Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

22.

Цюрих се приближаваше до онова, което си бе представял Травис.

Седеше до Пейдж в последния джип от колоната, пътуваща към центъра на града. Под черното небе изчистените линии на вековните сгради се спускаха начупено към реката. Долу пред тях над ниските каменни блокове покрай брега се стелеше мъгла и сивите й призраци пълзяха по крайречните улици. Колоната навлезе в нея малко преди да завие наляво по Театерщрасе.

Напред и отдясно се появи девететажна сграда, издигаше се направо от водата и заемаше няколко пресечки. Пейдж и останалите в колата реагираха при вида й, макар и почти неусетно. Пръсти несъзнателно пристягаха ремъците на бронираните жилетки. Стискаха ложи на карабини. Барабаняха по облегалки.

Отделението оператори бе сложило екипировката си на борда на хеликоптера. Травис не беше попитал дали са се сетили и за него. Бяха. Освен бронежилетката той имаше и миниатюрен предавател в ухото — микрофон и приемник едновременно, който винаги бе включен и свързан с останалите от екипа. Бяха му дали и оръжие. Карабина, подобна на техните. Същата като онази, с която вече беше убил, докато клечеше над калната дупка в Аляска.

Пейдж се обади по мобилния си телефон в Бордър Таун за нова информация. Правеше го на всеки пет минути, откакто бяха кацнали в Мейринген. Точно в този момент на девет хиляди метра над Цюрих кръжеше АУАКС. Шест щурмови хеликоптера бяха в готовност на площадки по хребетите източно и западно от града. Зад тях кръжаха изтребители F-18, готови да унищожат всеки неидентифициран летателен апарат, дръзнал да приближи на осемдесет километра от Цюрих. Всяка пътна камера на километри наоколо имаше специално филтрирани обективи, които премахваха отблясъците от предните стъкла и можеха да снимат с висока резолюция пътуващите в колата дори през нощта. Камерите бяха свързани със система, способна да разпознае Арън Пилгрим и неколцина от известните му сътрудници. Три отделения от берлинския клон на Тангента бяха на разположение в пълна бойна готовност, готови да предприемат мерки при евентуалната им поява.

Травис виждаше, че нищо от това не вдъхва увереност у Пейдж.

 

 

Отвън сградата беше прекрасна. Стара каменна фасада, устремена към небето. Калдъръм по пътеката. Ограда от ковано желязо блестеше в мъглата, уловила светлините на града.

Отвътре мястото приличаше на дом на маниак, който не може да мине покрай магазин за стари компютри, без да изкупи цялата стока — и който го е правил поне няколкостотин пъти. Травис не се оправяше много с компютрите — не си бе купил през годината, откакто отново стана част от свободния свят, а последния път, когато бе виждал такава машина, преди да влезе зад решетките, терминът „електронна поща“ все още не беше неразривна част от популярната култура. Беше виждал впечатляващото оборудване на брат си за домашния му бизнес и бе влизал няколко пъти в интернет от библиотеката на Феърбанкс. С това опитът му се изчерпваше. Но дори един поглед към интериора на Театерщрасе 7 му бе достатъчен да разбере, че дори да е опитен потребител, това изобщо няма да му помогне. Дори инженерите на суперкомпютри биха се затруднили. Нямаше съмнение, че Тангента е довела тук най-добрите си специалисти.

Още от фоайето на партера, където стояха на пост шестима от друго берлинско отделение, цялото вътрешно пространство, от стена до стена и от пода до тавана, бе изпълнено с жици, конзоли, кабели и устройства, които Травис изобщо не познаваше. Същинска джунгла от платки, осветена отвътре от своя собствена галактика мънички индикаторни лампички. Тук-там по стените и тавана имаше вентилатори, насочени към някой особено гъст участък жици — въртяха се с пълна скорост сигурно от години. На други места тихо бръмчаха климатици — топлият въздух се извеждаше по метални тръби към външните стени.

— Не сте ли спирали тока, откакто сте овладели това място? — попита Травис.

— О, не — отвърна Пейдж.

Каза го така, сякаш я беше попитал дали й се е случвало да жонглира с бръсначи. В отговора й обаче имаше и нещо повече. Травис остана с впечатлението, че скоро ще разбере какво точно, затова не попита.

