Патрик Лий
Проломът (14)

11.

Травис пробяга последния километър до магистралата. Имаше чувството, че ставите на коленете му са свързани с парчета стъкло вместо с хрущяли. През предните прозорци на „Брукс Лодж“ се виждаха неколцина посетители, може би редовни клиенти, събрали се да гледат бейзболен мач по телевизора над бара. Беше осем вечерта и червените лъчи на слънцето се спускаха косо от северозапад.

Спря на пътя, на трийсетина метра от ресторанта. Пейдж се раздвижваше в ръцете му, разтърсвана от тичането, но неспособна да се върне в съзнание. Дишането й през последните два часа бе плитко и накъсано. Понякога поемаше дълбоко дъх и сякаш се задавяше за секунда, преди да издиша.

Травис се опита да проучи посетителите от това разстояние. Изглеждаха безобидни — поне доколкото можеше да прецени.

Имаше основателни причини да очаква проблеми с враговете на Пейдж тук, на единственото място, където можеха да пристигнат — и неприятелите несъмнено го бяха предвидили отдавна. Единственото предимство на градчето бяха малките му размери — просто нямаше начин врагът да разположи постове, без да привлече внимание. Нямаше големи паркинги, на които да скриеш микробус. Нито пък странични улички. Единственото място, където човек можеше да прекара няколко часа, без да започне да привлича погледите към себе си, бе ресторантът в мотела, но ако подкрепленията на неприятелите бяха като онези, които Травис бе видял в лагера — въоръжени чужденци, говорещи лош английски, — то за смесване с местните не можеше и дума да става.

Естествено, вероятно имаха възможност да изпратят хора, които не се набиват толкова на очи, и бяха имали ден и половина да го направят, но дори и в този случай Колдфут не беше място, където се задържат външни. Шофьорите на камиони, пътуващи на север към Прудоу Бей, можеха да спрат, за да похапнат, някой случаен микробус с туристи можеше да спре да пренощува, но никой не се застояваше. Колдфут бе спирка по дълъг път, водещ само на едно място. Не беше ничия крайна цел.

Не, ако тук имаше наблюдатели, сигурно се бяха скрили някъде над града. Травис огледа околните хълмове. Имаше толкова много бор и елша, че не си заслужаваше да се взира към някое конкретно място. Или бяха там, или ги нямаше. В първия случай бедата щеше да пристигне много преди помощта и просто щеше да се наложи да се справя някак с нея. Пистолетът от лагера на неприятелите, единственото оръжие, което беше взел, му вдъхваше известна сигурност. Беше го пъхнал в колана си и бе пуснал ризата си върху него.

Пресече магистралата и пробяга останалото разстояние по чакълестия паркинг, покрай собствения си експлорър, два джипа и един жълт ландроувър. Беше на десетина метра от сградата, когато някакъв едър тип с каскет на „Джон Диър“ го забеляза, погледна го объркано за момент през стъклата, след което изтича да отвори вратата и да го посрещне.

— Какво е станало?

Останалите посетители зарязаха мача, наскачаха и се залепиха за прозорците.

Травис бе репетирал съкратена версия на историята, а стресът при разказването й щеше да е съвсем истински.

— Намерих я в една долина на запад. — Чуваше собствения си глас за пръв път от двайсет часа. Намери го за убедително дрезгав. Не се съмняваше, че външният му вид му подхожда.

Едрият тип задържа вратата отворена, докато Травис влезе. Посетителите реагираха като един, когато видяха ръката на Пейдж; със същия успех можеше да е домъкнал в заведението и труп. Русата жена, която излезе иззад тезгяха — Моли, както показваше надписът на блузата й — се помъчи да сподави писъка си, отстъпи назад и блъсна стенда за вестници.

После всички заговориха едновременно. Някаква дребна жена закри устата си с ръка и започна да мести поглед от Пейдж към Травис и обратно. Очите й се присвиха, сякаш ги преценяваше, едрият тип затвори вратата, реагира остро при вида на клампата, попита какво по дяволите е…

— Така я намерих — надвика глъчката Травис. — Не е казала нито дума, нямам представа кой й е направил това. Не знам нищо, така че просто се обадете, става ли? За колко време могат да дойдат ченгетата и лекар?

Последното беше само заради местните — нямаше намерение да чака полицията, нито пък да я поверява на грижите им, дори да успеят да пристигнат преди Тангента.

Но все пак проработи. Всички евентуални подозрения към него изчезнаха. Моли вече беше зад тезгяха, вдигна телефона и набра нещо по-дълго от 911.

— На ченгетата ще им трябват пет-шест часа — каза едрият. — По Далтън няма патрули. На медицинския хеликоптер от Феърбанкс ще му трябва най-малко час и половина. Преди няколко години един шофьор на камион получи инфаркт тук, толкова време им трябваше да пристигнат.

Моли, която чакаше да й отговорят, задържа слушалката с рамото си и взе един ключ от таблото. Подхвърли го на едрия тип.

— Номер три е чист, може да я остави там.

Мъжете поведоха Травис към дъното на помещението, откъдето започваше къс коридор с врати от двете страни.

Стаята беше семпла и чиста, по кувертюрата на леглото играеха медни отблясъци от косите слънчеви лъчи. Травис внимателно положи Пейдж върху покривката, като много внимаваше с ръката й — и най-малкият допир щеше да й причини огромна болка. Промяната на позата предизвика ново дълбоко поемане на дъх, който почти я задави.

