Патрик Лий
Проломът (19)

16.

Ръцете му отново вдигнаха карабината на Шоу. Дланите му бяха целите в глина и едва успя да пъхне пръста си в скобата на спусъка.

Единствено лекият ветрец шумолеше в настъпилата тишина. Най-тънките клонки се полюшваха.

Какво беше извикал Шоу? Отваряйте си очите за оръжие. Дали оръжието на убиеца щеше да се вижда?

Травис бавно плъзна поглед отляво надясно, опитваше се да не се съсредоточава върху нищо конкретно. При липсата на друго движение или звуци между дърветата може би щеше да забележи нещо.

И наистина видя нещо — но не пред себе си.

В долния край на полезрението — синкава светлина. Противно на всичките си инстинкти да се оглежда около себе си, Травис погледна надолу. Последните му опити да копае бяха оголили част от Шепот, колкото петаче. Цветът по повърхността на сферата сякаш се вълнуваше. Приличаше на малка планета, покрита напълно с океан и цялата потънала в здрач.

Нещо между дърветата се размърда.

Рязко вдигна очи, но не видя нищо. Дори не беше сигурен дали е чул звук. Завъртя се, все още на колене, но не забеляза нищо.

Убиецът беше внимателен. Бяха останали само двамата, но нямаше съмнение как ще приключи това. Въпросът бе колко секунди живот му остават.

Ако се наложи да го събудиш…

Тази мисъл не му вдъхна надежда. Каквото и да правеше Шепот, как би могъл да му помогне в тази ситуация? Опасността бе много по-голяма от онази, която би могла да предвиди Пейдж.

Десет секунди? Дали му оставаха толкова? Десет секунди на колене в пръстта, десет секунди да се чуди дали ще усети как куршумът прави главата му на парчета?

Нямаше много за губене.

Пусна карабината, извади целофанения ключ от джоба си, бръкна в дупката и го долепи до сферата, като в същото време я измъкна.

От Шепот блесна изгаряща синя светлина, толкова ярка, че дори през пулса на собствения му страх в ума му се наложи нова мисъл: „Това е било звезда, по някакъв начин държа сърцето на звезда…“

После тази мисъл също изчезна като парче хартия в дюзата на реактивен самолет и умът му се изпълни с глас, по-великолепен от синята светлина. Осъзна, че го познава, макар че не го бе чувал от години — Емили Прайс, когато бе на седемнайсет и той също бе на седемнайсет; гласът й във влажната тъмнина в къщата на дървото в двора на родителите й, през онази нощ, когато му каза, че всичко е наред, че моментът е подходящ…

Но сега не казваше нищо подобно.

— Зад теб, на две крачки вляво от двойния бор. Промъква се. Давай. ДАВАЙ!

Травис се завъртя и карабината спря малко преди двойния бор, който излизаше във формата на V от корените на пет метра от него.

Чу как някой ахва — изненада, примесена с гняв — и в същия момент видя невъзможното — пистолет със заглушител, появил се от гънките на нищото.

Стреля.

Тежката карабина изкорми въздуха, откатът й бе може би три пъти по-силен от този на обикновена M16 и дулото почти моментално се отклони от целта — но това нямаше значение. Дори през трясъка на стрелбата чу как убиецът изпищя и пистолетът отлетя настрани, премяташе се в дъга. Секунда по-късно най-долният клон на двойния бор се огъна, сякаш някой го беше притиснал към земята.

Травис отпусна спусъка. Тишина. После чу как човекът извика, как се мъчи да си поеме дъх.

Погледна сферата в ръката си. Сега синята светлина пулсираше в ритъм със собствения му учестен пулс.

Гласът на Емили изгука в главата му. Изкиска се.

— Даде му поничка болка, а? Цяла кутия понички, с пудра захар и вишнев пълнеж.

Усети как логиката му се подхлъзва. Разбираше, че гласът изобщо не е на Емили, че това няма нищо общо с нея, но дори това разбиране започваше да избледнява с всяка секунда, докато държеше предмета. Чувстваше как мислите му се размиват подобно на визуалните детайли, губещи се при силна светлина.

Време беше да се махне от него. При това бързо, както бе казала Пейдж.

Разтвори пръсти…

Карабината падна и изтрака в корените пред краката му. Трябваше му цяла секунда, за да осъзнае грешката си.

— Миличък, не искаш да ме пуснеш, нали?

Всъщност като се замислеше — не, наистина не искаше да я пуска.

Нея ли? Нещото.

— Можеш да мислиш за мен като за момиче, ако това ти харесва. Все ми е тая. През цялото време не съм имал нищо против да ме наричат неправилно. Обещавам ти, че някой ден ще ти кажа истинското си име. Доста по-страхотно е от „Шепот“.

С всеки момент, с всеки пулс на сферата гласът го унасяше все повече. Успокояваше го и го връщаше назад, към онази нощ, към онези няколко часа, които помнеше като най-хубавите в живота си.

— Ето така.

Емили го целуна, желанието й бе почти осезаемо, дъхът й се смесваше с неговия; отдръпна се от него само колкото да смъкне ризата си през главата.

