Патрик Лий
Проломът (43)

36.

Спикърфонът млъкна. Пейдж впери поглед в него за по-малко от секунда, после грабна някакви джинси от пода, метна ги на Травис и почна да събира дрехите си.

— Изглежда си повече в час от мен — каза той. — Нещо против да споделиш?

— Имам предположение — отвърна тя. — С празнини.

— Пак е нещо. — Травис обу джинсите.

Пейдж закопча своите, после навлече ризата си и отново грабна карабината.

— Думите Тангента и Пролом да ти говорят нещо?

— Не.

— Значи не бих могла да ти обясня дори да имахме цял час… — От най-близкия отдушник достигна трясък на автоматична стрелба. — А не разполагаме с цял час.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолет с два резервни пълнителя.

— Знаеш ли да стреляш?

Травис кимна. Тя направи крачка към него, после спря и го изгледа още веднъж. През отдушника се чуха още изстрели, последвани от слаба експлозия. Пейдж му подаде пистолета и пълнителите и тръгна към вратата, като по пътя грабна раницата и я метна на рамо.

Травис я последва и най-очевидният му въпрос най-накрая изплува в главата му.

— Как съм се озовал тук, по дяволите?

Пейдж огледа коридора отвън, явно остана удовлетворена, че е празен, и отвърна:

— И аз съм любопитна да разбера. И излезе от стаята.

Вървеше към дневната с вдигната карабина, готова да убие всичко, което се появи пред нея. Не беше очарована, че трябва да обърне гръб на непознатия (даде си сметка, че не го бе попитала дори за името му), но ситуацията налагаше известен риск. Който и да бе той, собственото й облекло допреди малко — тоест липсата му — като че ли показваше, че му има доверие.

Холът бе празен. Зад вратата по основния коридор се чуха викове.

Как бе възможно да се е върнала жива в Бордър Таун? Беше завързана за импровизирана маса за мъчения, може би с единия крак в гроба, заобиколена от врагове, на най-затънтеното място, което бе виждала. Как три дни по-късно се бе озовала в спалнята си, чисто гола, с някакъв тип, когото не бе виждала никога и който не беше чувал за Тангента?

Баща й също ли бе оцелял?

Надеждата и страхът я раздираха, а това изобщо не й бе от полза в момента. Тя се обърна към вратата, съсредоточи се, после погледна през рамо към непознатия.

— Не стреляй по нищо, по което вече не стрелям. И добави: — Освен ако то не стреля по теб.

Той сви рамене, без дори да се опита да скрие, че изобщо не разбира какво става.

Пейдж се усети, че го оглежда. Не изглеждаше зле. После се обърна, отиде до вратата, отвори я със затаен дъх и излезе.

По коридора тичаха хора. Всички бяха от състава на Тангента. Бяха объркани, отчасти от експлозиите, но най-вече от разбитите си спомени, реши Пейдж. Само някои носеха оръжия, но дори те се оглеждаха някой да им каже какво да правят и не намираха помощ.

Ако предположението й — онова с празнините — бе вярно, всички просто за миг бяха изгубили спомените си от последните три дни. Три дни. Ефектът на Заличителя. Но как бе успял да засегне цялата сграда?

И как Пилгрим беше успял да направи това? Нямаше съмнение, че атаката е дело на негови хора. Сигурно самият Пилгрим беше с тях.

Ефектът на Заличителя би трябвало да продължи само няколко минути. Това бе добрата новина. Лошата бе, че Пилгрим също го знаеше. И сигурно беше планирал действията си според това. Щеше да се опита да овладее Бордър Таун през тези няколко минути.

От процепите на вратите на асансьорите влизаше дим. Някъде на най-горните нива проехтя нова експлозия и стените завибрираха. Хората наоколо трепнаха, сякаш очакваха таванът да се срути отгоре им. Може би щеше да се случи тъкмо това. Пейдж забеляза, че някои я зяпат, сякаш е призрак. До известна степен разбираше реакцията им, но точно в момента не й беше до това.

Какво трябваше да направи, за да поеме веднага контрол над всичко?

Лесен въпрос. Нервният център на сградата, контролната зала за сигурност, се намираше точно под залата на отбраната. С Шепот — а нямаше съмнение, че го носи със себе си — Пилгрим можеше да научи кодовете за всички системи в сградата. И да ги използва срещу тях.

Тя се обърна към най-близката група въоръжени оператори с намерението да ги извика и да ги поведе нагоре. Можеха да стигнат до залата за сигурност за шейсет секунди. Но преди да успее да каже каквото и да било, вентилационната система на тавана забълва струи бял газ. За момент Пейдж си помисли, че се е включила противопожарната система и е започнала да изпомпва халон. След това го подуши.

Не беше халон.

Разбира се. Разбира се, че Пилгрим щеше да включи тази система. Толкова прост ход, мамка му!

За момент помисли да вкара всички в квартирата си, макар да знаеше, че е безсмислено — в стаите й също имаше климатична инсталация. Погледна ги в очите, един по един — газът вече действаше на някои, — и по някаква причина задържа погледа си върху непознатия. Колкото и да беше объркан, успяваше да държи страха си изкъсо. Пейдж отново се запита кой ли е.

После коленете й се подгънаха и докато зрението й се замъгляваше, го видя да пристъпва напред да я хване, след което всичко потъна в мрак.