Патрик Лий
Проломът (34)

28.

След малко Пейдж се отдръпна от него, избърса очи и отново погледна навън, сякаш бе длъжна да го направи. Сякаш това бе наказанието й.

— Може би ако имахме сълзотворен газ… — каза тя. — Лютиви димки. Или нещо подобно…

Травис гледаше хаотичното движение на светлините долу. Тълпата се стичаше към едно място, спираше, потичаше някъде другаде, за да бъде покосена отново. И отново.

— Не мисля, че би помогнало.

— Има единици, които биха помогнали — каза Пейдж. — Ако бях достатъчно умна и се бях сетила, че може да се стигне до нещо подобно, щях да ги взема. Има едно нещо, същото като Арес, само че зелено. Въздейства на паметта. Наричаме го Заличител. Всеки в обхвата му моментално губи спомените си за последните три дни. Засегнатият остава с впечатлението, че е правил нещо преди три дни и изведнъж се е озовал в настоящия момент. Пълно объркване, без начин да го заобиколиш. По-късно въздействието отшумява. Това е идеално средство за разпръскване на тълпи. Можехме да го инсталираме долу при главния вход и може би… не зная…

Самообвиняваше се. Мъчеше се да поеме отговорност за неща, които не бяха станали по нейна вина. Това бе белег на добър водач. Но в момента не помагаше на никого. Най-малко на самата нея.

Травис постави ръка на рамото й и я накара да се извърне от прозореца.

— Да се върнем горе и да видим с какво си имаме работа.

Тя кимна, овладя се и изтри очи за последен път. Травис се обърна и тръгна през тунела към стълбите.

На площадката погледна надолу. Милър и неколцина други работеха с Дубльор. В тъмнината, разкъсвана единствено от проблясването от дулата, Травис видя съвсем малко от начина му на действие. Бяха струпали накуп стотина пълнители и Милър държеше Дубльор така, че конусът жълта светлина от единия му край напълно да обхваща купчината. Ултравиолетовата светлина от другата страна почти не се виждаше. Забелязваше се само там, където докосваше пода или парапета на стълбите и караше прашинките да светят в бяло.

На всеки няколко секунди в ултравиолетовата светлина се появяваше идеален дубликат на купчината пълнители. На прекъсващата светлина от стрелбата процесът трудно можеше да се наблюдава, но Травис не мислеше, че ще му изглежда като нещо нормално и на добро осветление. Всеки път, когато се появяваше нова купчина пълнители, операторите около Милър ги награбваха и изчезваха или в тунелите до нея, или надолу към другите етажи.

Травис тръгна към деветия етаж, Пейдж вървеше след него. Излязоха от плетеницата жици и се озоваха на най-горната площадка. Минаха покрай атомната бомба и влязоха.

Помещението бе ярко осветено, както го бяха оставили. Сиянието от Арес бе толкова силно, че бе станало почти бяло. Преди малко не бяха имали време да огледат помещението по-подробно. Сега можеха да го направят.

В центъра на огромната стая имаше кабели и жици, които излизаха от дупка в пода и се преплитаха в нещо като гнездо. Цялата светлина идваше от вдлъбнатината в центъра му. Травис не можеше да види източника, докато не приближи на три метра от него. Вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителното сияние.

В гнездото имаше два предмета. Единият бе Арес. Другият представляваше лъскав черен куб със страна около трийсет сантиметра. Страните му бяха гладки, без никакви жици по тях — жиците сигурно бяха от долната страна. Тъкмо този куб беше активният елемент на усилвателя. Свързваше се с Арес с лъч сребриста светлина, подобна на въже, направено от плазма.

Около цялото гнездо имаше подложки, свързани с платки и дебели кабели. Травис не се съмняваше, че тези датчици са съвсем истински. Имаше чувството, че дори по-тежка стъпка по пода може да ги задейства.

