Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

45.

Можеше да остави всичко да приключи сега.

Пилгрим бе мъртъв. Шепот се намираше в кутията си. Можеше да изчака Пейдж и останалите да слязат. Точно сега те тичаха надолу по стълбите от трийсет етажа по-горе. Щяха да пристигнат след две-три минути.

Можеше да остави всичко да приключи просто така.

Само че не бе в състояние.

Защото Шепот се бе намирал на свобода през всичките тези години и бе пускал из целия свят пипалца, които се събираха точно в този момент. На път беше да се случи нещо много голямо, независимо дали той щеше да го остави в кутията му, или не. Усещаше го. Всичко, което бе извършило това нещо през двайсетте години, откакто бе на Земята, беше имало една-единствена цел — да постави Травис в този коридор, в този момент, сам.

За това си имаше причина.

Време бе да разбере каква е тя.

Приклекна, остави пистолета, отключи стоманената кутия и я отвори. Синята светлина блестеше ослепително. Травис свали горнището на невидимия костюм, пусна го до стената и с голата си ръка вдигна Шепот.

Този път ефектът на опиянението липсваше. Нямаше го еротичното чувство, избутващо настрани логиката и волята му. Просто гласът на Емили Прайс, спокоен и отмерен.

Здравей, Травис.

— Здравей — каза той.

Колкото и невероятно да изглежда, наистина не ми е до ебаване. Какво ще кажеш направо да пристъпим по същество?

— Добре — каза Травис.

След малко повече от три минути от Пролома ще излезе нещо много важно. Единица нула шест девет седем. Много е важно да си там и да я вземеш. Самичък.

— Какво представлява тази единица?

Ще видиш. Време е да тръгваш надолу, Травис. Докато слизаш, ще ти кажа всичко, което имам право да ти разкрия.

Травис погледна вратата на стълбището, през която след около минута щяха да пристигнат Пейдж и колегите й. Мина покрай нея, влезе в шахтата и стъпи на стълбата. До Q51 се стигаше само с асансьор.

Шепот не му пречеше да се спуска; Травис освободи два пръста от заетата си ръка, за да се хваща за скобите. Синята светлина запулсира с ритъма на сърцето му, осветяваше стените на шахтата.

Ще ти разкажа историята на живота ти такава, каквато щеше да бъде, ако не се бях намесил и не бях започнал да променям нещата — каза Шепот. — Петнайсет години в затвора. Излизаш. Не се местиш в Аляска. Включваш се в софтуерния бизнес на брат си в Минеаполис. Той ти показва как се правят нещата. Учиш се много бързо. Оказва се, че програмирането е просто друг вариант на детективска работа, а ти си природно надарен за нея. Всичко се свежда до причинно-следствени връзки и разсъждения ако тогава, погледнати през призмата на творчеството. Талантът ти неимоверно подобрява прохождащата система за изкуствен интелект на брат ти, Уайтбърд. През годините тя се развива на скокове, като имената на новите версии съответстват на цветовете на коланите от бойните изкуства, точно като старите осембитови игри, върху които я тествате. Първата версия е Уайтбърд. Втората — Йелоубърд, третата — Грийнбърд. Към април две хиляди и четиринадесета брат ти е прехвърлил проекта изцяло на теб. Ти създаваш Блубърд и „Сони“ я купува за двеста и четиридесет милиона долара. Системата ти става стандартно ядро на компютърния интелект в игрите. Тангента те забелязва. През октомври същата година те привличат да живееш в Бордър Таун и да работиш върху специализиран софтуер и хардуер за тях, основан на архитектурата на Блубърд. Правиш много бърза кариера и ставаш един от най-високопоставените служители на организацията. В някакъв момент след това — тук нямам право да ти разкривам подробности — нещата тръгват на зле.

— Колко зле?

Мина покрай Н48 — номерата на етажите бяха изписани върху вратите на асансьора.

По-добре да не говоря повече за това, докато не видиш Единица нула шест девет седем.

Шепот млъкна. Травис не си направи труда да задава още въпроси.

Със спускането в шахтата ставаше все по-светло. Погледна надолу и видя дъното и останките от кабината на асансьора. Ударът бе избил вратата на Q51. Светлината идваше от коридора. Самата кабина се бе сплескала до такава степен, че блокираше само долната половина на отвора. Лесно щеше да се измъкне от шахтата.

— Травис? — Беше гласът на Пейдж, някъде отгоре. — Травис, къде си?

Беше объркана и разтревожена и на Травис му се прииска да й отговори. Да извика нагоре, да й каже, че е добре, че след малко ще се върне при нея.

Трябва да си сам — каза Шепот.

Не го принуждаваше. Просто му казваше. Травис кимна и тръгна по коридора. Пейдж продължаваше да го вика.

Към края на коридора. Към грамадния черен купол. Към входа като на иглу, през стъклената врата.

Проломът чакаше в малката си звуконепроницаема клетка. Пурпурен и син, дълбините му се свиваха в една точка.

