Патрик Лий
Проломът (29)

24.

Миг по-късно Пейдж вече беше извадила телефона си и питаше някого какво става. По слушалката в ухото си Травис чуваше снайперистите на долните етажи да докладват за обстановката. Засега всички бяха добре.

Надвеси се над перваза. Токът бе спрял най-напред в района около Театерщрасе 7, а няколко секунди по-късно последваха и останалите части, докато градът не потъна в мрак. Пред очите му отделните квартали, продължаващи по долината и нагоре по склоновете, угасваха един след друг, докато не останаха единствено фаровете на автомобилите по А41 и отделни разпръснати светлини в града. Очите му привикнаха почти незабавно с тъмнината и Травис отново различи мъглата, този път осветена не отдолу, а отгоре, от изгрялата непълна луна. Мъглата улавяше сребристосинята светлина и открояваше монолитните форми на издигащите се от нея черни притихнали сгради.

Пейдж разговаряше с някой в Бордър Таун, откъдето се бяха свързали с трите берлински отделения, разположени около Цюрих. Никой не беше засякъл неприятели. Завърши разговора и погледна Травис. Осветяваше ги единствено екранът на електронния й бележник, който все още бе в ръката на Травис, и смътното сияние на малките лампички, примигващи като животински очи в джунглата кабели около тях. Токът на Театерщрасе 7 бе спрял за по-малко от секунда. Непрекъсваемото резервно захранване явно бе от онези рядко срещани неща, които наистина оправдаваха името си.

— Каквото и да стане, ще стане всеки момент — каза Пейдж. Опитваше се да говори спокойно. Не се справяше особено добре.

Навън в прозорците на малцината будни в този час започнаха да се появяват слаби светлинки. Свещи или фенерчета.

— Нали знаеш, не е нужно да оставаш тук — каза Пейдж. — Направи, каквото те помолихме. Ако искаш да се махнеш, можеш да си вървиш.

Травис я изгледа за момент, после отново се обърна към града.

— Зная. — Но не понечи да последва съвета й.

Стори му се, че с периферното си зрение я вижда да се усмихва. Пейдж се опря на перваза до него.

— Когато наистина стане безнадеждно, можем да направим едно нещо, за което Пилгрим най-вероятно не се е досетил. А и дори Шепот да го предупреди малко преди това, няма да има как да ни попречи.

Тонът и безжизненият й поглед казаха на Травис какво има предвид.

— Можем да взривим бомбата — каза той.

— Да. Можем да взривим бомбата.

— Не мисля, че местните ще го приемат добре.

— Ще го преживеят. За около една хилядна от секундата. Може да се окаже и разсъдлив ход за света като цяло.

— Ако дългосрочните планове на Пилгрим са достатъчно лоши.

Тя се изсмя, но смехът й прозвуча кухо, като от празен ковчег.

— Сигурна съм, че са достатъчно лоши.

Травис обмисли ситуацията. Можеше да приеме, че Пейдж е права, че здравата са загазили, но логиката нещо куцаше. Нима Пилгрим не рискуваше да изгуби всичко вложено в тази сграда, ако атакува сега? Всеки метод за елиминиране на тези повече от четиридесет снайперисти по прозорците би трябвало да прибягва до някакво насилие, а то можеше да задейства свързаните с атомната бомба датчици.

Но Шепот би трябвало да разбира това. И да намери някакво решение на проблема. Каквото и да е. Може би атаката щеше да е с няколко кутии нервнопаралитичен газ, изстреляни от няколко преки оттук. Така можеха да се обезвредят всички в сградата, без да се задейства нито един микрочип. Сигурно имаше хиляда подобни хитри трикове, ако не и повече. И Шепот би трябвало да ги знае всичките.

Навън се чу писък. Мъжки глас. Травис видя как Пейдж трепна, въпреки че писъкът премина в пиянски смях и някой друг, също през смях, каза на мъжа да си затваря устата. Първият продължи да вика и да пита кой е изключил шибаното осветление.

— Не остава още много — каза Пейдж.

Грешеше. Мина повече от половин час, без да се случи нищо. Няколко линейки минаха през града с изключени сирени, но с примигващи през мъглата лампи. Травис си помисли за пациентите на домашно лечение, чиято животоподдържаща апаратура е спряла. Някъде на изток, зад ъгъла, се виждаше ярка светлина. Най-вероятно някоя сграда се захранваше от генератор. Сигурно болница — линейките идваха и заминаваха в тази посока.

