Патрик Лий
Проломът (35)

29.

Отново спринт. Покрай атомната бомба. Надолу към осми етаж.

— Шести етаж! — извика Милър. — Улучиха Хил!

Травис забърза след Пейдж покрай купищата муниции, които Милър продължаваше да клонира, през тунела в жиците към долния етаж. Последваха още тунели до прозорците. Стигнаха до двама снайперисти, коленичили до трети, който бе изгубил голяма част от лицето и врата си, но някак продължаваше да диша. Не му оставаше много.

Пейдж смъкна раницата си, бързо я отвори и измъкна нещо, което много приличаше на пистолет. Травис го огледа по-добре и осъзна, че приликата е съвсем мимолетна. Формата на предмета бе изчистена и практична — просто малка черна тръба с дръжка и спусък. Това беше Медик.

Пейдж го насочи към раните на умиращия и дръпна спусъка, макар да й личеше, че е изпълнена със съмнения. Ефектът бе като светкавица на фотоапарат, съпроводена с горещ полъх. Тялото на ранения се сви в спазъм и Травис видя как раните рязко се променят. Кръвотечението спря.

Но човекът въпреки това умираше и се бореше да си поеме дъх. Пейдж стисна ръката му, очите й го молеха да не се предава. Но след малко той рязко издиша и тялото му омекна.

— Стрелбата бе от прозорец на половин пресечка оттук — каза единият снайперист. — Започнаха да нахитряват.

Травис се сети как двама от видеото се бяха посъветвали сериозно, след което се бяха опитали да се справят с ключалката. Вбесени, но не и глупави. Изобщо не глупави.

Обърна се към прозореца. Към барикадите от мъртъвци по мостовете и улиците между сградите вече се бяха прибавили и горящи автомобили. Пламъците забавяха тълпата съвсем малко, но имаха силен ефект върху мъглата — изсушаваха въздуха и я прогонваха. Травис вече можеше да вижда ясно касапницата.

Няколко души се откъснаха от тълпата и затичаха към сградата. Двамата снайперисти край Травис и Пейдж откриха огън.

Травис се наведе към Пейдж и извика:

— Няма да издържим дълго! Навън има четиристотин хиляди души! Виждат какво не действа и ще намерят друг начин да се доберат до нас!

— И какво предлагаш? — извика в отговор Пейдж. — Ако влязат, ще задействат датчиците!

— Как точно действа Арес? Нападателите към предмета ли се насочват, или само към хората, които е набелязал? Само към хората, нали?

Още една кола избухна на улицата.

— Да! — изкрещя през тътена Пейдж. — Целта им сме само ние!

— Тогава да се махаме!

Тя го изгледа, сякаш не го бе чула добре. Същото направиха и снайперистите.

— Ще ни последват — обясни Травис. — И ще забравят за сградата. Ще ни убият, но поне ще успеем да ги отклоним от шибаната атомна бомба. Под улиците трябва да има сервизни тунели, канализация, такива неща. Има ли достъп до тях от самата сграда?

— Да — отвърна Пейдж. — Шахта в мазето. Тясна е, но можем да минем един по един…

Млъкна и затича през тунела, като викаше в микрофона си:

— Екипите на втори етаж, слезте в мазето! Осигурете достъпа до канализацията!

Травис я следваше по петите с карабина в ръка… Трети етаж. Втори. Първи.

Снайперистите вече бяха там, точно както бе наредила Пейдж. Скупчени около вратата на мазето, която бе избита от пантите. Четирима. Стреляха на автоматична към нещо непосредствено пред себе си, може би само на трийсетина сантиметра извън полезрението на Травис. Съобразителността на Пейдж бе предотвратила катастрофата може би в последните секунди — множеството вече бе наводнило мазето през канализацията.

Един от четиримата снайперисти получи куршум в главата и падна. Някои от хората долу бяха въоръжени.

