Патрик Лий
Проломът (8)

6.

Трябваха му няколко минути да разработи плана си. Много неща можеха да се оплескат, но смяташе, че предимството е негово, макар противниците да бяха много.

От другата страна, на петнайсетина метра зад лагера, боровете растяха нагъсто. Достатъчно нагъсто, за да го скрият добре. Можеше да стигне там незабелязано, ако тръгне покрай долината, като се крие между скалите, след което да я пресече и да се върне обратно.

Петнадесет метра бяха съвсем малко разстояние и тъй като изненадата щеше да е на негова страна, можеше просто да открие огън. Първият изстрел щеше да е сигурно попадение, може би дори вторият. След това щеше да се окаже един срещу петима, а объркването им можеше да му даде възможност да свали още един или двама, стига да е достатъчно бърз.

С което вероятностите се изчерпваха. Останалите живи щяха да намерят убежище. Дори само двама да намереха сигурни позиции, за да отвърнат на огъня, щеше да се окаже в беда. И най-вероятно това щеше да е краят му.

Изненадата нямаше да му е достатъчна. Трябваше му заблуда. Противниците трябваше да гледат в противоположната посока от онази, от която щеше да открие огън. С други думи — да гледат натам, където се намираше в момента.

Идеята му хрумна бързо, може би защото имаше прекалено малко средства подръка.

Опря една от карабините на висока до кръста скала и извади от раницата си един от найлоновите пликове с дрехи. Изсипа дрехите в раницата и закачи празната, лека като перце торба за спусъка на оръжието.

След това извади една бутилка и проби в нея съвсем малка дупка. Водата потече не на струя, а по-скоро на капки. Той нагласи бутилката така, че съдържанието да се стича в плика. Предназначен да не допуска вода, той със същия успех щеше да я задържа. Когато натежеше достатъчно, карабината щеше да изстреля целия пълнител в небето.

Питър Камбъл щеше да се пречупи.

Погледът му не се откъсваше от Пейдж. Жилавото дребно лайно с мустачките бъркаше в ръката й с нервния възбудител и тя крещеше от болка, но от време на време успяваше да присвие очи и едва-едва да поклати завързаната си глава. Посланието й бе недвусмислено — недей.

Но той щеше да го направи. Трябваше. Беше го отричал часове наред, макар че едва сега започна да го осъзнава.

Тези хора просто бяха спечелили. Помощта не идваше. Нямаше да дойде и след дни — ако изобщо дойдеше. Дръмонд се беше погрижил за това.

Дръмонд. Той се беше пречупил, нали? И под какъв натиск? Изобщо не можеше да се сравнява с техните мъчения. Доколкото бе разбрал, му се обадила жена му, плачела, били й опрели пистолет в главата. Почти всеки на този свят би се огънал пред подобно нещо, но от служителите на Тангента се очакваше да са по-силни. Силата бе едно от основните качества, по които ги избираха, и Питър бе готов да заложи живота си на твърдостта на Стюарт Дръмонд. Всъщност беше го направил. И беше изгубил.

Не беше голяма утеха, че и всички останали се бяха доверили на Дръмонд — при това изцяло. Кой друг би могъл да управлява самолет с някои от най-високопоставените хора на Тангента на борда, наред с най-опасния обект, излизал някога от Пролома? Но самолетът — от Токио за Уинд Крийк, Уайоминг, където обектът трябваше да бъде обезопасен завинаги — бе променил непредвидено курса си някъде над Алеутските острови. Дръмонд бе убил останалите от екипажа, след което бе понижил налягането в салона, без да пусне кислородните маски. Накрая бе свалил машината съвсем ниско, без да изпълни проклетите процедури за изравняване на налягането, и се бе насочил на север в Аляска под радара.

Бяха се свестили от писъка на разкъсвания метал, когато самолетът спря Бог знае къде и живителният въздух най-сетне отново изпълни салона през натрошения фюзелаж.

Докато отвън се чуваше приближаващият рев на двигател, по интеркома се разнесе гласът на Дръмонд. Беше изпаднал в истерия и едва можеше да говори. Питър схвана фрагменти от извинението и историята за отвлечената му жена, след което чу последните му думи, преди той да се самоубие.

Тази последна фраза — Мастилена струя — го изнерви повече от изстрела, който сложи край на връзката.

Тогава разбра, че няма надежда. Мастилената струя — технология, получена от друг обект от Пролома, малко по-безопасен и податлив — беше защитна мярка, предназначена да скрие катастрофирал самолет от сателити. Дори от онези, предаващи видеообраз. За заблуждаването им се използваха хитроумни трикове, например излъчване на многопосочен сигнал, който караше птичките шпиони да подминат мястото на катастрофата и да предават архивирани снимки. Ефективният радиус беше около осем километра от епицентъра, за да се прикрият и пръснатите отломки. В момента никоя сателитна платформа на света нямаше защита от него, макар че Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната разполагаше с имунизирана система, която щеше да бъде изведена в орбита през ноември — в края на краищата никога не можеш да си сигурен дали собствените ти играчки няма да бъдат използвани срещу теб.

