Патрик Лий
Проломът (44)

37.

Травис се събуди и откри, че паметта му е възстановена — трите изгубени дни отново бяха част от миналото му. Събуди го Пейдж, която като че ли плачеше за нещо, и след миг той разбра защо. Събуди го кашлянето на шейсетина други оцелели при атаката, завързани до тях двамата в голяма конферентна зала.

Събуди го и Арън Пилгрим, който стоеше над него. Макар от Тангента така и да не му бяха показали негова снимка, Травис го позна. Не би могъл обаче да каже откъде, та дори животът му да зависеше от това.

Четирима мъже с карабини пазеха пленниците. Пилгрим привлече вниманието им с поглед, после посочи Травис и Пейдж.

— Тези двамата.

Двама от пазачите преметнаха оръжията си на рамо и замъкнаха Пейдж, а след това и Травис, на три метра от стената, покрай която бяха наредени останалите.

Пилгрим посочи осем други; сред тях бе Крауфорд и д-р Фейгън, червенокосата, която търсеше начин да установи контакт с другата страна на Пролома. Хората на Пилгрим извлачиха и тях по голия под до Травис и Пейдж.

Пилгрим ги огледа замислено, после кимна и каза:

— Убийте останалите.

— Не! — изкрещя Пейдж.

Стрелбата започна още преди викът й да отекне от стените. Хората на Пилгрим тръгнаха бързо по редицата, като пускаха куршум в челото на всеки пленник. Травис усещаше как тялото на Пейдж се свива в спазъм при всеки изстрел, при всеки умоляващ вик на обречения, при всеки безнадежден опит да се извърти наляво или надясно в последния миг, за да избегне участта си. Когато всичко свърши, тя трепереше, разтърсвана от сподавени хлипове. Завързан, Травис не можеше да й предложи друга утеха освен да се притисне в нея. Тя реагира, като се притисна в рамото му и заплака.

Над главата й Травис видя върху конферентната маса стоманена кутия — куб със страна около двайсет и пет сантиметра. Беше заключен и отгоре имаше дръжка. Миниатюра на гигантската версия на борда на Хвърчило. От процепа през средата му се процеждаше тънка ивица синя светлина, подобно на пръстена на някаква планета с формата на куб.

Пилгрим се обърна към избраните оцелели. Очите му се спряха върху Травис.

— Ти си шибана марионетка на това нещо — каза Травис.

— Може и да дърпа конците — отвърна Пилгрим. — Но играта е моя.

Травис наблюдаваше изражението му, докато го казваше. В очите му нямаше блъф. Този човек наистина вярваше в думите си. Вярваше, че Шепот служи на неговите интереси, а не обратното.

— Но кой си ти, че да говориш за марионетки? — продължи Пилгрим. От тона му личеше, че Травис би трябвало да разбира думите му по по-многозначителен начин. После се усмихна. — Аха, ясно. Дори не помниш, че сме се срещали, нали?

Травис се взираше мълчаливо в него. Ако това бе някаква шега, не я разбираше. А и не беше сигурен, че му пука.

— Както и да е — каза Пилгрим. — Трябваше да си тук, така че предполагам, всичко върви както трябва. Което идеално ме устройва.

Телефонът му иззвъня. Пилгрим отговори. В настъпилата тишина Травис успя да различи ясно гласа от другата страна на линията.

— Всичко, което ни трябва, е заключено зад бронираните врати — каза обаждащият се. — Компютрите са изпотрошени. Не можем да разбием кодовете.

— Зная — каза Пилгрим.

— Ще ни трябва най-малко час, за да пробием вратите и да влезем в главната лаборатория.

— Час и петнайсет минути. — Не беше предположение. Погледът му спокойно се спря върху кутията на Шепот. — Действайте. Техниците започнаха ли да връщат в строя защитната система?

— В момента го правят. Има много проблеми. Взривът е помел куп важни елементи. Поправят системата ръчно, така че ще им трябва около половин час, плюс-минус няколко минути.

Пилгрим прекъсна разговора и прибра телефона.