Мъжът с каскета стоеше на прага.

Травис загледа как дишането на Пейдж се успокоява и попита тихо:

— Имате ли оръжия тук?

С периферното си зрение забеляза как козирката на каскета се обръща към него.

— Лагера, в който я намерих — каза Травис, без да откъсва очи от Пейдж. — Имаше най-малко три вида следи, които не бяха нейни. Нямам представа къде са сега тези хора, но ако се появят тук…

— Господи… — прошепна мъжът.

— Ченгетата са на шест часа път, нали така каза — продължи Травис. — Ако познават района, сигурно и онези го знаят. Ако имаш оръжие, приготви го. Ти и всички, на които имаш доверие, ако и те са въоръжени.

Мъжът кимна, отиде до прозореца и впери поглед навън. Козирката на каскета отърка стъклото, докато той оглеждаше хълмовете на запад.

На Травис не му беше приятно да го лъже, но не можеше и дума да става да му каже истината, а щеше да е много по-лошо да си мълчи предвид риска, на който беше изложил това място. Точно това най-много го тормозеше. Но какъв избор имаше?

Мъжът с каскета се обърна към него и каза:

— Да, стига сме се туткали. — И тръгна към вратата.

— Мога ли да звънна навън оттук? — попита Травис.

Мъжът спря на прага и кимна към телефона на нощното шкафче.

— Излиза се с деветка.

И излезе.

Травис притвори вратата, извади бележката на Първата дама от джоба си и започна да набира номера, който беше написала. Докато го правеше, вратата изскърца и бавно се отвори сама под собствената си тежест. Късият кабел на телефона не му позволяваше да я стигне. Е, нямаше значение.

Телефонът иззвъня веднъж, след което се включи записано съобщение.

— Благодарим, че се обаждате на кантора „Лейктън“, вашият консултант за динамична…

Набра 42551. Чу се изщракване и след по-малко от секунда отговори жена:

— Ключова дума.

Беше изискване, не въпрос.

Травис се запъна.

— Не я зная.

— Кой се обажда?

Травис също не тръгна да си губи времето с любезности.

— Цивилен съм. Намерих самолета ви. Всички са мъртви с изключение на Пейдж Камбъл.

После нещата се развиха много бързо — бърза размяна на думи, приглушени изщраквания, когато се вдигнаха и други слушалки.

Мъж:

— Откъде се обаждате?

Травис си помисли, че сигурно вече са наясно.

— Колдфут, Аляска. Катастрофата е на петдесет и осем километра западно…

— Млъкнете — прекъсна го мъжът. — Линията не е сигурна. Отговаряйте конкретно и не влизайте в подробности…

— Мъртви са — каза Травис. Покрай изтощението и стреса не му бе трудно да се ядоса. — Имате един оцелял и ако искате да я опазите, по-добре пратете някой проклет товарен самолет с десантници и гледайте поне един от тях да е хирург. Може да й остава около час, а може и адски да греша.

Мълчание за три секунди — или не бяха свикнали да им се говори по такъв начин, или си водеха записки. После някъде на заден план чу някаква жена да казва: „Мърдайте, по-живо“, и се почувства по-добре.

— Моля, отговорете на въпроса само с да или не — каза мъжът. — Има ли враждебни елементи, способни да стигнат до вас през следващия един час?

— Да.

— Отново с да или не, можете ли да прецените числеността на евентуалните агресори?

— Не. Но имат нещо, за което трябва да знаете.

— Слушам ви.

— Хеликоптер. Не е щурмови, съмнявам се, че ще представлява особена заплаха за друг летателен апарат, но който идва насам, по-добре да знае за него.

— Добре — каза мъжът и продължи с по-човешки тон: — Не казвайте нищо за собствените ви средства за защита. Подгответе се колкото се може по-добре и чакайте нашите хора. Ще ви свържа с хирург, който ще ви помоли да опишете състоянието на госпожица Камбъл. Направете го бързо и се пригответе.

Разговорът с доктора продължи три минути. И не вдъхна на Травис прекален оптимизъм.

Той затвори, придърпа един стол до леглото, седна и загледа Пейдж. Изглеждаше ужасно — по-зле, отколкото когато бе излязъл на магистралата. Здравата й ръка беше от неговата страна. Хвана я с двете си ръце и затвори очи. През отворената врата чуваше бейзболния мач по телевизията.

Подът в коридора изскърца. Травис отвори очи и се обърна към вратата. Нямаше никого. Скърцането се чу отново, този път по-отдалеч, към предната част на мотела.

Тъкмо се обръщаше към Пейдж, когато чу тих звук, все едно някой стреляше с въздушна пушка. Чу се женски писък. Последва бърза серия изщраквания й барът се изпълни с уплашени — и явно изпълнени с болка — писъци. Травис бързо скочи, срита стола настрани и се извъртя към вратата с готов за стрелба пистолет.

За мига, който му бе необходим да направи това, писъците в ресторанта бяха замлъкнали; само някакъв мъж стенеше и повтаряше: „Моля ви“ отново и отново. След още едно щракане единственият звук в заведението беше от бейзболния мач.

Травис чакаше с вдигнат пистолет, застанал между Пейдж и отворената врата.

Подът в коридора изскърца.