Патрик Лий
Проломът (6)

5.

Пейдж Камбъл се взираше в боровете и се мъчеше да се измъкне в безметежността на съня. Беше успявала на два пъти досега, може би за около минута — не кой знае колко, като се имаше предвид цялата ситуация, само някакви си трохи покой, но, за Бога, определено си заслужаваха. Помагаха дори като нещо, което очакваш с цялото си сърце.

Разбира се, нямаше да има нужда да ги очаква, ако отместеше главата си само с няколко сантиметра. Колкото да я повдигне над масата и да я стовари надолу с все сила, да счупи тила си и да прекъсне нещо, каквото и да било. Три или четири здрави удара, преди мъжът с лице на плъх да успее да я спре — и нямаше да я има.

Защо дори това желание изглеждаше прекалено много? Защо дори мечтата да умре беше въздушна кула?

Защото мъжът с лицето на плъх много добре разбираше от работата си, затова. Защото главата й бе вързана здраво, както и всяка друга част от нея. Дори езикът й бе защипан за зъбите, за да не може да го прехапе и да се задави със собствената си кръв.

Точно затова тя се мъчеше да избяга в съня. Беше същинска магия, когато успяваше. Изведнъж нямаше болка, нямаше ремъци, нямаше поляна в ледения безкраен ден. Местата от съня бяха познати, безопасни. Първия път се озова в уютното кътче за четене в дневната си. Не чете нищо в съня си; просто се разходи боса по каменните плочи и прокара пръсти по меката тапицерия на стола.

Втория път бе на плажа в Кармел, заравяше пръстите си в пясъка, по-надълбоко, където бе хладно. Не беше ходила там от години, но споменът бе така ярък, сякаш се случваше в момента.

Възможностите да се измъкне по този начин бяха редки. Можеше да го направи само когато действието на опиата започваше да минава, през последните пет или десет минути преди да я инжектират отново. Ако не внимаваше, те я усещаха и приготвяха спринцовката по-рано. Това означаваше, че за затваряне на очи не можеше и дума да става, не че това можеше да улесни преминаването в страната на сънищата. Просто се налагаше да иде там с отворени очи, но нямаше проблем. Беше успяла и двата пъти.

Единият номер бе да се взираш в боровете вместо в небето. Така светлината не бе толкова силна, което може би се равняваше на половината на това да отпусне клепачи.

Този път обаче не се получаваше. Прекалено много неща я разсейваха. Мъжът с лицето на плъх и един от другите спореха само на няколко крачки от нея, плещеха като картечници на своя език. Навремето Пейдж бе обожавала звуците му, беше го записала като втора специалност и бе заминала в чужбина за два семестъра, за да се потопи в него, след което бе потисната месеци наред, когато академичният й път я отдалечи от тази възможност. Сега си мислеше, че ако пред нея има голям червен бутон, който по магически начин може да откъсне езика на всеки мъж, жена и дете на планетата, който го говори, ще си счупи ръката от натискането му.

Стига ръката й да не беше вързана за някаква шибана маса.

Спорът приключи и отново се чуха стъпките на оня с лицето на плъх. А заедно с него дойде и иглата. Този път нямаше да има сънища.

Дойдоха и сълзите, още преди инжекцията и връщането на болката. Мразеше се, че не може да ги сдържи, мразеше се, че е позволила на тези хора да имат такъв контрол върху нея.

Тялото й трепна, когато иглата докосна кожата до пъпа. После проникна вътре и макар че на опиата щяха да са необходими няколко минути, за да подейства, тя вече усещаше как се разнася — студен и остър — в стомаха й.

Боровете се размазаха, тялото й се затресе, очите й се напълниха с още сълзи. Кърпата през устата й — сложена да заглуши писъците й, които можеха да се разнасят необичайно далеч в тези планини — не й попречи да чуе собствения си умоляващ глас: повтаряше „не“ отново и отново, като мантра. И това не можеше да спре.

Последва тракането на манивелата под масата и плотът се наклони на една страна, докато не застана почти вертикално. Тялото й вече не лежеше върху него, а се държеше само на ремъците.

Сега гледаше настрани вместо нагоре.

Право в очите на баща си.

Той беше вързан за близкия бор. Главата му бе стегната между капаци, които не му позволяваха да гледа настрани, а само право към нея.

Сълзите й потекоха настрани. Неговите останаха да пълнят очите му.

После мъжът с лицето на плъх мина някъде отзад и се подготви да работи върху нея по същия начин, по който го правеше всеки път. Самата тя не можеше да види какво й прави, но изражението на баща й отразяваше ставащото по-добре от всяко огледало.

Разбира се, можеше да си го представи. Не можеше да е по-очевидно. Първия път, някъде преди около три дни, малко след като я беше завързал, онзи с лицето на плъх бе отворил предлакътницата й със скалпел и бе разделил трицепса й с клампа. Естествено, беше внимавал да не повреди артерията — не искаше да позволи на смъртта да я спаси така лесно. Целта му бе радиалният нерв, дебел като молив, освободен от меката си хлъзгава обвивка до костта. След като го оголи, по всяко време имаше достъп до него.

