Патрик Лий
Проломът (37)

Килията е с размери два и седемдесет на два. Няма решетки. Четири бетонни стени, боядисани във възможно най-противния нюанс на синьото, и стоманена врата с петсантиметрова вертикална ивица бронирано стъкло. Това е единственият прозорец. На тавана има поставена в решетка флуоресцентна лампа, която никога не се изключва. От миналия декември е започнала да трепти по начин, от който Травис го боли главата точно зад очите. Вече повече от осем години прекарва двайсет и три и половина часа в денонощието в това помещение.

На стената над леглото е залепено писмо. Пристигнало е преди три месеца, за да му съобщи, че родителите му са убити. Застреляни, докато чакали на светофар в Минеаполис. Двама детективи са го разпитвали дали няма пръст в тази работа. Травис си спомня насладата си от неприкритата им апатия относно смъртта на г-н и г-жа Чейс.

Единствените други писма, който получава, са от брат му Джеф. Те не са по стената, а са прибрани на спретнати купчинки под леглото. Така не му се налага да ги гледа, нито да мисли за чувството за вина на оцелелия, което насища пространството между всеки два реда. Джеф е убеден, че стореното от Травис през онази нощ на 1992 г. е единствената причина той самият да не бъде въвлечен в семейния бизнес.

Сега Травис лежи в леглото със затворени очи, за да се спаси донякъде от трептенето. Почти не му помага. Понякога успява просто да забрави за него и се случва това да помогне. Да оставиш нещата да се изплъзнат от ума ти е умение, което е овладял до съвършенство на това място. Дни. Месеци. Години. Отминалото време. Времето пред него. Оставя всичко да мине покрай него. Благодарение на това не е полудял.

Става от леглото и крачи напред-назад в килията. Почти не осъзнава какво прави — това е автоматично действие, което изпълнява по няколко десетки пъти на ден. Обиколката му винаги е една и съща — от вратата до тоалетната, от тоалетната до вратата, от вратата до тоалетната.

Резето шумно изщраква и един от пазачите отваря вратата.

— Посетител — казва той и Травис усеща, че човекът е нервен. Което е странно.

В килията влиза някакъв мъж със скъп костюм и пазачът затваря вратата зад него. Косата на мъжа посивява по слепоочията и той носи тъмни очила дори тук, където няма слънце. Намръщва се към трептящата лампа и казва:

— Здравейте, Травис. Аз съм Арън Пилгрим.

Протяга ръка, сякаш иска да се здрависа, но вместо това Травис вижда, че държи нещо. Ярка синя сфера, колкото топка за софтбол. Сиянието й непрекъснато се променя. Хипнотично е и Травис я взима, без дори да си помисли да откаже.

В мига, в който сферата докосва кожата му, в главата му зазвучава глас. Глас, който си е мислил, че никога вече няма да чуе.

— Травис — казва гласът и краката му омекват. Той рухва тежко на леглото.

Емили.

Отвъд синята светлина, отвъд всичко, което има значение за него, Травис смътно си дава сметка, че Пилгрим, посетителят, се усмихва на нещо. Няма значение. Нищо няма значение.

Травис произнася името й. Светлината потръпва в отговор, след което започва да пулсира с ритъма на собственото му сърце.

— Няма да разговаряме дълго — казва Емили. — Не този път. Нито пък следващия, след години, когато ще се срещнем отново при една кална дупка в Аляска. Но третия път… ох, миличък. Третия път ще е истинска магия.

— Защо не можеш да останеш сега с мен? — пита Травис. Чува копнежа и болката в собствения си глас. Вече му липсва, преди още да си е отишла.

— Имам работа — отвръща Емили. — Сложна работа. Боя се, че няма да съм в състояние да ти обясня. Не тук и не сега. Някой ден ще го направят. Във всеки случай, знай това — за мен ти си по-важен от всеки друг на този свят. Много повече от хилещия се задник в тази килия до теб. От всичките шест милиарда хора ти си онзи, от когото се нуждая най-много. Ти си незаменимата част от плана ми.