Вече виждаше пристигащата единица. Формата й се очертаваше на главозамайващата цветна светлина на тунела. Нещо бяло и почти безтегловно се рееше през него като перце в тръба на климатик. Но не беше перце. Никак даже. Беше на около трийсет метра в тунела. После на двайсет. На десет.

Травис отвори вратата и Проломните гласове го пронизаха моментално, подобно на върхове на скалпели, забити в тъпанчетата му. Помисли си за Дейв Брайс, останал тук с този звук, докато не изгубил разсъдъка си.

Единица 0697 излезе от Пролома и се отпусна върху приемащата платформа. Беше лист хартия, върху който бе написано нещо.

Травис се наведе и го взе. Очакваше да види драсканиците на Шепот или някаква извънземна писменост, която изобщо да не е в състояние да разбере.

Оказа се, че е на английски, със стегнат и четлив почерк.

Върна се през стъклената врата и я остави да се затвори зад него и да спре Проломните гласове. Всъщност вече беше забравил за тях. Беше забравил всичко друго на света. Цялото му внимание бе насочено към написаното на листа в ръцете му.

ТОВА Е СЪОБЩЕНИЕ ОТ ПЕЙДЖ КАМБЪЛ ДО ПЕЙДЖ КАМБЪЛ. ПРАЩАМ ТАЗИ БЕЛЕЖКА ОТ МОМЕНТ В БЪДЕЩЕТО, КОЙТО НЯМА ДА РАЗКРИВАМ. КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ НАИСТИНА СЪМ ПЕЙДЖ, ЛЮБИМИЯТ МИ ЛИТЕРАТУРЕН ОТКЪС Е ПОСЛЕДНИЯТ АБЗАЦ ОТ „ХЪЛМЪТ УОТЪРШИП“ НА РИЧАРД АДАМС. НИКОГА НЕ СЪМ ГО СПОДЕЛЯЛА С НИКОГО. КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ВРЕМЕТО, ПРИЛАГАМ ПОДРОБНОСТИ ЗА ЕДНО СЛАБО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ С ЕПИЦЕНТЪР ПУСТИНЯТА МОХАВЕ, КОЕТО ЩЕ СЕ СЛУЧИ ТРИ ДНИ СЛЕД ПРИСТИГАНЕТО НА СЪОБЩЕНИЕТО: МАГНИТУД 2,35, 3 ЮЛИ 2009 Г., 10:48, 34,915 С, 118,072 3, ДЪЛБОЧИНА 14,32 КМ. ТОВА СЪОБЩЕНИЕ Е ИНСТРУКЦИЯ ОТНОСНО ЧОВЕК НА ИМЕ ТРАВИС ЧЕЙС. ПРЕЗ 2009 Г. ТОЙ Е СОФТУЕРЕН ИНЖЕНЕР, ЖИВЕЕЩ В МИНЕАПОЛИС, МИНЕСОТА, АШ СТРИЙТ 4161. НАМЕРЕТЕ ТРАВИС ЧЕЙС И ГО УБИЙТЕ. ОТ ТОВА ЗАВИСИ ЖИВОТЪТ НА ПОВЕЧЕ ОТ 20 МИЛИОНА ДУШИ.

Травис забеляза, че светлината на Шепот пулсира по-бързо отпреди. Много по-бързо. Все още беше в ритъм с пулса му.

Погледът му се върна към бележката и той каза:

— Това не може да бъде.

Напротив — отвърна Шепот. — Наистина е написала това и го е изпратила, използвайки технология, която ще бъде разработена от доктор Фейгън. Нейната теория се оказва вярна — наистина от тази страна могат да се пращат предмети в Пролома, но те се връщат, без да достигнат другия край, и в зависимост от скоростта си могат да се върнат, преди да са били пратени. Дори години преди това.

Травис поклати глава. Зад отказа да повярва всичко това се трупаха безброй въпроси. Погледът му отново се плъзна по думите върху хартията. Пейдж. Мрази го? Иска смъртта му?

— Какво съм аз в бъдещето? Чудовище ли?

„Чудовище“ е човешко определение. Субективно е. Бих могъл да възразя, че беше чудовище преди двайсет минути, когато уби четирима души с щанга и изпита удоволствие от това.

— Бяха си го заслужили.

„Заслужили“ е също човешко понятие. То се променя в зависимост от това кой го използва. — Шепот замълча. Светлината му се отразяваше в стъклената облицовка на Пролома. — Мога обективно да ти кажа следното. Онзи Травис Чейс, който постъпи в Тангента като софтуерен инженер, в крайна сметка се превърна в онзи, когото Пейдж Камбъл искаше да бъде убит. Искаше го до толкова много, че изпрати тази бележка, за да се случи ретроактивно. Онзи Травис Чейс научи какво е направила и съответно намери начин да отвърне на хода и. По онова време той беше разработил архитектурата на своя изкуствен интелект и бе създал системата Блубърд, която беше радикално нова. Но имаше начин производителността й да се увеличи далеч повече, отколкото се мислеше, че е възможно, далеч повече от способностите дори на квантов компютър. За целта хардуерът трябваше да се ъпгрейдва с технологии от Пролома. Много е трудно да се опише как работи системата. Дори създателят й не я разбираше напълно. Най-общо, тя използва за изчисленията материя извън себе си, като се свързва с нея чрез частици, много подобни на онези, които физиците от две хиляди и девета наричат гравитони. Системата може да включи в изчисленията си всяка елементарна частица от материята около себе си — например от планетата Земя. Вчера Пейдж ти каза колко мощен би бил един квантов компютър със сто кубита. Представи си компютър с толкова кубити, колкото са кварките на Земята. Тази система се нарича Блекбърд. Нали ти обещах някой ден да ти кажа истинското си име?

