Патрик Лий
Проломът (45)

38.

И продължи да звъни. И още. Травис погледна Пейдж. Тя отвърна на погледа му с широко отворени очи. За момент гледаше несигурно. После — много уверено — каза:

— Няма време да ни освобождаваш. Вземи раницата ми и излез на повърхността през асансьорната шахта. Използвай телефона ми да…

Той поклати глава и тръгна към нея и останалите. Телефонът на пазача продължаваше да звъни зад него.

— Трябва да има начин да ви освободя…

— Изслушай ме — прекъсна го тя. — Ще са тук най-много след минута. Вземи раницата. Иди при асансьора, натисни бутона три пъти, после го задръж, докато преброиш до пет. Вратата ще се отвори и без кабината да е на етажа.

— Десет срещу тях сме, можем да дублираме карабините и мунициите…

— И Пилгрим отново ще пусне газа.

Нямаше какво да й възрази.

Права беше.

Мамка му!

Усети как всичките му надежди се разпадат.

— Взривили са горната част на шахтата, за да проникнат вътре — каза Пейдж. — Можеш да се качиш. Щом отвориш вратата, ще видиш стълба от вътрешната страна. Когато стигнеш повърхността, обади се на деветия номер в указателя на телефона. Дотогава ще си разбрал защо.

Той впери поглед в нея. Погледна и останалите. Изглеждаха изгубени почти колкото мъртвите покрай стената.

Трябваше да ги изостави. Не беше въпрос на избор. Не че това намали чувството му за вина.

Безценните секунди се изнизваха бързо. Той се отърси от транса си и погледна все още кървящата си дясна ръка. Кървавата следа щеше да го издаде. Наведе се и вдигна Медик от пода, където го беше пуснал. Хвана го с лявата си ръка. Насочи го към дясната, както беше направила Пейдж с ранения в Цюрих.

Дръпна спусъка и откри, че преди няколко минути, докато обезобразяваше ръката си с металната примка, е грешал. Онова не беше пределът на болката. Никак даже.

Пое дъх със съскане. Причерня му. Издържа. Успя да остане на крака. Когато болката отшумя, погледна ръката си. Уредът го беше оправил идеално — кожата и мускулите все още висяха на ивици, но раната беше затворена, без никакви следи от обгаряне.

Грабна раницата, метна я на рамо и се обърна към останалите.

— Деветият в списъка — повтори Пейдж. — И се пази.

Травис успя да се усмихне. Нямаше вече секунди за горене. Въпреки това изгори една. Коленичи и я целуна. Меко, силно, бързо. Стана, погледна я за още половин секунда и изтича от стаята, като пътьом грабна карабината на единия от пазачите.

Когато стигна асансьора, вратата към стълбището потрепери. Току-що беше отворена някоя друга врата, отгоре или отдолу. Идваха.

Три натискания и задържане, докато преброи до пет. Посегна към бутона, но спря.

Вратата на офиса на Пейдж зееше на петнайсет метра от него. На бюрото й, там, където я беше оставил предишния ден, се намираше черната касета с невидимия костюм.

Двайсет секунди да стигне до него и да се върне. Нито една за мислене. Спринтира към офиса. През отворената врата. Грабна касетата, обърна се и се втурна с всички сили към асансьора. Три натискания. Задържане. Петте секунди му се видяха като минути.

Вратата на асансьора се отвори към мрака. Някъде високо отгоре струеше слаба светлина. Видя, че кабината е само на няколко етажа под него, върху покрива й имаше заплетени метални въжета. Явно спирачките се бяха задействали. Стълбата беше от лявата му страна. Той закачи касетата на колана си и се хвана за скобите.

