Патрик Лий
Проломът (10)

8.

Травис очакваше, че ще му се наложи деликатно да сложи край на тъгуването на младата жена. Трябваше да се махнат оттук и да намерят позиции, от които да убият другите двама, когато се върнат.

Тя обаче остана при баща си само минута, след което стана, взе отново ножа и преряза ремъците му. Положи го внимателно на земята и се огледа тревожно.

Травис я разбра.

— Къде да го занеса?

Погледът й се спря върху гъсто растящите борове, където се бе крил той.

— Там.

Травис коленичи, вдигна трупа и го понесе към дърветата. Положи го в най-гъстите шубраци, после зачака мълчаливо. Жената стоеше и гледаше тялото.

— Трябва бързо да се махаме оттук — каза тя след малко. — Веднага щом убием двамата, които заминаха с бъгитата.

— Значи има и други освен тях?

— При това много. — Тя кимна към лагера. — Обаждаха се на всеки час по сателитен телефон. Когато ги потърсят пак и никой не отговори, ще разберат, че е станало нещо. И ще пратят хеликоптер с подкрепления.

Пое рязко дъх, погледна за последен път баща си и се обърна към лагера. Травис погледна дясната й ръка. Клампата, с която мъчителят й бе разделил трицепса, все още беше на мястото си, отворът бе цели два пръста и пълен с черни съсиреци. Виждаше се и нещо, което можеше да е само инфектирана тъкан.

Пейдж забеляза втренчения му поглед, обърна ръката си и също погледна разреза. По реакцията й Травис разбра, че го вижда за пръв път. Понесе го добре.

— Не бих махнал клампата без доктор — каза Травис. — По-добре е инфекцията да не остава без достъп на въздух.

— Не мисля, че в скоро време ще намеря доктор — отвърна тя, но не направи опит да свали клампата.

Излезе на поляната и тръгна към лагера. Травис я последва.

— Не можете ли да използвате сателитния им телефон и да потърсите помощ? Да повикат военните или някакви други части, които могат да пратят хората ви?

Тя поклати глава.

— Използваха шифър, за да се обаждат. Ако разбирах от техника, можеше и да се справя, но не разбирам. Какво е разстоянието до най-близкото населено място?

— Осемдесет километра. — Травис кимна към бъгитата. — Можем да изминем около две трети с едно от тези, като заобиколим някои хълмове. После обаче има река, която може да се пресече само по дървени мостчета. Ще трябва да оставим бъгито и да продължим пеша. Сигурно ще ни трябва цял ден, за да стигнем Колдфут.

Тя се замисли. Изглеждаше по-скоро загрижена, отколкото обнадеждена. Погледът й мина покрай него към откритата долина и хребетите зад нея, сякаш ландшафтът бе ешафод. Травис си представи как вървят цял ден по предимно гол терен, преследвани от въоръжени мъже в хеликоптер. По изражението на младата жена личеше, че и тя си мисли същото.

— Ще стане лошо — каза тя. Погледа още малко, след което се обърна към Травис. — Аз съм Пейдж. Благодаря, че ми спаси живота.

Двамата се връщаха. Двигателите бяха заработили преди минута и двете бъгита вече се виждаха на около километър и половина от тях.

Травис беше заел удобна позиция до един бор. Пейдж бе при съседното дърво, държеше карабината с лявата ръка — не по свой избор — и я подпираше на един клон. Ранената й ръка висеше отпусната.

В тишината на поляната далечният рев на двигателите приличаше по-скоро на бръмчене на насекомо. Дори вятърът в клоните бе по-шумен. Също и дишането на Пейдж — повече пъшкане, отколкото поемане на дъх.

Травис се запита що за решимост трябва да има човек само за да стои на крака след онова, през което бе минала тя. После си зададе въпроса за залога, подхранващ тази решимост, и каза:

— Тревожиш се за нещо много повече от собственото си оцеляване.

— Да — отвърна Пейдж, без да сваля очи от мерника.

— Искам да знам за какво става въпрос — каза той. — Видях стоманения контейнер в самолета. В бележката на Първата дама имаше и подробности, но не много. При всички положения ще ти помогна да стигнеш до Колдфут, но щом ще рискувам да бъда убит заради нещо, искам да знам какво е. Не мисля, че искам твърде много.

Тя го погледна безизразно.

— Какво е Тангента? — попита Травис. — И какво е единица Пролом, по дяволите?

Погледът й се задържа върху него още малко. Бръмченето на двигателите се приближаваше. Тя отново опря буза на приклада и се прицели. Травис също погледна през мерника. Неприятелите все още бяха на около километър и тъкмо започваха да се очертават по-ясно. Нямаше опасност да ги забележат, тъй като зад тях беше тъмната гора и лагерът.

— Тангента е организация — каза Пейдж. — Цялата ни дейност се върти около Пролома. Пазим го. Контролираме го. А Проломът е… нещо много трудно за описване.

— Днес съм по-отворен за нови знания от вчера — отбеляза Травис.

Минаха няколко секунди. Пейдж явно обмисляше какво да каже. Травис вече виждаше отблясъците по хромираните кормила на бъгитата.

— Чувал ли някога да описват нещо като най-странното на този свят? — попита Пейдж. — Двуглава змия, резен картоф, който прилича на Джордж Вашингтон, неща от тоя род?

