Патрик Лий
Проломът (18)

15.

Вятърът от север се беше усилил. С гръб към него, Травис гледаше как вертолетите приближават, сенките им се носеха по неравния терен далеч зад тях. Намираха се на около километър и половина, когато д-р Каро се появи на входа на ресторанта и му махна да влезе.

Пейдж лежеше с отворени очи, макар и неспособна да се фокусира. Травис хвана ръката й и тя мъчително бавно завъртя глава да го погледне, като дете, влачещо тежък товар. Той се запита дали това е всичко, което иска — просто да види познато лице, пък било и едва-едва. После тя заговори. Гласът й бе толкова слаб, че Травис трябваше да се приведе над нея.

— Ако се наложи да го събудиш — каза Пейдж, — направи го. Струва си, ако няма друг избор. Само гледай да се отдалечиш от него колкото се може по-бързо.

Докторите се спогледаха.

— Объркването е нормално за човек, натъпкан с толкова успокоителни като нея — каза Каро. — Ще е наред след…

— Зная, че съм на десет милиграма пропофол на минута — прошепна Пейдж. — Моля, млъкнете и ме оставете да говоря.

Каро си затвори устата.

Пейдж погледна Травис по-твърдо.

— Зная, че Тангента пристига. Зная, че всичко изглежда наред. Но никога не бива да го приемаме за такова. Не можем да си го позволим. Ако нещата тръгнат на зле… ако трябва да използваш Шепот… долепи ключа до него, за да го събудиш.

Изгуби съзнание за няколко секунди, после пое дълбоко дъх.

— Просто се махни от него веднага щом можеш. Забавиш ли се прекалено дълго, той няма да те пусне.

Очите й се затвориха и дишането й стана равномерно.

Вертолетите вече бяха над сградата. Травис чу как чакълът на паркинга пред ресторанта се пръска. Погледна през прозореца на северната стена и видя двете машини да кацат. Задържа ръката на Пейдж за още няколко секунди, след което излезе.

От единия вертолет вече бе слязъл човек. Един от войниците на пост наклони глава, за да чуе вика му, после посочи Травис, който тъкмо излизаше от сградата.

Травис очакваше агентът на Тангента да зададе само един въпрос и да не разговаря с него. Вместо това мъжът стисна ръката му, представи се като Шоу и му благодари със същия сериозен тон като на онзи по телефона.

Беше екипиран като боец на тюлените, или поне Травис си помисли така. Модифицираният модел на карабината му привлече вниманието на намиращите се наоколо войници.

— Готови сме, сър — каза Шоу и посочи отворената врата на вертолета.

Травис го последва в машината. Помисли си, че само преди няколко дни щеше да му се стори много странно да се качва във военен хеликоптер, пълен с командоси. Сега обаче се качи и спокойно зае едно свободно място на тапицираната пейка при опашката. Шоу седна до него. Освен пилотите в хеликоптера имаше шестима мъже, екипирани като за края на света. Турбините изреваха и миг по-късно вече се намираха над мотела и се завъртаха на запад, а косите лъчи на слънцето пронизваха вътрешността като лъчи на прожектори. Травис погледна през рамо към един от прозорците и видя хирурзите да изкарват Пейдж на носилка. Не откъсна очи от нея, докато първият хребет под хеликоптера не ги раздели.

Отново се обърна напред и видя в средата на салона четвъртит метален контейнер — набързо приготвена и много по-малка версия на стоманения куб на Шепот в катастрофиралия самолет.

Хълмовете и долините, през които бе носил Пейдж безкрайни часове, летяха под тях като плочки на тротоар.

 

 

Отдалече личеше, че лагерът е имал доста посетители, откакто Травис и Пейдж бяха тръгнали.

Вратата на десния борд на хеликоптера бе широко отворена и бойците оглеждаха долината и за най-малкото движение.

Травис видя широка ивица отъпкана земя, която бе служила за площадка за кацане на неприятелите. Плъзгачите се бяха отпечатали в пръстта във всички посоки, многобройни човешки крака бяха отъпкали тревата.

След като се увери, че долината е чиста, пилотът кацна. Веднага щом колелата на хеликоптера докоснаха земята, мъжете наскачаха от двете странични врати. Травис слезе последен и погледна напред покрай фюзелажа.

Нещо го накара да спре.

Усещането му беше познато, макар да не го бе изпитвал от години.

Един познат му осведомител го наричаше „да ти пернат бакенбардите“. Особена интуиция, характерна може би само за престъпниците и лошите ченгета, която се изостряше от годините вършене на неща, за които не можеш да си позволиш да те спипат. Можеше да я задейства и най-малкото нещо — като многото коли, натискащи спирачки на един и същи участък от пътя без видима причина и намекващи за полицейски патрул някъде зад завоя.

Та докато Травис се взираше покрай хеликоптера, нещо перна бакенбардите му. При това здраво.

Но не можеше да каже какво точно. Огледа се и поради някаква неясна причина отново се обърна към предното дясно колело, издаващо се надолу и настрани от корпуса на късата си подпора. Доколкото можеше да прецени, там нямаше нищо нередно. Гумата и подпората си изглеждаха чудесно.

— Какво има? — попита Шоу.

Травис не можеше да отговори и се отърси от усещането. Не беше спал повече от тридесет часа, ако не се брояха минутите, в които бе в безсъзнание след нападението, и бе прекарал последните два, мотаейки се на място, където бе извършено масово убийство. Беше съвсем нормално нервите му да са малко опънати.