При думите й Травис усеща как нещо великолепно изпълва гърдите му. Той е важен за нея. Тя го е избрала. Едва се сдържа да не се разплаче.

— Защо аз? — прошепва.

Тя тихо се изкисква.

— Ще разбереш. — Още няколко секунди светлината продължава да пулсира с ритъма на сърцето му. После се променя. Става някак по-тъмна. — А сега ще ти дам онова, за което дойдох. Не е много. Мисли за него като за побутване. Като предпочитание за мястото, на което искаш да живееш, след като се махнеш оттук.

Още щом изрича това, Травис усеща нещо в главата си. Като гъдел. Продължава може би около секунда, след което изчезва.

— Готово — въздъхва Емили. — Сега си точно по курса, любов моя. По курса, който ще ни срещне отново.

Той усеща как сълзите парят очите му. Сега тя ще си тръгне. Отново ще е сам. Сам с противната флуоресцентна светлина, с главоболието, с грозните сини стени. И нищо друго. В продължение на години, години, години.

— Шшш — казва тя. — Всичко ще бъде наред. Някой ден ще се смеем на всичко това, обещавам.

Но точно сега изобщо не му е до смях. Моментът е по-чудесен от всичко, което е изпитвал някога. И също толкова ужасен, защото приключва.

— А сега ме върни на ухиления задник, Травис.

Знае, че не може да не й се подчини. Чувства как тялото му вече се размърдва, сякаш по свое собствено желание. Усеща как мускулите на краката му се напрягат, за да стане, как ръката му се протяга напред.

— Моля те — шепне Травис, сякаш би могъл да я накара да размисли.

— Скоро — казва тя.

Пита се дали ще мисли за нещо друго освен за нея през следващите години. Тя примигва за последен път в ръката му.

— До довечера няма изобщо да мислиш за мен — казва му Емили.

После мъжът с посивяващата на слепоочията коса пристъпва напред и я взима. Единственото, което спира Травис да го убие, е настояването на Емили. Мъжът му я отнема. Травис рязко изпуска дъх. Ако в този момент има нож, сигурно ще пререже собственото си гърло.

Мъжът, Пилгрим, почуква на вратата. Тя се отваря и ето че той изчезва и отнася със себе си чудесната синя светлина. Травис рухва в леглото и вече нищо не може да спре сълзите му. Все още си мисли за нож или за хубав пистолет. Заглежда се в металния ръб на рамката на леглото. Изобщо няма да е бързо и чисто като с истинско острие. Но в крайна сметка резултатът ще е същият.

Лежи и обмисля решението си. Минават минути. В един момент му се струва, че е оставил синята сфера да се изплъзне за няколко секунди от мислите му. Може би най-много за десет. Как е възможно това? Как може да я е забравил — нея, да забрави нея — дори за толкова кратко време?

Осъзнава, че гледа право в шибаната флуоресцентна лампа, и се обръща по корем, заравя лице във възглавницата. Ужасно е уморен. Ужасно изтощен от силата на емоциите. Постепенно се унася.

Събужда се. Устата му е пресъхнала, сякаш е ял памук. Сигурно е спал часове. Става, отива до умивалника, наплисква лицето си с вода и пие, долепил устни до крана.

Нещо го безпокои. Някакъв смътен спомен, не знае какъв точно. Може би нещо, което е сънувал. Опитва се да си го представи, за момент се появява картината на пулсираща синя светлина и неизвестно защо той изпитва удоволствие от нея. Може би е сънувал някакъв хубав сън. Но дори докато си мисли за светлината, тя се стопява в мрака, далеч от него. Изчезва.

Той се изправя и завърта кранчето. Връща се до леглото, но не му се иска да легне отново, дори не му се седи. Без изобщо да се замисля върху действията си, започва да крачи в килията — от вратата до тоалетната, от тоалетната до вратата, от вратата до тоалетната.