Патрик Лий
Проломът (32)

Г-н и г-жа Чейс вече не се опитват да се освободят. И двамата сякаш са се примирили с това, което ги очаква, и това като че ли кара Травис да ги мрази още повече. Иска да се страхуват, както със сигурност се е страхувала Емили, преди да умре.

Лудото пулсиране на сини и червени полицейски светлини очертава капаците на плантацията. Засега не са направили опит да влязат. През последните десет минути някой непрекъснато говори по високоговорител, телефонът звъни, но Травис не обръща внимание на всичко това.

Нито пък е говорил с родителите си.

Всичко е просто — иска те да седят тук и да чакат смъртта си.

Иска да изпитат онова, което е изпитала Емили, иска да го изпитат колкото се може по-дълго, преди да ги убие. Последното, което ще чуят, ще е тропотът на специалния отряд по каменния под в коридора. Вероятно това ще е последното, което ще чуе и Травис, но той няма нищо против. Няма да има нищо против и ако оживее, за да прекара остатъка от живота си в затвора — заслужил си го е. И в двата случая правосъдието, което може да получи Емили, ще бъде раздадено в тази стая през следващия четвърт час.

Разбира се, тя заслужава много повече. Заслужава да е жива, красива, двадесет и четири годишна, с бъдеще, изпълнено с неща, за които мечтае — дом, деца, две котки, излежаващи се на припек върху килима в дневната. Отмъщението е блед и противен заместител за всичко това, но е единственото, което Травис може да й даде, така че той смята да го направи.

Писъците на Мани от дневната са преминали в скимтене, а през последната минута е започнал да се дави — с кръв, естествено. Звукът има ефект върху майката на Травис — физиономията на опитен картоиграч трепва. Сега тя мисли за собствената си смърт. Наистина мисли.

Давенето на Мани преминава в конвулсивна кашлица — той се опитва с целия си останал дъх да изхвърли задушаващата течност от трахеята си. Но останалият му въздух не е достатъчен и момент по-късно звукът от дневната замлъква. Госпожа Чейс започва да плаче. Господин Чейс я гледа с отвращение и Травис изведнъж разбира кратката картина, която току-що е свършила и лентата се върти на празни обороти. Това е единственото, което го сдържа да не се изсмее и на двамата.

После прозорецът се пръска и капаците се отварят, блъснати от някакъв снаряд, който прелита през стаята и рикошира от дрешника. Сълзотворен газ, гъст и оранжево-бял, изпълва въздуха и г-н и г-жа Чейс започват да пищят, защото знаят какво предстои.

— Ние сме твоя кръв, по дяволите! — крещи г-н Чейс.

— Също като детето, което тя носеше — отвръща Травис.

Вижда реакцията им на тези думи и решава това да е последната им мисъл. Вдига пистолета…

… и открива колебание там, където само миг по-рано е имало твърда решимост.

Минава още една секунда. Сълзотворният газ вече е изпълнил половината стая и започва да пари очите на Травис. Следващото вдишване ще напълни дробовете му с него и на този свят няма да има нищо друго освен болка. В някакво съседно помещение се пръска прозорец и през него започват да нахълтват хора. Ако не го направи сега, точно сега, отмъщението никога няма да се състои.

Насила извиква образа на Емили в мислите си. Тя стои тук с него и заслужава възмездие. Но вместо воля образът му донася разбиране — сега той знае защо не е дръпнал спусъка. Не от съжаление. А от мисълта какво би си помислила тя за него, ако беше тук и виждаше какво прави. Травис не вярва в задгробния живот. Емили я няма, отишла си е завинаги, но това е без значение, той знае какво би си помислила за това. И че страшно ще се срамува от мнението й.

Усеща как пистолетът се изплъзва от ръката му още преди командосът да се появи на вратата и да му изкрещи да го хвърли. Миг по-късно вече лежи на пода, обгазен, неспособен да задържа повече дъха си.