Патрик Лий
Проломът (23)

19.

Все едно гледаш в дълбини. В пещ. Така бе писал Брайс. Проломът представляваше овал, разкъсващ тънкия въздух, широк три метра и висок около деветдесет сантиметра. Сини и виолетови пипала светлина, подобни на пламък по плътност, но не и по форма, играеха по дължината на тунела, който бе с диаметър около метър и се губеше в безкрайността. Само в най-близкия метър тунелът се разширяваше, за да оформи широкия овал.

Вътре в гигантския купол, който защитаваше останалата част от сградата от неизвестно какво, около Пролома имаше по-малка система прегради, които трябваше да защитят онези, които влизат тук. Целта на стъклената клетка бе толкова очевидна, колкото и библиотечната тишина на помещението. Травис гледаше как отражението му се размазва ритмично върху вибриращото стъкло и си представи зловредните Проломни гласове, затворени в нея, само на няколко крачки от него.

Фокусира зрението си зад преградата, към самия Пролом, към тунела, свиващ се в точка в далечината. Възприятията му сякаш се устремяваха и огъваха към него, подобно на железни стружки към магнит.

— Знаем със сигурност само едно нещо за него — каза Пейдж. — Той води нанякъде. Дори не се опитваме да отгатнем накъде. Нищо не може да премине натам от нашата страна. И нищо живо не е излизало от другата. Но предметите го правят. Средно по три или четири на ден, вече повече от трийсет години. Единици, както ги наричаме.

Непосредствено под Пролома имаше нещо, което приличаше на подсилен батут. Квадратен, със страна метър и половина. Тъканта му изглеждаше едновременно гъвкава и здрава, а около краката му бяха навити ресори. Беше разположен така, че да омекотява падането на нещата, излизащи от отвора, независимо дали тежат грамове или цял тон.

Камерите непосредствено зад стъклото на клетката следяха Пролома от два ъгъла. Нямаше съмнение, че някой от етажите над следи денонощно предаваните от тях образи. Така тук можеше да се идва само когато се появят предмети.

— Някои единици се появяват редовно — каза Пейдж. — Двайсетте най-често срещани съставляват може би около деветдесет и девет процента от трафика. Някои от тях са зад теб.

Травис откъсна очи от Пролома и се обърна. На училищна дъска на стената пишеше: СЛЕДВАЩАТА УНИКАЛНА ЕДИНИЦА ЩЕ БЪДЕ ОЗНАЧЕНА 0697. Под дъската и от лявата й страна имаше редици стоманени лавици. По тях бяха подредени няколко копия на три вида предмети. Единият беше нещо като струна, яркобяла и малко по-дебела от копринена нишка. Краищата на всяка нишка, дълга около трийсет сантиметра, бяха затиснати с преспапие. Иначе щяха да отлетят. Нишките се рееха мързеливо, явно не бяха нито по-леки, нито по-тежки от въздуха. Сякаш гравитацията просто не им въздействаше. На редицата под тях имаше няколко розови кристала с дължина и дебелина на пръст. Травис не видя в тях нищо особено. На най-долната лавица имаше два образеца на онова, за което бе писал Брайс. Зелени парцали. Травис приклекна, за да ги разгледа по-добре. Бяха повече или по-малко гладки. Малкото гънки на тъканта бяха стегнати и остри, приличаха на втвърдени вени. Сякаш материалът е бил набръчкан, след като е бил във вакуум.

— Опитай да вдигнеш някой — подкани го Пейдж.

Травис опита. Посегна към най-близкия и го хвана в средата, сякаш бе кърпа за миене. Със същия успех можеше да се опита да хване и самата лавица. Кърпата не помръдна. Травис хвана едно крайче с палец и показалец и откри, че е в състояние да го повдигне. Но само толкова — предметът бе твърде тежък. Запита се за момент как техниците са успели да преместят тези неща, огледа се и видя на тавана малък кран. Ясно.

— Брайс не е бил луд — каза Травис.

— По отношение на това — не.

Пейдж взе един от розовите кристали от средния рафт и каза:

— При всичко, което не знаем за Пролома, едно е сигурно. Технологически онези от другата страна, които и да са те, ни превъзхождат толкова, колкото ние превъзхождаме яванския човек.

Пусна кристала от протегнатата си напред ръка. Той полетя надолу, но на педя от пода забави падането си и спря на половин сантиметър над бетона. От него се появиха резки тънки лъчи, насочени надолу. Предметът сякаш измерваше собствената си позиция и въртене. Секунда по-късно лъчите изчезнаха и нещото кацна с тих звън, който отекна в помещението.

— Всичко, което се появява оттам, ни озадачава — каза Пейдж. Кимна към зелените парцали. — Най-добрите специалисти в света са проучвали тази материя с помощта на най-съвременни уреди и сканиращи електронни микроскопи, способни да изолират отделни атоми. Не научиха нищо. Абсолютно нищо, след повече от три десетилетия работа. Казват, че материалът като че ли не е съставен от атоми. Кръстиха го кваркова решетка, но това е чисто налучкване, а не поддаваща се на проверка теория, и е почти сигурно, че грешат.

Травис отново се загледа в Пролома.

— Веднъж или два пъти месечно се появяват неща, които са или редки, или уникални — каза Пейдж. — Неща като Шепот. Така и не разбираме как действат, но обикновено можем да получим представа за предназначението им. Не винаги, но обикновено. Някои от тях имат много добро приложение — като медицинските инструменти, които използваха върху мен през изминалите няколко часа. Други са толкова опасни, че единствената ни грижа е да ги държим в безопасност, в заспало състояние и затворени на сигурно място. Повече или по-малко, именно това е причината за създаването на Тангента. Да събира онова, което излиза от Пролома. Да отделя доброто от лошото, да намери приложение за първото и да обезопаси второто.

Млъкна и се обърна към него. Травис я погледна и видя в очите й същия смътен унес, какъвто чувстваше и самият той. Явно нямаше начин да се избегне в близост до Пролома.

— През първата година след седми март седемдесет и осма, когато правителството се опитвало да реши какво да прави с това място, имало предложения асансьорната шахта да се напълни с бетон и тази камера да бъде запечатана завинаги. Каквито и неща да излязат от Пролома, полезни или опасни, щели просто да си останат тук и ние не бихме могли да бърникаме по тях. По онова време тези предложения изглеждали най-разумните. Баща ми не споделял това мнение. Посочил, че рано или късно от Пролома може да се появи нещо, което по същество е бомба с часовников механизъм. Нещо, което може да се окаже толкова опасно, ако бъде оставено само на себе си, че сто и петдесет метра земя не биха спасили света от него. Оказа се прав. През изминалото оттогава време пристигнаха най-малко три единици, отговарящи на тези критерии. Така че целта е очевидна. Най-умните и най-добрите хора на света работят с всички сили само за да не позволят на Пролома да отприщи някой кошмар. Представи си какво биха могли да направят с него най-лошите хора и ще разбереш какъв е залогът. — Погледът й се насочи към Пролома. — Тази сграда е най-силно охраняваният обект на Земята. Тя защитава Пролома и всичко, което излиза от него. Както и всичко, което ще излезе от него. И сега всичко е заложено на карта. Охраната не е достатъчна. Хората, които ме измъчваха и убиха баща ми, онези, които сега притежават Шепот в арсенала си, искат да поемат контрола над това място и ако през следващите часове нещата тръгнат зле за нас, ще спечелят.