Травис осъзна, че въпреки трясъка на стрелбата чува гласовете им. Чуваше гневните викове, различаваше дори отделни думи на немски и италиански. Някакъв шум отдясно го накара да се обърне. Сякаш нещо тежко бе паднало на пода. Звукът се чу отново и този път той видя източника му. Подът подскочи, блъснат от нещо под него. Някакъв тежък предмет в ръцете на може би десетина души, използван като таран. Третият удар разцепи една дъска и отвори десетсантиметров отвор. През него Травис видя същински кошмар. Пространството долу бе претъпкано с хора с разкривени от ярост лица. Очите им се спряха върху него, последва залп от викове.

Обърна се и видя, че и Пейдж гледа надолу. Зад нея един от снайперистите извади нещо от раницата си. В полудялата светлина Травис не можеше да види какво точно, но можеше да се досети.

Пейдж се обърна, видя го и изкрещя:

— Не!

Мъжът се обърна към нея и Травис видя точно онова, което очакваше — граната.

— Долу има тръби за газ! — извика Пейдж.

— Тогава какво да правим, мамка му? — извика мъжът.

Пейдж нямаше отговор.

Подът отново се надигна. Разцепи се втора дъска, точно до първата, и нечия ръка я сграбчи и я задърпа надолу в тъмното. Скоро дупката щеше да е достатъчно широка, за да минат през нея. Секунда по-късно Травис чу отново удара на тарана, този път някъде другаде.

Снайперистът продължаваше да гледа Пейдж. Чакаше отговор.

— Не зная какво — каза тя и се огледа, сякаш отговорът бе някъде наоколо.

— Знаеш — каза Травис.

Тя го погледна и присви очи.

— Гранатата — каза Травис.

Погледна нагоре. През тавана. Към нещо на осем етажа над главите им. Тя проследи погледа му. И го разбра.

— Само това ни остава — каза Травис.

— Шепот не би ли трябвало да очаква този ход? — попита тя.

— Нямаме друг избор, независимо дали го е предвидил, или не. Върви. Аз ще помогна на тези момчета.

Тя се поколеба две секунди, после кимна. Обърна се към снайпериста и протегна ръка за гранатата. Той като че ли разбираше плана им. Или не му пукаше, стига да има план. Подаде й я.

— Не понасяйте загуби заради този етаж! — извика Пейдж. — Оттеглете се нагоре по стълбите, когато се наложи! По един или друг начин през следващите две минути това ще приключи.

Травис впери поглед в нея. Осъзна, че всъщност я запомня. Запита се дали ще я види отново.

После тя изчезна.

Травис свали предпазителя на карабината и отиде до вратата на мазето, при останалите.

Беше най-кошмарното нещо, което бе виждал. Огромното мазе, дълбоко поне три и половина метра, бъкаше от тела като змийско гнездо. Живите и мъртвите така се бяха смесили, че трудно можеше да се различат едните от другите. Когато предната вълна тръгваше напред по стълбите и биваше повалена, другите изтегляха телата настрани, назад или над главите си. В труповете зееха грамадни изходни рани, от които бликаше кръв и оплискваше множеството.

Мъже, жени, деца. Тук нямаше мъгла, която да ги скрива. Същите хора можеше да видиш в някой мол, супермаркет или където и да било. Някои родители държаха седемгодишните си деца за ръка, сякаш не искаха да ги изпускат от поглед. А в същото време ги влачеха след себе си към куршумите. Самите деца изглеждаха така, сякаш са готови да убият някого. И щяха да се опитат, стига да успеят да изкачат стълбите.

Фронтът непрекъснато напираше и биваше отблъскван десет-дванайсет стъпала назад. Травис вдигна карабината. Прицели се в тълпата, но засега не стреля. Изведнъж не бе сигурен дали е в състояние да го направи. Това бяха обикновени хора. Окървавени, крещящи и достатъчно бесни, за да тръгнат срещу куршумите. Но въпреки това бяха просто хора. Не бяха виновни за онова, което им се случва.

Един от снайперистите спря, за да презареди. Нужни му бяха само три секунди, но тълпата се възползва от краткото отслабване на огъня и напредна с четири стъпала, след което напливът и отстъпването продължи от тази позиция. Напредъкът им бе бавен, крачка по крачка, но неотклонен.