— Нищо — каза той и кимна към дърветата. — Онова, което търсите, не е далеч. Петдесет крачки след лагера, заровено до най-голямото дърво наоколо.

Отново погледна колелото, после мина през групата хора да ги поведе…

… и отново спря.

Обърна се към хеликоптера.

В меката пръст от двете страни на колелото имаше следи, обърнати навън. Такива следи би оставил човек, слязъл на земята, ако е седял направо на гумата с гръб към фюзелажа и може би се е държал за монтираната картечница, за да пази равновесие.

Травис впери поглед в тях. Част от него очакваше следите да се задвижат пред очите му. После осъзна, че Шоу е застанал до него.

— Кажи — подкани го той. — Не ми пука дали си мислиш, че е глупаво. Кажи какво мислиш в момента.

Говореше повече от сериозно. Говореше уплашено.

— Тези следи до колелото… — почна Травис.

Мина около секунда — достатъчно време, та да си представи как мъжете ще му се смеят, когато завърши обяснението си.

И след тази секунда разбра, че ужасно греши.

Шоу трепна — Травис бе сигурен, че трепна, макар трепването да бе погълнато от мълниеносното движение след него, когато той рязко вдигна карабината и изстреля пет-шест куршума в хеликоптера, на трийсетина сантиметра над гумата.

Куршумите се забиха в метала. Нямаше кръв. Нито писъци.

— Отваряйте си очите за оръжие, във всички посоки! — извика Шоу, вече тичаше по отъпканата земя към хеликоптера. Мъжете около Травис насочиха оръжията си навън. Направиха го моментално и без маене, сякаш бяха тренирани за подобна ситуация. Травис бе убеден, че е така. Дори пилотите, които също бяха излезли навън, бяха извадили пистолетите си и оглеждаха внимателно рехавите дървета наоколо.

Шоу се метна през вратата на хеликоптера и размаха карабината вътре с широки движения. Не толкова се целеше, колкото опипваше, подобно на слепец, чийто живот зависи от това да открие плячката си. Очите на Травис веднага откриха дръжките, които врагът би могъл да използва, за да се прехвърли в хеликоптера, без да докосва земята.

Шоу не откри нищо.

Върна се при вратата. Погледът му се спря върху пръстта долу и замръзна. Травис разбра защо — земята под изхода бе изпотъпкана от собствените им крака. Следите бяха много и се застъпваха, водеха от голата земя към тревата. Сред тях можеше да са отпечатъците и на врага.

— Мамка му… — прошепна един от мъжете.

Ругатнята бе пропита с ужасно много страх за такъв кален боец и каза на Травис всичко, което трябваше да знае за бедата, в която се намираха.

Имаше секунда да си помисли за това, преди единият пилот да получи куршум в главата. Нямаше изстрел — чу се само звукът от удара, сякаш се разцепи дъбова дъска, след което човекът рухна на земята, вече мъртъв. Останалите се развикаха и заобръщаха оръжия и погледи във всички посоки. Шоу скочи от хеликоптера и затича към хората си, крещеше им да млъкнат. Вторият пилот се оглеждаше, онемял от страх. И тъкмо когато Травис също направи връзката, пилотът получи куршум право в лявото око; входната рана бе обърната право към Травис, така че куршумът сигурно бе минал над рамото му.

— Накъде? — изкрещя Шоу.

Травис посочи зад себе си и в следващия миг светът потъна в трясъка на автоматичната стрелба.

Пръснаха се във верига. Травис застана зад тях. Червените трасиращи куршуми образуваха клин в долината на шейсетина метра на север.

Шоу изкрещя да се пръснат още и в същия миг един куршум го улучи в гърлото и излезе от врата, като остави дупка колкото юмрук. Шоу падна, драскаше с пръсти към яката си.

Мъжете нарушиха строя, тичаха и стреляха едновременно. Един се наведе, грабна карабината на Шоу и я метна на Травис.

После той тичаше с тях — с половината, която бе поела в тази посока. Тичаше към лагера и през него, а умът му едва сега започваше да схваща онова, което тялото му вече беше решило.

Дървото изпъкваше като обелиск, стволът му бе приблизително два пъти по-дебел от околните. Той спря и го заобиколи, разравяше с крак игличките, за да оголи мястото, където Пейдж бе запълнила дупката.

Един от мъжете изкрещя и рухна. Завика за помощ, но секунди по-късно кръвта заклокочи в трахеята му и го задуши.

Травис хвърли карабината, падна на колене до дупката и започна да рови с голи ръце. Почвата бе мека, тъй като дупката беше изкопана само преди ден и половина, но…

Не напредваше бързо. Никак даже.

А убиецът знаеше, че предметът е заровен тук. Травис бе издал местоположението му на висок глас, точно до хеликоптера.

Чу ново попадение на около шест метра отляво, обърна се и видя как един от хората продължава да лети напред по инерция, но с липсваща горна част на черепа. Рамото му се закачи за едно дърво и тялото се завъртя около него и се свлече при корените.

Травис зарови още по-бързо. Изведнъж ушите му започнаха да усещат пулса на кръвта през сънните му артерии. Защо я чуваше точно сега?

И изведнъж разбра — стрелбата бе спряла.

Спря да рови и вдигна глава.

Всички бяха мъртви.