— Сградата се захранва от градската мрежа, но има и генератори, достатъчно мощни за всичко тук. Включваха се на два пъти по време на аварии. За щастие.

Тръгнаха през фоайето към стълбите. В закътаното място под тях Травис видя нещо, което не съответстваше на останалата обстановка. Приличаше на малко ателие на художник — изправен край стената триножник, няколко празни платна и пръснати в ъгъла туби маслена боя, покрити с прах.

— Това пък какво е?

— Нищо, доколкото можем да преценим — отвърна Пейдж. — Може би вехтории от онзи, който е притежавал сградата преди Пилгрим.

Електронната джунгла продължаваше и нагоре по мраморните стъпала и се виеше по шпинделите на парапета. Свободната пътека позволяваше да се движат само в колона по един. Пейдж тръгна първа, следвана плътно от Травис.

На всеки етаж от стълбите тръгваха по няколко подобни тесни пътеки. Каквато и роля да бяха играли по времето на Пилгрим, сега вършеха работа на Тангента. Травис забеляза, че повечето водят към външните стени и вървят покрай тях, като позволяват достъп до прозорците, на няколко от които имаше снайперисти и наблюдатели.

На третия етаж Пейдж поведе групата по едно от разклоненията. Минаха покрай три снайперистки поста. След това пътеката отново се насочи навътре, към плетеницата кабели, силиций и примигващи лампички. Накрая се озоваха на нещо като полянка — кръгло празно пространство с диаметър около шест метра. В центъра му имаше стоманена кутия с размерите на нощно шкафче. Дебел сноп увити жици се спускаше от балдахина отгоре и влизаше в кутията през дупка в капака. Самият капак беше заварен.

Пейдж отстъпи настрани от пътеката, но само колкото да му позволи да вижда. Продължаваше да му препречва пътя и Травис не можеше да излезе от тунела и да приближи стоманената кутия.

— Никога не се доближаваме повече до това нещо — каза тя. — Първият оглед на мястото ни показа, че трябва да сме предпазливи. В сградата има общо пет подобни кутии. Така и не сме се опитвали да ги отворим.

— Просто ви се е изчерпало любопитството, а?

Пейдж се усмихна мрачно.

— Да. Освен това са поставени върху везни, които са достатъчно чувствителни, за да реагират и на най-малката промяна в разпределението на тежестта. Достатъчно е да поставиш ръка върху или отстрани на кутията, за да се случи нещо лошо. Същото нещо би се случило и ако спре токът.

Травис не каза нищо. Погледът му се спря върху тънката черна подложка под кутията — от нея се виеха тънки жици и се губеха в джунглата.

— Върви след мен — каза Пейдж. — Движи се точно така, както го правя аз. Не приближавай кутията повече от мен.

Тя излезе на открития участък и започна да го заобикаля покрай външната стена. Стена от жици. Травис я последва. Пейдж на два пъти посочи кабелите на подложката. Травис нямаше нужда да му ги показват, но разбираше, че Пейдж трябва да го направи.

След малко стигнаха отсрещната страна и Травис видя онова, което бе очаквал. Върху задната стена на кутията и по пода около нея, едва различими от мигащите светлинки, имаше безброй драсканици като онези, които бе видял на снимката на стената на Пейдж. В действителност се оказа, че текстът е с размерите на вестник и на пръв поглед му се стори, че само прочитането му ще отнеме около половин час.

Секунди по-късно разбра, че греши.

Беше едно-единствено изречение, изписано многократно, сякаш от маниак. Имаше сигурно хиляда варианта, във всички посоки, но думите бяха едни и същи. Текстът гласеше:

УСПОРЕДНА СИСТЕМА, ИЗЛЪЧВАЩА ЛЕПТОННИ ВЪЛНИ, АБСОРБАТОР НА ЕНЕРГИЯ.

Прочете го на Пейдж и й каза, че се повтаря. Тя реагира със смес от объркване и тревога, като човек, който е бил изненадан и запратен във възможно най-лошата посока.

— И това ли е всичко?

— Това е всичко.