Стрелбата долу не прекъсваше нито за миг. Травис виждаше, че трясъкът й разяжда Пейдж като киселина. Тя присви очи и сякаш се застави насила да остане в това помещение, където поне можеше да свърши нещо. Огледа се и каза:

— Добре, къде тогава е оръжието, за което ни казаха хората на Пилгрим? Какво е щял да активира, ако не го бяхме спрели три часа преди това? — Кимна към Арес. — Не е това проклето нещо. Какво би му донесло то? А кутиите долу са само част от тази система, така че забравяме и за тях. Трябва да има нещо друго. Защо му е трябвало да превръща цялата сграда в отбранителна система, която не отбранява нищо освен самата себе си? Безсмислено е. Като в онези тъпи надписи по вратите, на които пише „Внимавайте да не си ударите главата в този надпис“.

Явно този майтап бе излязъл на мода и бе забравен, докато Травис беше лежал в затвора.

Той също огледа помещението, като не пропускаше нито една подробност. Тук-там от дупки в стените висяха жици или се подаваха от специални канали на нивото на пода. Сред тях лежаха или висяха зелени платки, чиито лампички мигаха ожесточено, както правеха, откакто се бе включил усилвателят. Но иначе помещението бе почти празно. Гол под. Голи стени. Контакти, в които не бе включено нищо.

— Всички кабели са за усилвателя — каза Травис. — Тук и в останалата част на сградата. И това му е отнело по-голямата част от десетте години, нали така? Всичките детайли, които е трябвало да се изпипат.

Пейдж кимна и зачака останалото.

— Това е най-безсмисленото от всичко — продължи Травис. — Защо да посвещава цялото това време единствено на защитната система и защо да изгражда първо нея? Ако това място има някаква друга цел, някаква основна цел, изглежда, той я е завършил години по-рано.

Пейдж мълчеше. Тя също не виждаше никакъв смисъл.

Отвън се чу приближаващ двигател, но ревът му бе прекъснат от експлозия. Колите от А41 започваха да пристигат.

Очите на Травис се спряха върху нещо на шест метра зад Пейдж. Плетеница кабели покрай стената. Зад нея имаше нещо. Беше направил само няколко крачки натам, когато видя какво е. Още един от странните надписи, издраскан направо върху пода. Стигна до него, огледа жиците, за да се увери, че няма датчици, и ги избута настрани.

— Какво пише? — попита Пейдж.

— Имена — отвърна Травис. — Списък от имена.

Общо тридесет и седем. Хора от различна националност. Някои приличаха на японски, други бяха руски, немски, испански, френски. Не бяха известни — Травис поне никога не бе срещал нито едно от тях. Прочете някои на Пейдж, но и на нея не й говореха нищо.

Тя извади телефона си и набра Бордър Таун. Пусна спикърфона, за да може Травис да съобщи имената направо. Мъжът от другата страна се представи като Крауфорд и когато Травис започна да чете, някой започна да трака на клавиатура. Когато прочете последното име, техниците от другата страна вече разполагаха с информация за първите десет.

Всички се оказаха изключително богати. Всички имали политически връзки в една или друга степен. Всички се самоубили от 1995 г. насам.

Докато в Бордър Таун продължаваха да обработват списъка, Травис погледна Пейдж.

— Тези хора са представлявали заплаха за плана Пилгрим. Разберем ли защо, ще разполагаме с реална информация, с която да работим.

Изведнъж на другия край на линията настъпи суматоха. Някой каза нещо на другите, чуха се изненадани възгласи.

— Какво става? — попита Пейдж.

— Последното име в списъка — каза Крауфорд. — Елис Кук. Самоубил се с изстрел в главата. Преди два дни, на Големия Кайман.

Пейдж погледна Травис. „Два дни?“ — оформиха устните й.

— Нещо е сбъркано. — Мисълта дойде на Травис, докато я изричаше. — Пилгрим изобщо не е възнамерявал да задейства каквото и да било на това място преди четири години, когато сте си помислили, че сте го спрели. Какъвто и да е замисълът му, той ще бъде осъществен тази нощ. Винаги е бил планиран за тази нощ.

Преди Пейдж да успее да каже нещо, Крауфорд се намеси отново.

— Предпоследният в списъка. Рудолф Хаген. Хвърлил се от балкона на хотелската си стая, от двайсет и осмия етаж. Преди три месеца. Бил сам в стаята, вратата била заключена, нямало следи от влизане с взлом.

Пейдж не сваляше очи от Травис и клатеше глава. Или не успяваше да следи логиката му, или не искаше да го прави.

