Патрик Лий
Проломът (40)

33.

Цял ден пристигаха снимки и видеозаписи от отделението, претърсващо къщата на Елис Кук. Хубава къща. Вътре обаче нямаше нищо, което да намеква за членуването му в каквато и да било тайна група. Огледаха тръбите на климатиците. Разрязаха килимите. Разбиха и отвориха огромния сейф в мазето. Разглобиха на части механичния навес до басейна. Системата от помпи и филтри, която докарваше морска вода от пристанището с капацитет стотици литри в минута, бе способна да напълни басейна за по-малко от час. Само човек със сто милиона долара в сметката би могъл да си помисли, че се нуждае от подобно нещо. Но не откриха никакъв квантов компютър.

Записите от кулата на международното летище „Оуън Робъртс“ на Голям Кайман показаха нещо интересно. Няколко пъти в годината там кацал „Еърбъс A318“, достатъчно голям, за да побере над сто пътници, но регистриран като бизнес самолет. Всеки път отлитал само след няколко часа. Водел се на името на Кук, но бил регистриран в „Далас — Форт Уърт“, където имал постоянен хангар. По всичко личеше, че Кук не е използвал самолета като лично превозно средство. За целта имал „Дасолт Фолкън“, който държал на самия остров. Големият самолет не карал Кук никъде, а тъкмо обратното — докарвал хора при него. Много хора, всичките наведнъж. Изводът бе очевиден — къщата на Кук на острова бе централата на групата. Или една от базите им. Претърсването обаче не доведе до нищо, а справката с регистъра на острова не показа Кук да е собственик на други земи или имоти.

Денят се точеше, без да донесе никаква оперативна информация, и Травис виждаше как напрежението се натрупва в раменете на Пейдж. Тя се държеше мъжки, но личеше, че й е тежко, че гори от желание да направи нещо, каквото й да било, но няма накъде да насочи енергията си. Все едно да откачиш двигател от работните предавки и да го форсираш докрай.

На няколко пъти Травис чу хората да коментират, че бащата на Пейдж щял да е повече от добре дошъл в момент като този, когато отговорите са едновременно жизненоважни и трудни за намиране. Всеки път реакцията на Пейдж бе трудна за разчитане. Късно следобед тя се уедини за известно време и когато се върна, изглеждаше емоционално изтощена.

Към девет вечерта екипът в къщата на Кук приключи работата си. Засега нямаше други данни, с които да се заемат. Всъщност не разполагаха с абсолютно нищо.

Крауфорд даде на Травис карта за свободна квартира на етаж В12. Той я намери, влезе и се озова на място, два пъти по-голямо от апартамента му във Феърбанкс. Гранитни плотове в кухнята. Осемдесетинчов плазмен телевизор в хола. Хладилникът беше зареден до пръсване, както и шкафовете. Огромната баня, изсечена в скалата, бе произведение на изкуството. Което не можеше да се каже за отражението му в огледалото. Лицето му не беше виждало бръснач вече седмица. Не се бе къпал няколко дни, които бяха, меко казано, доста активни. Отвори аптечката и намери пяна за бръснене и неразпечатани самобръсначки. Шампоанът и неупотребяваният сапун го чакаха при душа. След двайсет минути отново се чувстваше човек.

Дрешникът също се оказа пълен с най-различно облекло. Травис си избра джинси и тениска и тъкмо когато се канеше да си направи сандвич в кухнята, забеляза, че бутонът на телефонния секретар примигва. Натисна го и Крауфорд го уведоми, че са намерили две съобщения в гласовата му поща във Феърбанкс и са ги прехвърлили тук.

— Както можете да се досетите, при външните разговори има процедури за сигурност — каза Крауфорд. — Ако искате да се свържете с някого, кажете ми и ще видим какво можем да направим.

Първото беше автоматично обаждане от телемаркет. Опитваха се да му пробутат удължена гаранция за колата. Второто бе от брат му Джеф.

— Здрасти, Травис. Свирни, когато получиш това. Имам страхотни новини. Уайтбърд е почти готов. Току-що мина първо ниво на „Мъгла на бойното поле“ без моя помощ. Все още е бъгав, има нужда от адски много работа, но съм страшно зарибен, човече. Още можеш да се включиш, ако искаш. Обади се. Чао.