— Идеално — повтори той и кимна на двама от четиримата си мъже. — Останете при тях.

После излезе, без дори да погледне телата на екзекутираните. Другите двама го последваха. Единият, с телосложение на бик, висок два метра и тежък сигурно сто и четиридесет кила, взе кутията на Шепот и я помъкна със себе си.

Пейдж мълчеше. Вече не плачеше, само дишаше тежко.

Беше минала не повече от минута, откакто Пилгрим беше излязъл. От труповете продължаваше да тече кръв. Раницата на Пейдж лежеше до един от краката на конферентната маса, където я бе запратил някой. Не я бяха отворили. Не си бяха направили труда. Травис се сети, че Дубльор е все още вътре. Както и Медик. Не че това имаше някакво значение. Способностите на Медик с нищо не можеха да помогнат на труповете покрай стената.

Въпреки това, докато гледаше раницата, Травис видя хода, който би могъл да направи, ако се отвори удобен случай.

Следеше пазачите, без да гледа право към тях. Бяха прекалено самоуверени. Не приемаха на сериозно задачата си. Десет пленници, вързани и струпани в средата на голо помещение. Дори не си помисляха, че някой от тях може да направи някоя глупост.

Бяха закопчани само китките им. Завързани с някакъв метал. Вероятно алуминий или стомана. Нямаше да се скъса, това беше сигурно.

Но можеше да среже кожата.

На Травис му трябваше и двамата пазачи да гледат настрани. Единият вече го правеше — стоеше при вратата и зяпаше нещо в коридора. Може би миризмата на кръв му бе дошла в повече. Другият се мотаеше из помещението, погледът му шареше навсякъде, без да се задържа върху нищо конкретно. Така и не се извръщаше за достатъчно време, за да може Травис да направи онова, което беше замислил.

Мина още една минута. Травис се замисли за казаното от Пилгрим.

„Трябваше да си тук“.

Шепот бе поискал да е тук. Винаги е искал да бъде тук. Погрижил се е това да стане. И какво още бе казал онзи? Че са се срещали и преди? Напълно възможно, като се имаше предвид амнезията, предизвиквана от Шепот. Може да се бяха виждали по което и да било време. Във Феърбанкс. Или в затвора.

По един или друг начин той бе част от плана на Шепот. И Пилгрим го знаеше. Именно затова го бяха отделили при оцелелите. А защо изобщо му трябваха оцелели? Може би дори самият Пилгрим не знаеше. Може това да бе просто поредният ход на Шепот.

Но важната роля на Травис в този план бе нещо, което можеше да се използва срещу пазачите.

Беше изгубил от поглед шляещия се. Завъртя леко глава и видя, че е спрял при дъската за писане, заемаща по-голямата част от стената до вратата. Беше покрита с най-различни драсканици, несъмнено отнасящи се най-вече към единиците от Пролома. Изглеждаше погълнат от тях. Сигурно бе работил за Пилгрим години наред, бе чувал за Бордър Таун и Пролома и бе очаквал с нетърпение днешния ден. Е, натресъл се беше в лайната, ако всичко свършеше лошо за него през следващите шейсет секунди.

Травис пое рязко дъх и стисна зъби.

После дръпна с все сили ръцете си настрани.

Металът веднага разряза кожата му. Като бръснач. После проникна по-дълбоко. Преряза не само кожата, но и мускули и мастни тъкани. Заби се в сухожилията. Примката около дясната му китка бе постегната — само след секунди усети как металът стига до костта и спира. Нямаше да продължи по-нататък. Примката около лявата, която бе малко по-хлабава, се плъзна покрай костта, хлъзгава от кръвта, която вече течеше. След като минеше през китката, щеше да се освободи. Всичко друго по ръката му можеше да се свие, макар и съвсем малко. Все пак примката беше достатъчно стегната, за да се забие дълбоко. На най-широкото място — при кокалчетата в основата на пръстите и при показалеца — телта остърга костта, отдели месо от нея като нож за обезкостяване. Ако имаше граница на физическа болка, беше я достигнал.

