Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

Трета част
Единица 0697

31.

Летяха на запад в непрекъсната зора — пресичаха часовите пояси със същата скорост, с която се движеше сянката на планетата.

Травис се опита да поспи. Не успя. В спокойните часове след излитането, когато действието на адреналина от изминалата нощ отшумя, случилото се в Цюрих се стовари отгоре му с пълна сила. В разгара на кошмара му се бе струвало, че оценява мащабите на ставащото, но беше грешил. С всеки изминал час умуване усещането растеше, подобно на купчините трупове по улиците около Театерщрасе 7.

На два пъти повърна, като едва успя да стигне до тоалетната. Операторите, покрай които минаваше, бяха будни, все още с цялото си оборудване с изключение на карабините. Някои бяха отпуснали глави на ръцете си, други се взираха през прозорците към черния океан и пастелното небе.

Пейдж също не спа. Мълчеше. Не плачеше, но Травис виждаше, че ръцете й от време на време треперят. Скоро откри, че следва примера на операторите — гледа навън и се опитва да не мисли за нищо. Когато стигнаха Гренландия — снегът долу отразяваше бледорозовия цвят на небето, — Пейдж най-сетне заговори. Гласът й бе напрегнат, сякаш бе плакала.

— Грешах. Когато казах за Пролома, че сме като яванския човек в сравнение с онези от другата страна. — Замълча, после продължи, като внимателно подбираше думите си: — Всъщност ние сме като мравки. Мравки, случайно пробили цистерна хлор под някакъв химически завод. До такава степен не разбираме с какво си имаме работа. Толкова опасна е тя. И толкова ги е грижа за нас онези от другата страна. Точно толкова, колкото биха се загрижили собствениците на завода за мравките. Може би дори не подозират за нас. А и да знаят, изобщо не им пука.

 

 

Вече летяха над Северна Дакота, земята долу тънеше в сенките на същото онова утро, в което бяха напуснали Швейцария. Не бяха разговаряли от часове.

Телефонът на Пейдж иззвъня. Беше Крауфорд. Тангента намерила дъщерята на Елис Кук, която била в къщата му по време на самоубийството. Момичето било много привързано към баща си. Може би знаело нещо. В момента дъщерята летяла към Бордър Таун и щяла да пристигне час преди тях.

Травис откри, че отново мисли за Шепот. Колкото и да беше изнервящо, това все пак го разсейваше. Пейдж завърши разговора и го погледна. Стори му се, че вижда същите чувства и в нейните очи.

Тя помълча за момент, после попита:

— Чел ли си „Среща в Самара“? — Гласът й бе все така уморен и глух.

— Не — отвърна Травис.

— Забравих кой е авторът. Едно от онези неща, които всеки чете на курсовете по литература. Някакъв слуга отива на пазара и вижда Смъртта, която го гледа заплашително. Слугата тича обратно при господаря си и казва: „Дай ми на заем коня си, ще замина за Самара, за да не ме намери Смъртта“. Господарят го пуска, после самият той отива на пазара, вижда Смъртта и я пита: „Защо си гледала заплашително слугата ми?“ „Заплашително ли? — отговаря Смъртта. — Не, не. Просто се изненадах, че го виждам тук. Довечера имам среща с него в Самара“.

— Точно така се чувствам — продължи Пейдж след кратко мълчание. — Каквото и да правим, по какъвто и път да поемем, Шепот ще ни чака в края му. Щом може да познава числата от лотарията, със сигурност може да се досети и за ходовете ни. Дори и да си кажем: „Добре, той ще се сети за това, така че хайде да направим обратното“, ще трябва да приемем, че се е досетил и за това.

Травис мълчаливо кимна. Да. Нямаше причина да не се съгласи с нея.

— И в такъв случай какво трябва да правим? — попита Пейдж.

Травис се замисли. Като че ли само един път изглеждаше донякъде осветен. Списъкът на целите, издраскан на пода на Театерщрасе 7.

— Трябва да разберем защо Пилгрим е поискал смъртта на тези тридесет и седем души. Или защо Шепот е заповядал да бъдат убити. Трябва да има някаква важна причина. И дори проклетото нещо да очаква да разберем каква е тя и да го е очаквало още преди десет години, какво друго можем да направим? Ако има някакъв изход, той е да разберем от какво го е страх.

Пейдж кимна, по-скоро че го е чула, отколкото в знак на съгласие. Самият той се чувстваше горе-долу по същия начин.

Загледа се към Северна Дакота. Малките градчета отминаваха далеч под тях, някои бяха просто кръстопътища с една-две лампи, които все още светеха в полумрака.

Хрумна му странна мисъл. Всъщност не самата мисъл бе странна. Беше си съвсем нормална. Странното бе, че го спохожда едва сега.

Предишният му живот бе свършил.

Апартаментът му във Феърбанкс. Работата. Нуждата да решава дали да остане там, или да се прибере в Минеаполис и да работи с брат си. Този живот си беше отишъл, сякаш го бе живял някой друг. Сега беше тук, част от Тангента, независимо дали му харесва, или не. Ако се прибереше у дома, хората на Пилгрим несъмнено щяха да го чакат. А предвид всичко, което вече знаеше за Пролома, Тангента сигурно щеше да го задържи след края на всичко това, най-малкото от съображения за сигурност.

Стига, разбира се, той и Тангента да оцелеят, когато всичко приключи.