Патрик Лий
Проломът (42)

35.

Травис беше лежал буден в палатката си и бе слушал как вълците вият някъде покрай хребета. Беше чел, че глутниците променят силата на воя си, за да объркат плячката (както и другите вълци) относно разстоянието си до тях. Явно действаше и при хора. Струваше му се, че са на не повече…

Изведнъж откри, че е затворил очи. Някаква силна светлина, подобна на мълния, но със зелен оттенък, проблесна толкова ярко, че успя да я види през клепачите си. Изчезна почти веднага, макар че той почти не го забеляза — вече бе осъзнал, че някой се е вкопчил в него и в същото време се бори…

Отвори очи и видя, че се намира в стая, която не бе виждал никога. Борещата се фигура се откопчи от него.

Беше прекрасна — и съвсем гола — млада жена.

Стискаше силно дясната си ръка под рамото, лицето й едва сега се отпускаше, сякаш е било изкривено от ужасна болка. Травис бе сигурен, че не е хващал ръката й и че дори не я е удрял, без да иска. Имаше само миг да помисли за всичко това, след което тя му крещеше и го гледаше толкова объркано и смутено, колкото сигурно изглеждаше и самият той.

— Кой си ти? Какво става, мамка му? Къде е баща ми?

Травис инстинктивно отстъпи назад и отговори, че не знае. После повтори думите си. Това бе единственият отговор, който имаше на въпросите й — както и на своите собствени.

Тя сякаш веднага позна стаята, макар че това само я обърка още повече. После погледът й се спря върху раницата и опряната на стената карабина и преди Травис да осъзнае опасността, жената се хвърли към оръжието, грабна го и се прицели в лицето му.

— Какво сте направили, мамка ви?!

Нямаше какво да й отговори. Поклати глава, без да откъсва очи от нейните. Разпери ръце, за да покаже, че не я застрашава.

Тя вкара патрон в цевта и направи крачка напред и той отстъпи до стената. В същото време погледът й се насочи надолу; Травис го проследи и установи, че също е гол. Отново се спогледаха и той видя как очите й се присвиват, докато отново оглеждаше стаята, после себе си (забеляза, че също е без дрехи), като се мъчеше да проумее положението. Агресията й като че ли потрепна. Което не важеше за карабината.

От някакъв говорител наблизо се чуваха развълнувани гласове; изведнъж млъкнаха и някой, явно по-възрастен мъж, каза:

— Пейдж ли чух?

Жената — явно се казваше Пейдж — се обърна към звука. Травис едва сега забеляза телефона до леглото.

— Крауфорд?

— Пейдж, къде си?

Тя се поколеба, сякаш бе твърде смутена да каже на глас онова, което знаеше.

— Аз… в стаята си. А ти къде си?

Отговорът на мъжа бе също толкова колеблив.

— Май бях в конферентната зала, но… сега съм долу в специалния склад…

Прекъсна го мек компютърен глас, който повтаряше: „Приближаващи… Приближаващи…“

Пейдж свали карабината. Непрекъснато повтаряната дума привлече цялото й внимание. Обърна се, пристъпи към телефона и попита:

— Кой е дежурен в залата на отбраната?

Отговори жена, и тя объркана като всички.

— Карън… Карън Лоу. Сигурна съм, че не трябва да съм на смяна точно сега, бях в стаята си…

— Забрави за това — прекъсна я Пейдж. — Какво приближава?

— Нищо. Радарът е чист във всички честоти. Камерите на оръжията са активирани, но не зная защо, на тях няма нищо…

Чуха се и други гласове, след което Карън каза:

— Добре, да. Какви са?

Пейдж се наведе, прочете светещия дисплей на будилника и прошепна:

— Три дни…

— Виждам най-малко десет — каза Карън на някой до себе си.

— Карън, какво виждаш? — попита Пейдж.

— Не знаем. Не са летателни апарати. Датчиците показват, че са с телесна температура. Вероятно са парашутисти, но… дали са неприятели, или…

— Унищожете ги — заповяда Пейдж. По погледа й Травис разбра, че поне временно се е отърсила от объркването. — Всички да застанат по местата си и да открият огън, веднага. И някой да вдигне тревога на всички задържащи нива. Заключете всичко и разбийте контролните панели.

Дори хората от другата страна да бяха объркани, решителният й тон си свърши работата. Травис чу воя на сирени, след което някой явно започна да изпълнява заповедта й да трошат разни работи. Чу как се отварят компютърни кутии и крехките им компоненти се разбиват с тъпи тежки удари. Може би със столове.

— Стреляте ли вече? — попита Пейдж.

— Прицелваме се — отвърна Карън. — Готови след пет, четири, три…

Изведнъж подът подскочи, след което всичко се разтресе от басовия тътен на експлозия някъде високо горе.