Пейдж погледна към другите, които все още стояха в тунела. Хаслет, може би най-възрастният от екипа агенти, наближаваше петдесетте, вече записваше текста в електронния си бележник.

Травис гледаше Пейдж. През изминалите четири години от Тангента вероятно бяха работили с най-добрите криптоаналитици в света и бяха превъртали драсканиците милион пъти в компютрите си с надеждата да декодират съдържащия хиляда страници текстов файл в някакви смислени данни. А вместо това получават осем думи. И никой не знае какво всъщност означават те.

— Има още четири такива кутии — каза Пейдж. — Да идем при тях.

Дори и да имаше някаква надежда в гласа й, Травис не я долови.

Другите разчистени райони бяха на четвърти, пети, шести и осми етаж. Едни и същи кутии, една и съща обстановка, едни и същи по размер повтарящи се драсканици. Доколкото имаше значение — не кой знае колко, както личеше, — текстовете при всяка кутия бяха различни:

ИНДУКЦИОНЕН ЗАРЯД, ХЕТЕРОГЕННО ОТДЕЛЯНЕ, ДИЕЛЕКТРИЦИ.

ДИФУЗНО ИЗМЕСТВАНЕ, АКТИВНО ПОЛОЖИТЕЛНО АКУМУЛИРАНЕ, ЗОНАЛНО ОПЕРАТИВНО НИВО.

СИМЕТРИЧНО КВАНТОВО ОТМЕСТВАНЕ, РОТАЦИОННА ОС, СИЛОВ ТЕНЗОР, НЕУТРОН НА АКТИВНОСТ, ИМПУЛСЕН ЗАРЯДЕН МОДУЛ, ЕЛЕКТРОННО НИСКОЧЕСТОТНО ЯДРО, НУЛЕВА ЕНЕРГИЯ.

ПРОТОН НА РАДИОАКТИВНА АНОМАЛИЯ, ВИСОКА АКТИВНОСТ, ВЪНШЕН РОТАЦИОНЕН ЪГЪЛ, ЗОНАЛНА КИНЕТИЧНА АБЕРАЦИЯ.

Много преди да стигнат до последната кутия, Травис ясно виждаше реакцията на групата към текстовете като цяло. Както и реакцията на Пейдж. Не му се бе случвало да се натъква на повече отчаяние и безпокойство, събрани на едно място.

— Ела да видиш и последното нещо — каза Пейдж и го поведе обратно към стълбището.

По средата на изкачването към деветия етаж джунглата кабели свършваше. Последните стъпала бяха свободни. В горния край на стълбището имаше площадка три на три метра със стени отляво и отдясно и двойна врата, която осигуряваше единствения достъп до останалата част от етажа. Вратата беше затворена и пред нея стоеше нещо голямо и противно на вид, подобно на застанал на поста си страж.

През малки дупчици в пода под него излизаха същите тънки жици като онези, които бяха свързани с черните подложки под кутиите. Всички се свързваха с нещото на площадката. Около двойната врата се виждаха още подложки, които също бяха свързани с нещото пред тях.

Травис знаеше какво е това, макар никога досега да не бе виждал подобно нещо с очите си, а не вярваше, че онези от филмите приличат на истинските. Наистина не приличаха, но въпреки това го разпозна. Беше с формата на конус, високо колкото пералня, боядисано в убито зелено, с тъмночервена звезда върху него. Едната му страна беше отворена и разкриваше сложна верига и жиците, които се разпълзяваха към всяка подложка в сградата. И най-малкото задействане на подложките щеше да активира устройството.

— Пилгрим определено има връзки — отбеляза Травис.

— Определено — съгласи се Пейдж. — Руснаците никога не са имали точни ракети като нашите, така че философията им е да правят бойните глави по-мощни. Тази конкретно е от СС-18. Основният материал е обогатен уран. Вторичният — тритий. Мощността е около пет мегатона. Достатъчно, за да изпари всичко в радиус трийсет километра.

— Сега вече разбирам защо това място ви изнервя толкова — каза Травис.

Пейдж го погледна и вместо потвърждение той видя в очите й само още безутешност.

— Не, не разбираш — въздъхна тя.