Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

23.

След десет минути Травис и Пейдж стояха до един отворен прозорец на осмия етаж — един от малкото незаети от снайперисти. Останалите от отделението се бяха пръснали из сградата да подсилят отбраната.

Травис се взираше към града. Върховете на околните сгради се издигаха от мъглата като кораби на някаква флотилия. Дълбоко под повърхността уличните лампи хвърляха смътни кръгове синкава светлина, тук-там се виждаха движещи се светлини на фарове, чуваше се остро ехо на стъпки и гласове, думи и изрази на английски. Пияни туристи — единствените хора, будни в Цюрих в три и петнайсет сутринта. Единственото постоянно движение бе сравнително рехаво, по една от главните артерии на няколко километра на запад, която пресичаше реката и се изкачваше към възвишенията на север и юг. Това бе Шосе А41, същото, по което бяха пристигнали.

Дишането на Пейдж издаваше безпокойството й. Напомняше му страха у първата група на Тангента в Аляска, когато забелязаха отпечатъците в калта. Не страхливост. А истински страх. Страх у хора, които не се плашат лесно.

— Наистина си мислех, че имаме шанс — каза тя. — Мислех си, че надписите ще ни кажат какво трябва да направим. И щяхме да го направим, колкото и да е трудно. Не предполагах, че ще стигнем чак дотук и ще си останем с празни ръце.

Погледът й се стрелкаше наляво-надясно над града. Сякаш очакваше всеки миг адът да връхлети отгоре им. А може би наистина щеше да стане точно това.

— Дори не знам какво да правим — каза тя. — Това бе единственият ни ход. Сега… Можем да се махнем, ако решим, но няма значение. Ако Пилгрим постигне целта си, никое място няма да е безопасно. По-добре да останеш, сякаш вършиш нещо, нали? Но ето че не вършим нищо. В сградата има четиридесет и двама снайперисти, но няма да успеем да го забавим и за минута. Не и след като пак разполага с Шепот. Той ще знае какво да направи.

Последва дълго мълчание. Цюрих лежеше притихнал в нощта около тях.

— Какво може да е по-лошо от атомната бомба горе? — попита Травис.

Тя го погледна, сякаш му бе благодарна, че й дава възможност да говори за нещо различно от задънената улица, в която са се озовали.

— Не мислим, че бомбата е единствената защитна система на това място. Дори не смятаме, че е основната защита.

Травис зачака обяснението.

— Целта на бомбата е очевидна — каза тя.

— Да не се отварят кутиите — потвърди Травис. — И деветият етаж.

Пейдж кимна.

— Към тавана на осмия етаж има прикрепени седем датчика, които не ни позволяват да проникнем на горния етаж през него. Същото се отнася и за външните стени. И за покрива. Както и за прозорците. Те са боядисани отвътре. Явно никога няма да разберем предназначението на това място, ако не можем да надникнем в кутиите и на последния етаж, а Пилгрим не иска това, така че… това е. Просто, нали?

— Да — съгласи се Травис. — Но?

— Но не се връзва. Няма логика. Това е като проблема с единствения заложник. Ако похитителят има само един заложник, заплахите му автоматично стават безсмислени, защото той много добре знае, че ако убие заложника, ще остане без нищо. Зная, че непрекъснато се взимат единствени заложници, но онези, които го правят, са идиоти. Пилгрим съвсем не е идиот, както се досещаш. Няма начин да остави тази сграда защитена единствено от нещо, което всъщност не би искал да използва. От нещо, което би унищожило онова, от което зависят всичките му амбиции. Не ме разбирай погрешно. Бомбата ще се взриви, ако направим нещо, което да я задейства. Но Пилгрим очаква от нас да сме внимателни. Предполагам, че очаква и още нещо. Нещо, което би трябвало да очаква в името на предпазливостта.

Травис се замисли и разбра.

— Би разбрал, ако се появи поне една възможност Тангента да намери начин да заобиколи бомбата с помощта на някоя единица от Пролома, появила се много след като е напуснал Бордър Таун.