Както се оказа, тази предохранителна мярка бе закъсняла с няколко месеца.

Онзи с мустака промени мощността на инструмента и тялото на Пейдж се сви в спазъм и от очите й отново рукнаха сълзи. Мъчителят го правеше на всеки няколко минути, за да наруши еднообразието и да не й позволява да свиква с конкретен вид болка. Серията мъчения щеше да продължи още час и половина, след което отново щяха да спуснат масата и да оставят Пейдж да почива един час, докато действието на опиата отслабне. Времето за почивка нямаше нищо общо със състраданието — просто мустакатият беше преценил до каква степен може да я измъчва, без да й позволява да умре. Опиатът сигурно бе един от десетината притъпяващи шока препарати, за които можеше да се досети Питър.

Време беше да се пречупи.

Вече не го беше грижа какви ще са последствията за света. Неговият свят се беше свил дотолкова, че вече не съдържаше дори самия него. А единствено Пейдж.

Можеше още сега да сложи край на болката й; с двайсетина думи можеше да им каже къде в самолета е скрит ключът на Шепота. Приличаше на дълга два и половина сантиметра ивица целофан и беше най-лесното нещо за криене на света, а сред всички части на един „Боинг 747“ дори на създателите му щяха да са необходими месеци да го открият, ако не знаеха къде точно да търсят. Питър можеше да каже на тези хора къде е скрит и след като го намереха и установяха, че не ги лъже, те щяха да пуснат куршум в слепоочието на Пейдж, а след това и в неговото.

От групата около огъня се разнесе смях. Още преди три дни от това, че тия копелета бяха запалили огън, беше разбрал, че няма да ги открият навреме. През първите дванадесет часа се надяваше, че Елън е оцеляла. Питър и останалите от апаратната я накараха да се скрие в шкафа на централния компютър. Тя протестираше и искаше да сподели участта им, и отстъпи едва когато бъгитата спряха до самолета. Ако беше останала жива, можеше да изчака нападателите да си тръгнат и да се обади за помощ.

Но нападателите екзекутираха всички без Пейдж и него, след което започнаха да изстрелват пълнител след пълнител в апаратната и направиха всичко на парчета. Питър видя как четири куршума пронизват мястото, където се бе скрила Елън. Шансовете да е оцеляла клоняха към нула.

В края на първия ден, след като Пейдж вече бе издържала осем цикъла мъчения, решимостта на Питър се стопи до тънка нишка и единственото, което го крепеше да не се пречупи, беше гневната настоятелност в очите на дъщеря му, обещанието, че ще го мрази с цялата си душа, ако се предаде.

И след всички тези невъзможни часове силата й си оставаше непокътната.

Но от неговата не беше останал и помен.

Време беше.

Травис остави две от карабините в гората. Трета беше преметната през рамото му, а последната държеше в ръце.

На петнадесет метра от него Тънкия мустак все още се занимаваше с работата си. От тази позиция Травис можеше да види лицето на другия пленник — по-възрастен мъж, завързан за едно дърво срещу младата жена. Запита се дали на нечие друго лице по света се е изписвало по-голямо страдание.

На три метра от Тънкия мустак четирима други седяха около огъня, внимателно поддържан така, че да не дими. Един печеше месо. Четиримата явно се стараеха да не обръщат внимание на мъченията и разговорът им — Травис нямаше представа на какъв език говорят — като че ли бе просто шум, целящ да заглуши задавените писъци на жената.

Другите двама седяха обърнати към масата за мъчения, сякаш гледаха театрално представление.

Травис приклекна. Беше напрегнат. Щеше да се случи всеки момент. Беше направил обиколката за двайсет минути и на всяка крачка се беше молил да не е сгрешил в преценката си за скоростта, с която капеше водата, или за съпротивлението на спусъка.

Вече нямаше значение. Беше готов.

Реши най-напред да елиминира четиримата около огъня. Можеше да ги свали с един откос, стига да не се отдалечат много един от друг, когато вниманието им се отвлече. След това щеше да превключи на единична стрелба — палецът му вече беше на предпазителя — и да е по-точен с другите трима, които се намираха по-близо до пленниците. Дотогава вече щеше да е нахлул в лагера и да стреля от упор.

Дишаше спокойно. Дланите му бяха сухи. Още няколко секунди…

И тогава завързаният за дървото мъж проговори.

— Спрете.