Примката рязко се освободи. Левият му лакът удари Пейдж и тя се обърна към него. Очите й все още бяха мокри и зачервени. Травис бързо погледна към пазачите. И двамата все още гледаха настрани. Към коридора. И към дъската.

Травис премести ръцете си в скута. Дясната изглеждаше по-зле, отколкото я чувстваше. Телта беше отделила дебели ивици кожа и мускули, които висяха с неравни краища, кръвта течеше на струи.

Дори след касапницата, на която бе станала свидетел преди малко, Пейдж се стресна. Но само за секунда. После се овладя. Погледна го въпросително. Нямаше начин да й обяснява какво смята да прави. Дори сам да се опиташе да го обмисли, щеше само да се убеди, че идеята му е пълна дивотия. И си беше дивотия, но пък алтернативата бе да не прави нищо.

Отново погледна към стражите. Все още гледаха настрани. Запълзя към раницата.

Нямаше смисъл дори да следи пазачите. Нищо не можеше да направи, ако го забележеха точно сега. Просто всичко щеше да свърши.

Вместо това не откъсваше поглед от раницата. Цялото му внимание бе насочено към това да не издава нито звук и да се движи колкото се може по-бързо.

Стигна целта си. Хвана ципа. Дръпна го. Кръвта продължаваше да тече от ръката му. Когато отворът стана достатъчно широк, бръкна вътре. Затърси опипом, воден от спомена как изглеждаше Медик. Намери го и го сграбчи с раздраната си ръка. Извади го от раницата и се изправи. Двамата пазачи бяха повече или по-малко в центъра на полезрението му, на шест метра от него и на три един от друг. Бяха преметнали карабините си през рамо. Щяха да са им нужни цели две секунди, за да ги подготвят за стрелба.

— Държа ви на прицел — каза Травис и гласът му рязко отекна в мъртвешката тишина на стаята.

Пазачите трепнаха и се обърнаха — и се озоваха срещу Медик в ръката му. Трудно можеше да се различи от пистолет дори отблизо. А те не бяха наблизо. Нито един от двамата не опита да посегне към оръжието си. Травис си помисли, че може би има и друга причина за това, не само ефективният блъф на устройството в ръката му.

Пилгрим наистина го искаше жив. И те го знаеха. Нерешителността ясно се четеше в очите им.

— На ваше място не бих рискувал да викам или стрелям — каза Травис. — Направите ли го, мъртви сте. Оставете оръжието на пода и ще живеете.

Пазачите се спогледаха. Поколебаха се още секунда. После онзи при вратата се подчини, бавно свали карабината си, наведе се и я остави на плочките. Вторият последва примера му.

Травис посочи пода пред себе си.

— Плъзнете ги насам.

Направиха го. Двете карабини спряха в краката му.

— А сега по корем — нареди той. — Ръцете на гърба.

Двамата послушно легнаха по очи. Травис обмисли възможностите. Определено не искаше да стреля. Нямаше представа къде се намира най-близкият противник, нито на какво разстояние ще се чуе гърмежът.

Остави Медик, взе едната карабина и тръгна към тях, движеше се тихо, за да не издаде позицията си. Спря, обърна карабината и удари с приклада и двамата. Вторият реагира и се обърна точно колкото да поеме удара в слепоочието си вместо зад ухото.

И двамата изгубиха съзнание.

Не беше достатъчно.

Травис видя сгъваемия нож на колана на втория. Той предлагаше по-бързо решение от това да премаже главите им, макар че щеше да се наслаждава на катарзиса, докато го прави. Взе ножа, отвори го и им преряза гърлата.

Без да пуска ножа, се обърна към останалите. Видя в очите им повече облекчение, отколкото погнуса. Опита да среже с ножа примката, която все още висеше на лявата му китка. Не успя. Трябваше да намери клещи, за да освободи Пейдж и другите пленници. Претърси труповете, но не намери нищо. И точно когато приключи, телефонът на първия пазач иззвъня.