— Именно. Нещо, което може да се е появило и вчера. Или някой друг ден. Никога не би могъл да разбере дали внезапно не сме се сдобили с някакво ново устройство. Което да ни позволява да гледаме през стени. Или да минаваме през стени. Или пък да превръща обогатения уран в калай. Кой може да знае, нали?

Травис не си направи труда да попита дали наистина не се е появило подобно нещо. Явно не беше, но доводът й си оставаше основателен.

— Ако Пилгрим е бил достатъчно предпазлив, за да разположи из сградата датчици и атомна бомба, то би трябвало да прояви същата предпазливост и да осигури допълнителна защита.

— Заложник, който може да се жертва. Някой, когото може да жертва без опасения. И именно това ме плаши. Мисля си, че дори да успеем да разгадаем това място и да се опитаме да го обезопасим, ще се натъкнем на тази втора защитна линия, каквото и да представлява тя. — Пейдж се загледа над мъглата. Реката, която бе само смътно сияние на фона на осветените улици, се виеше на северозапад. — Но предполагам, че с нищо не сме се доближили до натъкването на този проблем.

Извърна се от прозореца и впери поглед в него. Очите й, колкото прекрасни, толкова и измъчени, отразяваха отблясъците от мъглата.

Травис я гледаше. Гледаше я как се опитва да сдържи отчаянието си и успява само донякъде. Изглеждаше така, сякаш й се иска да разкъса висящите около тях жици.

В главата му се появи въпрос. Не беше сигурен дали има значение, но имаше чувството, че е важен.

— Щом сте се добрали до Шепот преди четири години, защо е трябвало да го качвате на самолета миналата седмица? Не би ли трябвало да го държите на сигурно място в Бордър Таун?

Отчаянието в очите й стана още по-голямо.

— Беше там. И през всичките тези четири години се опитвахме да получим отговори от него. Мъчехме се да го накараме да ни разкаже за това място. — Пейдж поклати глава и стисна зъби. — Направо е вбесяващо. Не можеш просто да го принудиш да ти помогне, ако самият той не смята, че се нуждаеш от това. А разполагаш само с няколко секунди, преди светлината да се промени и Шепот да се опита да те овладее. Някои предложиха да оставим някой да се опита да го овладее, както е направил Пилгрим. Сигурно можеш да си представиш как мина гласуването при тази главоблъсканица.

Травис успя да се усмихне.

Някъде навън се чу звук на пръсната в бетон бутилка. Мъглата размиваше разстоянието — можеше да е както на една пряка оттук, така и на пет. Разсмяха се мъже и гласовете им отекнаха между сградите.

— В Бордър Таун намерихме стар бележник на Пилгрим — продължи най-сетне Пейдж. — Преди да избяга през деветдесет и пета, той се е погрижил да унищожи всичките си файлове, целия си труд върху Шепот. Но явно години преди това е оставил този бележник в лабораторията и го е изгубил. Един от хората ни го намери в купищата архиви през деветдесет и осма. По-голямата част от съдържанието му е безполезна. За провалени лабораторни тестове, прекратени проучвания и тъй нататък. Едно нещо обаче изпъква. Оставил е бележка за един комплекс в Япония. През деветдесетте той бе само проект. До пълното му изграждане имало десет-петнайсет години. Става въпрос за Големия адронен ускорител. Имай предвид, че ускорителите на частици са специалността на Арън Пилгрим. Той е един от най-добрите на Земята в тази област. И тъй, в бележника има пет страници изчисления, завършващи със заключение, оградено в червено — когато ускорителят бъде завършен, не би било зле да се направи опит Шепот да бъде поставен точно в интерактивната точка и да се обстреля. Пилгрим смята, че това можело да подейства като превключвател… но само за самоубийствената страна на Шепот, не за интелекта му. Което означава, че можеш да получиш само добрата част, без лошата.

Изписаното на лицето й съжаление бе толкова голямо, че му бе трудно да я гледа.