Сега се канеше отново да се заеме с него, като нарочно се бавеше с подготовката. Пейдж бе сигурна, че това е психологическата част от мъчението, която трябваше да я настрои за очакване на болката — бавното отваряне на ципа на чантичката с инструменти, цъкането с език, сякаш онзи съжалява, че трябва да прави това, въздишката.

Очите на баща й се раздвижиха — мъжът с лицето на плъх го гледаше, преди да започне.

— Що за татенце си ти? — каза той с мелодичен акцент. — Как ще можеш да се погледнеш в огледалото след това? Как можеш да позволиш малкото ти момиче да се мъчи толкова дълго?

Последва висок остър смях, подобен на бърборенето на катерица.

Погледът на баща й се втвърди и отново се насочи към нея. Сълзите вече преливаха от очите му.

Това явно също трябваше да е част от мъчението — да ги накарат да се гледат, докато онзи й причинява болка. Може би действаше върху някои хора, но в случая бяха сгрешили в преценките си. Тя успяваше да понесе всичко това единствено заради очите на баща си.

Естествено, целта на зрителния контакт не бе ефектът, който имаше той върху нея. Беше насочен към него. Именно него се мъчеха да пречупят.

Дали действаше? Дали баща й се огъваше?

Не, никакъв шанс за подобно нещо. Защо й трябваше да минава през всичко това, ако той накрая щеше да се предаде?

Нещо повече — баща й беше много по-силен. Пейдж беше сигурна в това. Баща й знаеше залога, а той бе по-голям от тази поляна и всичко, което можеха да им направят. Да каже на тези хора как да включат Шепот бе просто немислимо. И точка по въпроса.

Примигна с насълзените си очи и се опита да е силна, да му вдъхне увереност. Всичко ще е наред. Да, наистина — макар че в момента се тресеше цялата и бе толкова уплашена, докато слушаше онзи с лицето на плъх да рови из чантата и да вади инструмента, докато сълзите й започваха да напират още повече, защото всеки миг мъченията щяха да започнат, а тя трябваше да вдъхне на баща си сили да понесе гледката, защото да им дадат онова, което искат, беше много по-лошо…

Инструментът оживя с дрезгаво бръмчене, секунда по-късно зъбът му се впи в оголения нерв, Пейдж изпищя и лицето на баща й се пръсна като отражение в развълнувана вода.

Травис лежеше абсолютно неподвижно върху скалата и се мъчеше да си спомни психическата нагласа на убиец. Тя беше далеч назад в коридора на годините и той бе имал намерението да я остави завинаги там.

До този момент.

Гледаше през бинокъла как дребният тип с тънкия мустак движи инструмента напред-назад в ръката на младата жена. Въпреки че устата й беше запушена, Травис чуваше писъците й. Намираше се на около сто и петдесет метра от лагера и на двайсет метра над него.

Седмина неприятели. Двама пленници.

Сюрреалистичната атмосфера на ситуацията не бе престанала да го обгръща от момента, когато бе намерил госпожа Гарнър. Кои бяха тези хора, по дяволите? И какво ставаше изобщо?

Дори когато пропъди тези мисли и се застави да се съсредоточи върху ситуацията, пред която беше изправен, въпросите си оставаха. Защо неприятелите бяха решили да останат тук? Как изобщо можеха да смятат, че са в безопасност на по-малко от четири и половина километра от останките на самолета, на борда на който е била Първата дама на Съединените щати? Да не говорим за онова, което се беше намирало в стоманения контейнер. Защо им е да остават близо до катастрофата дори за един час, та какво остава за три дни? Госпожа Гарнър споменаваше, че за това има причини, но не обясняваше какви точно.

Е, самолетът не беше намерен от властите, които сигурно го търсеха, в това число и от хората на президента. Тези типове някак бяха успели да не го допуснат — и явно именно в това се коренеше увереността им. Дори не бяха разположили постове. Засега му бе достатъчно да знае, че госпожа Гарнър е била права — онези долу не очакваха никакви неприятности.

Можеше да ги свали оттук. С лекота. Изобщо не ставаше дума за някакви особени умения от това разстояние и позиция, при това с такива оръжия — беше взел пет карабини, превключени на автоматична стрелба. Всеки, който можеше да полее цветната си леха с маркуч, нямаше да има проблем да избие и деветимата още дори преди да изстреля и два пълнителя. Какво оставаше за пет.

Да, можеше да го направи. Можеше да ги избие още сега и да сложи край на всичко.

Но нямаше да го направи.

Не се бе съгласил с онази част от посланието на Елън Гарнър. Не го интересуваше колко висок е залогът. Но дори някаква част от идеята да се беше задържала в ума му, тя бе изчезнала в мига, когато беше насочил бинокъла към младата жена на масата за мъчения.

Нямаше да я убива. Беше натрупал върху себе си достатъчно вина от този сорт, за да стига и за повече от един живот.

Но все пак щеше да убива.

Продължи да гледа как Тънкия мустак се наслаждава на работата си — тялото на младата жена се гърчеше в ремъците — и откри, че психическата нагласа на убиец се връща леко и неусетно.

Можеше да го направи.

Само трябваше да се приближи още малко.