— Нима съм те създал аз? — изуми се Травис. — И съм те пратил в… осемдесет и девета?

Да. Поради две причини. Първо, за да поставя настоящия ти аз тук и сега, така че да прихванеш съобщението на Пейдж до самата нея. Второ, да подредя събитията така, че пак да станеш член на Тангента, както е в първоначалния вариант, макар и няколко години по-рано.

Травис замълча, поразен от цялата тази навита като въже логика. После, въпреки объркването си, усети слабата брънка в онова, което му бе казало устройството.

Сега се чудиш как ще бъда създаден — каза Блекбърд. — Защото сега няма да се включиш в бизнеса на брат си. Няма да станеш инженер на изкуствен интелект. Няма да знаеш как да ме създадеш. В такъв случай — как така съществувам?

Травис го зачака да продължи.

Хората наричат този проблем парадокс на дядото. Много се говори за него. Какво ще стане, ако се върнеш във времето и убиеш дядо си, преди да е срещнал баба ти? Дали преставаш да съществуваш, тъй като си попречил на собственото си раждане? Не. Пристигането ти в миналото се превръща в твоето раждане, дори това да означава да се родиш напълно израснал, със спомени за детство, което може и никога да не се състои. В моя случай нещата не са по-различни. Може някога и да съм бил създаден от Травис Чейс, но пристигането ми през осемдесет и девета стана моето създаване, което предхожда другото. Парадоксът на дядото е заблуда. Аз съществувам. Съвсем просто е. И след като свърших онова, за което бях изпратен, ще се изключа. Завинаги.

— Чакай — каза Травис. — Кажи ми какво ще се случи в моето бъдеще. Какво ще ме превърне в… в онова, което ще стана? Мога ли да го избегна?

Блекбърд тихо се засмя в главата му, сякаш намираше идеята за абсурдна. Но не го каза.

Не бива да говоря за това.

— Но аз не разбирам — каза Травис. — Дали другият… дали аз… съм искал да рестартирам всичко и да имам втори шанс? Шанс да не се превърна в някакъв злодей?

Онзи Травис, който ме изпрати, не се смяташе за злодей. Че кой мисли така за себе си?

Преди Травис да успее да попита още нещо, Блекбърд проблесна ярко в ръката му. Толкова ярко, че го накара да се извърне. Видя собствената си сянка върху стената, огромна и ужасяваща. После тя изчезна. Травис погледна Блекбърд. Лежеше тъмен и мъртъв в шепата му.

— Травис?

Пейдж. Зад него, при входа на купола.

Бележката още беше в другата му ръка. Пред него; тя още не я беше видяла.

Можеше да й я покаже. Да й разкаже всичко. Да започне от самото начало, да намери някакъв начин да не допусне онова, което можеше да се случи.

Стъпките й се приближаваха.

Травис сгъна бележката и я пъхна в колана на невидимия костюм — все още носеше долната половина. Листът изчезна половин секунда преди Пейдж да застане пред него и да го погледне в очите.

Престори се, че едва сега забелязва, че е тук. Сякаш е бил замаян от Пролома, изцяло погълнат от него.

Вече я лъжеше, а още не бе казал нито дума.

Тя видя Блекбърд в ръката му. Очите й се присвиха. Погледна го объркано.

— Ключа ли си свалил? Опасен е дори без него…

Той го вдигна на светлината и й показа подобния на целофан ключ, който все още бе закрепен за него.

— Мъртъв е. Изключи се, след като убих Пилгрим. Не зная защо.

Тя се вгледа внимателно в очите му. Дори и да заподозря нещо, не го показа. Пристъпи към него. Погледът й омекна. Ръката й докосна неговата.

— Хей — каза тя. — Свърши се. Каквото и да беше, свърши.

Травис кимна и успя криво-ляво да се намръщи. Пейдж се сгуши в прегръдката му.

Откри, че се взира над рамото й към Пролома. Син и пурпурен като натъртване, протягащ се някъде към безкрайността. Замисли се за бъдещето си, за другия път, водещ към нещо, което не можеше да види. Към нещо, което щеше да го превърне в човек, когото Пейдж ще иска да види мъртъв. Към нещо, което лежеше на пътя му в тъмното, на години и километри от този момент. И чакаше.

— Свърши — отново каза Пейдж.

Травис я прегърна по-силно. Надяваше се да е така.

Край