— Големият адронен ускорител заработи миналия месец — каза тя. — Трябваше да опитаме. При успех щяхме да получим идеално познание за всичко. Как да лекуваме всяка болест на света. Как да използваме всички единици от Пролома, за които нямаме представа какво вършат. И най-важното, как да неутрализираме тази сграда, да унищожим оръжието, преди Пилгрим да има възможност да го използва. Трябваше да опитаме и имахме всички причини да действаме колкото се може по-скоро. В зоната на поражение на тази атомна бомба живеят четиристотин хиляди души, а е достатъчно само някоя мълния да изключи тока за няколко секунди или голям товарен камион да се блъсне в сградата, за да се задействат датчиците. Какво трябваше да направим, да наредим на цял Цюрих да се евакуира ли? — Съжалението вече навлажняваше очите й. — Така или иначе, всичко се оказа напразно. Направихме опита в ускорителя, точно както го е описал. Без резултат.

— Може пък да е очаквал, че ще намерите бележките и ще отнесете Шепот дотам и обратно, след като ускорителят заработи — предположи Травис.

Тя горчиво повдигна вежди.

— Може би.

— И го е оградил в червено, а?

Тя го погледна. Очите й се присвиха.

— Да. И какво?

— Всичко в бележника ли си огражда по този начин?

— Не. Какво намекваш? Че го е планирал ли? Преди толкова много време? Че го е оградил само за да налапаме въдицата?

— Не зная — каза Травис. Наистина не знаеше.

— Невъзможно — отсече Пейдж. — Водил е тези записки преди петнайсет години, много преди да напусне Бордър Таун. Никой не би могъл да планира толкова дългосрочно. И защо? Защо му е да планира Шепот да попадне в ръцете ни часове преди да задейства това тук, и да си го върне четири години по-късно?

— Не зная — отново каза Травис.

Но нещо в думите й не пасваше. Имаше проблем. Просто не можеше да го посочи.

Пейдж бе извадила електронния си бележник. Травис го посочи с очи. Петте реда все още се четяха на екрана.

— Мога ли да ги погледна?

Тя му подаде устройството.

УСПОРЕДНА СИСТЕМА, ИЗЛЪЧВАЩА ЛЕПТОННИ ВЪЛНИ, АБСОРБАТОР НА ЕНЕРГИЯ.

ИНДУКЦИОНЕН ЗАРЯД, ХЕТЕРОГЕННО ОТДЕЛЯНЕ, ДИЕЛЕКТРИЦИ.

ДИФУЗНО ИЗМЕСТВАНЕ, АКТИВНО ПОЛОЖИТЕЛНО АКУМУЛИРАНЕ, ЗОНАЛНО ОПЕРАТИВНО НИВО.

СИМЕТРИЧНО КВАНТОВО ОТМЕСТВАНЕ, РОТАЦИОННА ОС, СИЛОВ ТЕНЗОР, НЕУТРОН НА АКТИВНОСТ, ИМПУЛСЕН ЗАРЯДЕН МОДУЛ, ЕЛЕКТРОННО НИСКОЧЕСТОТНО ЯДРО, НУЛЕВА ЕНЕРГИЯ.

ПРОТОННА РАДИОАКТИВНА АНОМАЛИЯ, ВИСОКА АКТИВНОСТ, ВЪНШЕН РОТАЦИОНЕН ЪГЪЛ, ЗОНАЛНА КИНЕТИЧНА АБЕРАЦИЯ.

Думите не означаваха нищо за него. Нито пък за нея. Нито пък за когото и да било, както изглежда. Веднага след като ги записа в бележника си, Пейдж ги бе пратила в Бордър Таун, където имаше представители на най-умните хора на света. Бяха минали вече петнайсет минути, а никой не я бе потърсил по телефона.

— Може и да съм най-неквалифицираният в тази част, но мисля, че тези редове са глупости — каза Травис. — Не ми пука колко е умен онзи тип, но ако е писал бележки за себе си, те щяха да са по-ясни от това. Ако в изреченията има някакво значение, то не е буквално. А нещо друго.

— Съгласна — отговори Пейдж. — И какво е то?

Травис можеше само да свие рамене. Гледаше мъничкия екран. Може би в момента изражението му бе същото като нейното преди малко.

И тогава светлините на Цюрих изгаснаха.