— Няма оръжие — каза Травис. — Пилгрим просто е искал Тангента да си мисли, че е имало. Искал е да се появите на това място преди четири години. Искал е да си върнете Шепот.

— Но за какво му е да иска да му отнемаме Шепот?

— Защото той му е казал да го направи — отвърна Травис.

Идеята разсече въздуха като бръснач. Дори тракането на клавиатурата от другата страна спря: всички около спикърфона също се заслушаха.

— Какво!? — попита Пейдж.

— Той го е овладял, нали? — каза Травис. — Научил е как да го кара да му казва всичко, което иска да знае.

— Така сочат данните — отвърна Пейдж.

— И е поискал план. Начин да елиминира Тангента, да се върне в Бордър Таун, нещо такова. Каквато и да е целта му, тя е била трудна. На ръба на невъзможното. Вие отдавна сте се сетили за всички очевидни начини да се предприеме удар срещу вас и сте взели необходимите мерки. Така че каквото и да е измислил Шепот, нормално е планът му съвсем да не е от очевидните. Подобно на шахматен ход на суперкомпютър, който не могат да разберат дори най-добрите гросмайстори.

Погледът й се промени. Започваше да приема идеята, почти несъзнателно.

— Дори не мога да предположа какъв е въпросният план — продължи Травис. — Но той трябва да съществува. Това трябва да е част от него. Той ви е позволил да го прогоните от това място през две и пета. Оставил ви е да вземете Шепот, защото е знаел, че ще си го върне. Знаел е, че Големият адронен ускорител в Япония ще заработи след четири години. Знаел е, че ще намерите стария му бележник и ще рискувате да отнесете Шепот там, за да проверите теорията му. Всъщност човешко същество почти може да се досети за тези неща. Така че за Шепот това е било детска игра. Истинският въпрос е какво друго се е досетил? Възможно ли е Шепот да е предвидил, че след като отново се озове при Пилгрим, Тангента ще прати екип тук, за да се опита да удържи това място?

Пейдж обмисли думите му и кимна.

— Добре. Какво следва в такъв случай? Възможно ли е да приеме, че ще направите някой отчаян ход? Ти самата каза, че сте мислели за задействането на атомната бомба, ако се стигне дотам. Как смятахте да го направите?

Знаеше какво ще му отговори.

— Щях да направя точно това, което направихме — каза Пейдж. — Да отворя вратата на тази стая.

— Пак ход, който Шепот би трябвало да очаква. Така че засега нещата вървят по план.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че Арън Пилгрим е искал тази нощ тук да има екип на Тангента. Искал е да отворят вратата, да активират Арес и да се стигне дотам да отбиват атаката на цял град.

— Защо?

Травис се замисли, но не му оставаше друго освен да поклати глава.

— Не зная. Каквато и да е целта му, засега всички парчета си застават точно по местата, както го желае. Намираме се право в капана му.

Гледаше я как обмисля думите му. Гледаше я как ги мрази, но в същото време ги приема. Това не бе толкова оценка на положението им, колкото диагноза.

— И нямам представа как бихме могли да си съперничим с подобен начин на мислене — каза Травис.

— Аз може би имам — отвърна Пейдж. Огледа почти празното помещение, после отново се обърна към него. — Ще използваме нещата, които Шепот никога не би могъл да предвиди.

— Като например?

— Като например теб. Преди четири или четиринадесет години, когато Пилгрим е получил плана си, Шепот не е имало начин да знае, че някакъв случаен планинар ще се озове на мястото на катастрофата преди два дни. Че Елън Гарнър ще оцелее и ще ти остави бележка. Че в крайна сметка ти самият ще държиш Шепот и че той ще те научи как да четеш тези надписи.

Травис кимна. Нещата дотук изглеждаха приемливи.

— Което означава, че изобщо не е трябвало да научаваме тези имена. Травис посочи списъка върху пода.

За момент замълчаха.

— Заемаме се — обади се накрая Крауфорд от телефона. — Ще сложа по един човек за всяко име, да изкопаят всичко налично, да намерят всяка възможна връзка с Пилгрим.

Последната му дума бе прекъсната от вик в ухото на Травис.

Един от снайперистите бе повален.