— Разбира се.

— Дори и със строго научни термини и без преувеличения, Проломът е най-странното нещо на света. — Замисли се за момент, после продължи: — Това е източник. Източник на технологии. Получаваме неща от него. Зная, че звучи смътно, но не мога да го кажа по-ясно. Не само защото това ще означава измяна, но и защото никога няма да ми повярваш, освен ако не го видиш със собствените си очи.

Травис я гледаше как закрепва по-добре карабината и присвива лявото си око. Двамата бяха на повече от петстотин метра от тях, прекалено далеч за сигурен изстрел. Тъкмо се канеше да й каже, че когато приближат, той ще се погрижи за левия, а тя да се заеме с десния, когато карабината й изтрещя в тишината като малка гръмотевица. Левият ездач трепна — Травис видя кръв в центъра на гърдите му — и клюмна настрани, като завъртя кормилото толкова рязко, че машината поднесе, преобърна се и го изхвърли като експериментален манекен. Какъвто всъщност си беше. Още преди той да падне на земята, Пейдж стреля отново и горната половина на главата на втория ездач изчезна. Той остана в бъгито си още пет секунди, след което се прекатури назад и падна. Машината продължи още трийсет метра и спря с ръмжащ двигател.

Пейдж гледаше улучените. Физиономията й беше навъсена. Ако Травис разчиташе правилно погледа й, не беше доволна от резултата.

— С оптически мерник съм по-добра — каза тя.

Опря карабината на дървото, обърна се и тръгна към лагера. Разхвърли вещите на убитите — сред тях и малка лопата, с която беше копано — и разкри квадратна стоманена плоча със страна четиридесет и пет сантиметра и дебелина около сантиметър. Повдигна я със здравата си ръка и я обърна. Под плочата имаше дупка. Беше дълбока и от мястото, на което стоеше, Травис не можеше да види дъното й.

Онова, което привлече вниманието му най-напред, бяха пораженията върху опакото на плочата — тъмносиня корозия и едва видимо изкривяване там, където металът бе покривал дупката. Поражения от излъчване, причинени от невидимото нещо на дъното.

— Всеки предмет, който получаваме от Пролома, се нарича единица — каза Пейдж. — Този е означен като Шепот и е страшно опасен. Човекът, който изпрати тези хора, иска да го вземе. Ако успее… — Тя замълча, погледна Травис, после пропъди онова, което се въртеше в главата й, и коленичи над дупката. — Не може да успее. Не е толкова просто.

Завря ръка в дупката почти до рамото си и извади голяма колкото юмрук сфера — тъмносиня, блещукаща като шанжан. Травис никога не бе виждал подобно нещо.

Явно това бе предметът от окачения стоманен куб в самолета.

За момент Пейдж го гледа със смес от отвращение и страх, сякаш беше пръчка отработен уран, пропиващ костите й със смъртоносна радиация. После присви очи и сякаш се съсредоточи върху нещо извън това ирационално чувство.

Травис усети, че каквато и заплаха да представлява това нещо, опасността не е просто от физическия риск да го държиш. Или поне не пряко.

— Да не искаш да кажеш, че Проломът е някаква лаборатория? — попита той. — Място, където се правят подобни неща?

Тя поклати глава.

— Не е лаборатория. И не ние сме построили това нещо.

— Ние американците ли?

— Не. Ние, хората.

Пейдж го гледа в очите още секунда, после се наведе и взе лопатата.

Травис продължаваше да се взира в нея, повтаряше наум последното й изречение с цялата му сериозност.

Пейдж се изправи.

— Направи ми една услуга. Нещото, което онези двамата отидоха да вземат от самолета, прилича на парченце прозрачна лента. Много е важно. То е ключът, който включва Шепота. Би трябвало да е у тях. Вземи го, докато аз заровя това нещо на място, където подкрепленията им няма да го открият.

— Няма ли да го вземем с нас?

— Доникъде няма да стигнем с него. Шепот е прекалено опасен без защитен контейнер. Можем обаче да вземем ключа. Единственото важно в момента е да не им позволим да получат и двете. И да се свържем с Тангента колкото се може по-скоро.

Обърна се с Шепот и лопатата в ръка и тръгна към гората.

Травис гледа известно време след нея, слушаше как стъпките й се отдалечават. После тръгна към бъгитата. Беше направил само няколко крачки, когато сателитният телефон звънна.

След час бяха през две долини и се носеха с пълна скорост по първия участък на дългия виещ се курс, който Травис бе съставил набързо. Пейдж седеше пред него, подкрепяна от ръцете му. Докато се приготвяха да тръгнат, беше започнала да отслабва все повече — обясни, че действието на опиата, който й давал мъчителят й, преминава. Към това се добавяха и трите денонощия безсъние. Травис не можеше да види очите й, но от време на време тялото й се отпускаше и тя се облягаше на него; след миг обаче се сепваше и се събуждаше.

Когато и да пристигнеше подкреплението, нямаше да мине много време, преди да забележат липсващото бъги. И тогава един поглед към картата щеше да им каже със сигурност в каква посока са тръгнали. Колдфут беше единственият начин да се измъкнат, а нямаше много пътища, по които да се стигне дотам.

Травис караше по твърда земя, та гумите да не оставят следи, и правеше всичко възможно да избягва заснежените участъци.