Пейдж звъня още няколко пъти в Бордър Таун, разговаря с берлинските отделения около Цюрих и кръжащия високо над града АУАКС. Стана четири сутринта и засега всичко беше добре. Снайперистите от долните етажи продължаваха да докладват на кратки интервали. Бяха си сложили очила за нощно виждане, за да различават човешките тела през мъглата, и съобщаваха за появата на всеки пешеходец в радиус две пресечки от сградата.

— Не разбирам — каза Пейдж. — Какво чака Пилгрим?

Отново онова усещане за прашката. Всяка изминала минута го нагнетяваше все повече.

Предимно се взираха в нощта, но от време на време той, тя или двамата едновременно поглеждаха редовете на екрана на електронния бележник. От Бордър Таун се бяха съгласили с мнението на Травис — че изреченията са пълна безсмислица, поне на пръв поглед.

— Сигурно имаш поне няколко предположения — каза Травис.

Пейдж вдигна очи от бледото сияние на екрана и се усмихна.

— Нямам, честно.

— О, нямах предвид текста — каза той. — А оръжието. За четири години Тангента би трябвало да е излязла с едно-две предположения за това какво прави то. Ако не с изучаване на всички тези жици, то с обмисляне какво би трябвало да направи Пилгрим, за да ви елиминира. Би трябвало да компрометира защитата на Бордър Таун, нали? Налага се да го направи по някакъв начин, оттук, от няколко хиляди километра.

— Имаме няколко предположения — отвърна Пейдж. — Всички се въртят около идеята, че тази сграда е някакъв вид предавателна антена, която може да се прицели в Бордър Таун дори от такова разстояние. Друг е въпросът какво може да прави. Може би убива хората, но оставя всичко друго непокътнато, подобно на действието на неутронната бомба. Или предизвиква реакции в специфични материали по начин, който би блокирал защитата на Бордър Таун за известен период. Това е едната група възможности.

— А другите? — попита Травис.

— Има само една друга.

— И каква е тя?

— Че оръжието няма нищо общо с овладяването на Бордър Таун. Ние приемаме, че планът му е такъв, защото е напълно логично действие. Бордър Таун ще стане най-голямото му преимущество, ако успее да го постави под свой контрол, както и най-голямата пречка, ако не го направи. Плюс самия Пролом. Естествено, той би искал да сложи ръка и на него. Логически всичко се връзва. Но кой знае? Може пък да не се ръководи от логика. Така че е възможно оръжието да предизвиква нещо катастрофално за целия свят. Може да е в състояние да избие деветдесет и девет процента от хората и да остави пръснато малко население, което лесно може да се контролира.

— Струва ми се, че си по-склонна да приемеш втората възможност — отбеляза Травис.

Пейдж погледна надолу към забулилата града мъгла.

— Има доказателства за това.

Травис я зачака да продължи.

— Знаем, че Пилгрим е купил това място през деветдесет и пета, само няколко месеца след като е напуснал Бордър Таун. През следващите години в Цюрих започнали да стават странни неща, продължаващи и до днес. Броят на самоубийствата се утроил. Домашното насилие скочило четири пъти. Някои редки форми на рак започнали да се срещат между пет и седем пъти по-често. Разбира се, видяхме всичко това в ретроспекция, след като намерихме това място преди четири години. По-убедително е, когато отбележиш местата на всички инциденти на карта и видиш как се разпределят около сградата. Може би няма да го забележиш, ако не го търсиш нарочно… но когато го видиш, ще разбереш, че не си въобразяваш. Театерщрасе седем вече прави нещо. Някаква миниатюрна пилотна версия на онова, което ще направи на света, ако Пилгрим успее да натисне копчето.

Травис задържа погледа й за момент, след което отново се загледа в мрака. Поредната линейка се движеше мълчаливо в мъглата покрай отсрещния бряг.

— Ако се стигне дотам, наистина ли ще се решите да взривите атомната бомба горе?

Пейдж дълго не отговори, но когато го направи, в тона й нямаше и капка колебание.

— Да.

— В такъв случай, имам една идея — каза Травис.