Миг след като първият снайперист отново започна да стреля, двама други свършиха патроните едновременно и посегнаха да презаредят. Тълпата се втурна с пълна скорост напред; самотният стрелец бе в състояние да покрива само част от стълбището. Някакъв старец с нелепа зелена вратовръзка, приличаше на пияница, изскочи напред и замахна с нож за пържоли към бедрото на един от презареждащите снайперисти. Травис дръпна спусъка и отнесе по-голямата част от главата му. Тялото полетя назад и моментално бе грабнато и вдигнато, за да бъде махнато от пътя на следващите двама нападатели — тийнейджър и жена най-много на трийсет. Травис ги улучи в гърдите и не спря да стреля по всяка следваща появила се мишена. Трябваха му няколко мига, за да разбере какво трябва да прави — просто не биваше да гледа лицата. Точно така се справяха снайперистите. Знаеше, че това е шибана и жалка тактика. И че не е истинският начин да се справи с онова, което чувстваше. А просто друг вид дълг. Щеше да го изплаща по-нататък. Ако имаше по-нататък.

Зад него се чу силен трясък. Обърна се заедно с останалите и видя някакъв винкел да стърчи от пода, в който зееше широка дупка. Секунда по-късно винкелът изчезна и в ръбовете на дупката се вкопчиха ръце. Явно хората се катереха по раменете на други.

— Отстъпете към стълбите! — извика Травис.

От дупката се показа глава. Покрита с нечия кръв. Не можеше да различи нито пола, нито възрастта. Пусна куршум в нея и видя как пада през отвора, също като винкела.

Заотстъпваха. Крачка по крачка, така че тълпата от мазето да не се спусне към тях. Стигнаха стълбището към втория етаж и тръгнаха нагоре, като презареждаха и стреляха в движение. Множеството ги следваше.

 

 

Пейдж стигна до площадката на седмия етаж. Милър продължаваше да дублира пълнители и карабини. Носачите тичаха да занесат муниции на снайперистите.

— Пратете и на партера! — извика Пейдж и продължи нагоре, без да изчака отговор. Осми етаж, после девети.

Бойната глава. Червената звезда приличаше на око, което я гледаше. И я предизвикваше.

Или щеше да проработи, или не. Ако не — какво пък, имаше и по-лоши начини да умреш от това да стоиш в самия епицентър на термоядрен взрив. Честно казано, едва ли можеше да има по-бърза смърт. Щеше да се превърне в свободни атоми десет хиляди пъти по-бързо, отколкото нервите й можеха да изпратят сигналите за болка. По-бързо, отколкото очите можеха да уловят внезапната светлина и да я предадат на мозъчната кора на сантиметър зад тях. Нямаше да почувства абсолютно нищо.

И въпреки това адски се страхуваше.

Коленичи пред бомбата. Огледа гранатата и свободното пространство в бойната глава. Най-добре бе да я сложи при първичния заряд. При задействането се получаваше имплозия. Представляваше сфера от уран с насочени заряди около нея, свързани към детонатор. Зарядите би трябвало да се активират с точност до милисекунда и да смачкат сферата, за да се получи критична маса, която да даде началото на ядрената реакция. Атомната бомба на свой ред щеше да задейства водородната. Но ако гранатата избухнеше непосредствено до насочените заряди и нарушеше подредбата им, преди някой от тях да се взриви, всичко това нямаше да се случи. Урановата сфера нямаше да се смачка и цялата верига щеше да се прекъсне.

Или поне такава беше идеята. Никой не я беше проверявал на практика.

Постави гранатата между зарядите и една от алуминиевите подпори, поддържаща първичния заряд. Задържа я с лявата си ръка, а с дясната издърпа халката.

Обърна се. Втурна се с всички сили. Към полупразното помещение с ослепителната оранжево-бяла светлина, покрай надписа на пода, покрай гнездото от жици, покрай Арес, усилвателя и свързващия ги сребрист лъч. Към отсрещната страна на стаята, колкото се може по-далеч от взрива. И през цялото време се питаше дали ще чуе грохота му, преди животът й да спре по средата на мисълта й.