Уайтбърд беше компютърна система, съчетаваща хардуер и софтуер, върху която Джеф работеше от години. Представляваше ограничена форма на изкуствен интелект, чиято цел бе да подобри действията на ръководените от компютъра врагове в игрите. Джеф тестваше способностите й, като я пускаше да играе вместо човек по-стари и по-прости, най-често свързани с бойни изкуства игри на 8-битови системи от осемдесетте и деветдесетте. А ето че вече се бе заел с модерни заглавия като „Мъгла на бойното поле“. Доста впечатляващо. Май беше на път да натрупа милиони, като продаде технологията на някой голям производител, след като изчисти всички бъгове. По-важното обаче бе, че просто обичаше работата си.

През последната година Травис едва не се бе поддал на изкушението да приеме предложението му. Дори и сега донякъде се измъчваше, че не го е направил. Все едно бе изпуснал изход от магистралата. Но това вече бе безвъзвратно отишло си минало.

Хрумна му, че ако някой трябваше да познае кой от двамата братя ще се озове в Бордър Таун, логичният — и единствен — избор щеше да е Джеф. Тангента вероятно разполагаше с цяла армия компютърджии, проектиращи и създаващи специално пригодени за изследванията им системи.

Обърна гръб на телефона и тръгна към хладилника. На вратата се почука.

Той отиде и отвори. На прага стоеше Пейдж. И тя бе взела душ. Все още изглеждаше напрегната. Сякаш страшно й се искаше да може да се отпусне.

— Само не ми казвай, че си ял.

— Не съм.

След час седяха по турски на леглото й, един срещу друг. Понякога тя поглеждаше надолу към ръцете си в скута и косата падаше пред лицето й по начин, който го омагьосваше.

Разговаряха за различни неща. Пейдж завършила гимназия на шестнайсет и постъпила в Тексаския университет. Смятала да се занимава с история, но четири години по-късно работела в рамките на новата магистърска програма по нанотехнологии, върху Модел-Т — неща, които някой ден можели да се превърнат в дигитални бели кръвни телца, средство за справяне с почти всяка болест; колкото и да й се искало да научи какво е било миналото на човечеството, толкова желаела да разбере и накъде отива то. Нищо не я вълнувало повече от последните постижения на технологиите, където най-добрите умове на света градят върху трудовете на колегите си с все по-бързи и по-бързи темпове. На двайсет и една вече знаела, че иска да посвети живота си на този свят. И тогава, през един изненадващ уикенд, баща й — единственият й жив роднина — я довел тук и й показал с какво всъщност си изкарва хляба. Било страхотно откровение. С него дошло и друго — близките на оператори на Тангента като Питър Камбъл ги грозели огромни рискове. Пейдж се намирала в опасност просто защото съществувала, защото била дъщеря на баща си. В Бордър Таун щяла да е в безопасност, докато заплахата не бъде отстранена.

— И оттогава живея тук — каза тя и обходи с поглед апартамента си. Намираше се два етажа под този на Травис и беше абсолютно същият, ако не се брояха някои дребни промени според собствения й вкус.

Ръцете й сами намериха неговите. Той ги задържа, палците му нежно галеха дланите й.

— След затвора… имал ли си някоя… специална? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той. И след малко добави: — И в затвора също.

Пейдж се разсмя, вдигна очи от ръцете им и го погледна.

— След като излязох — каза той, — част от мен си мислеше, че няма смисъл да се опитвам. Още щом завържеш разговор, се блъскаш в стената. „Значи си от Минесота? О, какво си правил там?“

Тя отново се разсмя тихо.

— А останалата част от теб какво мислеше?

Травис помълча известно време.

— Че това е истинското ми наказание. Онова, от което никога няма да бъда освободен. И че го заслужавам.

— За случилото се с… — Млъкна и Травис я усети как си спомня полицейското досие, което бе прочела. — С Емили. Емили Прайс.

Травис кимна.

— Тя ме спаси от онова, което бях. Спаси ми живота — и в прекия, и в преносния смисъл, сигурен съм. И те я убиха заради това. Трябваше да се сетя. Трябваше да предвидя, че ще се случи, а не го направих.

— Лошото в хората лесно може да се подцени — рече Пейдж. — Не мисля, че трябва да търпиш доживотна присъда.

Травис успя да скалъпи нещо като усмивка и стисна ръцете й мъничко по-силно.

В тъмнината дрехите им се изпариха и кожата й се допираше до неговата, много по-топла, отколкото си беше представял, косата й го обгръщаше, ухаеше сладко като ябълки през октомври. Вкуси на езика й бялото вино, което бяха пили на вечеря. Вкуси нежната кожа под брадичката й. Вкуси всичко.