Докато се катереше, видя, че Пейдж е била права. Горната част на шахтата бе взривена и се виждаше къс тъмновиолетово небе с няколко ярки звезди. Отворът беше десет етажа над него. Още докато си мислеше, че е невъзможно да стигне догоре, преди хората на Пилгрим да пристигнат и да видят, че вратата на асансьора е отворена, почувства как скобите под ръцете му потрепериха. Миг по-късно чу тропота на обувките им — спускаха се покрай него по стълбището от другата страна на стената. Само секунда и…

С приглушен звън вратата на шахтата се затвори на шест метра под него. Тихото тупване на затварянето идеално се смеси с трясъка на отворената врата на стълбището и тичащите стъпки по коридора.

Травис стоеше като замръзнал на стълбата с карабина, насочена към затворената врата.

Стъпките заглъхнаха.

Но скоро щяха да се върнат. След като стигнеха до конферентната зала, колко време щеше да им е нужно, за да се сетят какво е направил? И къде другаде имаше техни другари?

Преметна карабината през рамо и бързо се заизкачва. Всяка секунда бе от значение.

Пилгрим не беше с хората, които нахълтаха в помещението. Бяха петима. Въоръжени. Бесни. Стъписаха се при вида на двамата мъртъвци, после видяха кървавата следа, водеща от труповете им до групата пленници. Огледаха пода, за да проследят следата извън залата. Останаха изненадани, че не откриват нищо.

— Къде е героят? — попита онзи, който бе влязъл пръв.

Пейдж не отговори. Запита се дали няма да започнат да ги екзекутират един по един, за да ги накарат да проговорят.

После мъжът като че ли се сети — поне достатъчно, за да вземе решение. Обърна се и поведе групата си навън, като остави един да пази. След десет секунди Пейдж ги чу как спряха при асансьора и започнаха да се мъчат да отворят вратата.

Стомахът й се сви. Всичко ставаше прекалено бързо. Невъзможно бе Травис вече да е горе, освен ако не се катереше по-бързо и от маймуна. Изведнъж напрегнатите им гласове получиха ехо — бяха успели да отворят вратата. Миг по-късно вече стреляха. На автоматичен. Толкова много, че трясъкът на оръжията се сля в монотонен рев. Можеше да си ги представи как стрелят, без дори да поглеждат нагоре в шахтата. Нямаше нужда да го правят при такава огнева мощ. Нищо горе не би могло да оцелее.

Опита се да се приготви за звука, който щеше да чуе.

Чу го. Не беше готова.

Човешки писък, изпълнен с онзи ужас, който може да бъде предизвикан единствено от нещо първично. Като дълго падане. Писъкът отекна някъде високо горе в шахтата. Последва тишина — дори стрелбата спря. Секунда по-късно дойде и ударът — нещо се стовари върху покрива на кабината с такъв трясък, сякаш се бе взривила граната.

Ефектът от звука беше такъв, все едно бе паднало собственото й тяло. От очите й отново рукнаха сълзи, не можеше да ги спре. Не помогнаха за болката.

Гласове в коридора. Мъжете се връщаха. Смееха се. Пейдж избърса очи в коленете си и вдигна глава. Мъкнеха тялото на Травис за ръцете и краката. Пуснаха го точно пред Пейдж.

Очите на Травис, макар и да не гледаха точно в една и съща посока, бяха повече или по-малко насочени към нея, а отстрани главата му бе издълбана като супник.

Искаше да сподави писъците си, за да запази достойнството си пред своите и да не даде повод за радост на хората на Пилгрим.

Нито едната, нито другата причина бяха достатъчни.

Когато най-сетне се овладя — поне донякъде, — откри, че хората на Пилгрим са все още тук. Сякаш се взираха в нея. Не. В пространството до нея. Там, където преди беше вързан Травис. Гледаха мястото, после местеха погледи към лежащото на пода тяло.

Бяха уплашени.

Сякаш едва сега осъзнаваха кого са убили. Човека, когото шефът им изрично бе заповядал да запазят жив, каквато и да бе причината за това.

— Какво ще кажем на Пилгрим? — попита един от тях.

Най-едрият поклати глава.

— Нищо. След един час главната лаборатория ще бъде отворена. Това ще го направи щастлив. Може би достатъчно, за да не ни свети маслото заради тоя.

Излязоха, като този път оставиха на пост трима.