По-късно, докато я държеше в обятията си, Травис усети как мълчанието се изпълва с всички въпроси, които измъчваха и двамата. Всички неща, които не пасваха, независимо как ги подреждаш.

— Всичко, което е правил Шепот от деня, в който се е появил от Пролома през осемдесет и девета, е било част от плана му — каза той. — Нали?

Тя кимна, положила глава на гърдите му.

— Така мисля.

— Идеята, че отначало е принуден да ти помогне, а след това се опитва да те овладее, е пълна глупост. Мога да направя всичко, което той поиска, по всяко време. Нищо не го принуждава. Нищо не го ограничава. Всичко това е само димна завеса, за да може да контролира начина, по който се отнасят с него хората. В Аляска, когато ме използваше, за да се опита да разпали атомна война, сякаш не успя заради неочакваната поява на хората на Пилгрим. Можеш ли дори за секунда да повярваш на това? Че това нещо е в състояние да предвиди джакпота на лотария години преди тегленето й, но не и че след няколко минути ще пристигне хеликоптер? Нещо, за което би се сетил всеки радарен техник с хронометър?

— Да, нелогично е — прошепна Пейдж.

— Просто се е преструвал — каза той. — Продължил е да играе ролята си. Всеки негов ход от момента, когато е пристигнал на този свят, е целял да направи нещата точно такива, каквито са сега. Виждаш ли проблема в това?

— Че двайсет години е страшно много време за нещо толкова могъщо, за да постигне целта си ли?

— Именно. Ако единствената му цел е била да контролира Бордър Таун и Пролома, би могъл да го направи още първия ден. Можел е просто да се прави на добър от самото начало, да спечели всички и когато попадне в ръцете на подходящия човек, имащ достъп до някое от наистина разрушителните неща, пазени тук, да го използва като марионетка, за да избие всички. Фасулска работа. Така че каква всъщност е истинската му цел? Какво е толкова недостижимо за него, че са му трябвали всички тези години и сложни планове?

Известно време тя не отговори. После попита:

— Ами ако търси нещо, което не е било налично до този момент?

Травис се замисли. Звучеше логично. И беше много по-добро от онова, с което разполагаше той. Тоест много по-добро от нищо.

— Имаш предвид нова единица ли? Нещо, което е пристигнало съвсем наскоро?

— Не зная. Никой от уникатите, пристигнали в последно време, не е особено мощен или опасен, поне доколкото знаем.

Отново замълчаха. Климатичната инсталация се включи с въздишка. Травис беше подпрял брадичка върху главата на Пейдж. Всяко вдишване го изпълваше с аромата на косата й.

— Има нещо, което ме тормози повече от всичко това — каза след малко той. Замисли се откъде да започне. — Значи сме съгласни, че Пилгрим не е истинският враг, нали? Не че това го оневинява. Шепот вероятно е избрал него, защото е знаел на какво е способен. Но каквото и да си мисли Пилгрим, Шепот е онзи, който дърпа юздите. Дотук добре, нали?

— Да.

— Но Шепот си остава машина. Той е инструмент, а инструментите не избират сами предназначението си. Някой друг трябва да е направил това.

Пейдж дълго мълча. Накрая каза:

— Имаш предвид някой от другата страна на Пролома.

— Да.

Ръката му усети тръпките, които пробягаха по гърба й.

— В такъв случай нямаме никакъв шанс — каза Пейдж.

Травис се опита да измисли някакъв обнадеждаващ отговор, но не успя. Не му оставаше друго, освен да я прегърне още по-силно. Тя се сгуши в него. Той остана да лежи, заслушан в дишането й, усещаше как тялото й постепенно се отпуска. Превърташе въпросите отново и отново в главата си и се питаше срещу кого или какво са се изправили всъщност.

По някое време се събуди с изключително странно усещане. Сякаш се беше сетил за нещо. Може би го беше сънувал. Опита се да си спомни какво, но така само щеше да го пропъди като дете, опитващо се да хване баскетболна топка с една ръка. Отпусна се и го остави да се върне. За момент му се струваше, че ще успее. Картината мъгляво се очерта в мислите му — видеозаписът с помпената станция в къщата на Кук на Голям Кайман. Беше свързано с нея. Нещо относно нуждата на Кук изобщо да се сдобие с такова чудо. Но това бе всичко, до което успя да се добере. Миг по-късно всичко беше изчезнало.

Пейдж промърмори сънено до него. Той я целуна по челото и тя се качи отгоре му и нежно го зацелува по врата, преди отново да заспи в обятията му. Заслушан в ритъма на сърцето й, той затвори очи и я последва в съня.