— Улучи го с три от общо дванайсет изстрела, ако това се чудиш.

Толкова прекрасно. Нямаше значение какво казва. Гласът му беше напълно достатъчен. И какви ги мислеше Пейдж? Кой човек с ума си би пуснал това нещо? Това чудесно нещо.

— Третият куршум улучи ключицата му и мина надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса. Точно за да пръсне шести и седми прешлен. Ох и половина. Не е дори в шок; в момента изпитва деветдесет и четири процента от болката, която е способна да изпита човешката нервна система. А като се съди по систолите му, ще продължи да я чувства още около осемдесет секунди.

— Обичам те — чу се да прошепва Травис. — Винаги съм те обичал.

— Ох, миличък, Емили Прайс е мъртва. Знаеш го.

— Да, зная. — Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Всичко бе великолепно.

— Жалко, че никой от останалите живи от семейството й не знае къде е погребана, нали?

— Адски жалко. — Въздъхна. Сърцето му заби по-бързо и светлината запулсира в ритъм с него.

— Блеър Лейк, сред дюните западно от паркинга на резервата. На върха на едната растат осем брези. Тя е под най-малката, повече или по-малко. Дървото го е нямало, когато са я заровили, а сега корените му са се увили около гръдния й кош.

Толкова великолепно, толкова свирепо великолепно. Травис приближи светлината до очите си. Как бе могъл да обърка това скъпоценно нещо със звезда? Беше много повече.

— Би трябвало да мислиш за Пейдж Камбъл.

Коя беше Пейдж Камбъл? На кого му пукаше за нея?

— Онази целувка може и да беше само заради случая, но имам предчувствието, че ще е готова за истинска, когато те опознае. Между другото, предчувствията ми обикновено са верни.

— О. Много мило.

— Ако и двамата преживеете онова, което предстои, ще имаш шанс с нея, въпреки обобщението ти. Номерът обаче е в оцеляването, нали ще се съгласиш, като се има предвид накъде ще тръгнете в близко бъдеще. Театерщрасе номер седем в Швейцария. Няма значение, че това е прът в плановете на врага й. Важното е, че това е най-опасната сграда на света — ако не броиш местата, където складират радиоактивните отпадъци. А кой ще тръгне да брои тъкмо тях?

— Театерщрасе номер седем… — Обожаваше начина, по който го бе казала.

— Всеки в Тангента се ужасява от това място. Представи си само как ще се насерат, ако знаеха истинското й предназначение.

Травис се разсмя. Не знаеше защо. Пък и не му пукаше.

— Но тъй като ще отидеш там, нека ти дам нещо, което ще ти потрябва.

Веднага щом го каза, Травис усети гъделичкане в главата си. Усещането бе смътно, навсякъде едновременно. После изчезна.

Емили се изкиска.

— И не казвай, че никога не съм ти помагала, въпреки иронията. Едно момиче трябва да се позабавлява, нали?

— Каквото искаш ти, искам го и аз — прошепна Травис.

— Наистина ли го мислиш?

Той кимна и сферата за момент замълча, сякаш се беше замислила. После светлината се промени. Едва забележимо. По-тъмна, но в същото време не по-слаба.

— Защото онова, което искам аз, са неприятности.

— Неприятности — съгласи се Травис.

— Това правя аз. Това е целта ми.

— Ъхъм…

— Именно затова враговете ти ме желаят. Замислили са какви ли не пакости. Но техните амбиции не ни засягат, нали? Сега ние можем да правим нашите си пакости. Цял свят пакости, ако пожелаем. Харесва ли ти?

— О, да…

Сферата отново замълча и Травис остана с впечатлението, че преценява някакви възможности. Завъртя я пред очите си, загледан как светлината играе в недрата й.

— Да видим… Това би трябвало да свърши работа… но е досадно. Искам да направиш нещо голямо. Или направи нещо голямо, или изобщо не се захващай, нали? Какво ще кажеш… — Внезапно светлината трепна и Травис чу Емили да се смее. — Да. О, да, това ще направи впечатление. И точно сега е моментът, преди да пристигне хеликоптерът. Добре, решено. Върни се при вертолета и вземи сателитния телефон от предната преграда при вратата. Тичай.

Травис се затича. Едва се сдържаше да не подскача като малко дете. Кога изобщо е бил в такава еуфория? Хероинът е хубаво нещо, но приличаше на аспирин в сравнение с това. Подхлъзна се на меката земя до вертолета, разсмя се и се качи в него с калните си крака. Телефонът явно бе в куфарчето на стената отляво. Извади го от щипките му и го сложи на пода.

— Включи го и отвори правоъгълния панел долу вдясно.

Той го отвори, натисна с палец, махна панела и видя някаква платка.

— Трябва да променим някои неща, преди да се обадим, иначе няма да се получи.

— Добре.

— На два сантиметра вляво от процесора има седем джъмпера, наполовина колкото телефонни жакове.

Видя ги. Върху всеки джъмпер имаше двойна вилка, която свързваше веригата.

— Махни вилките на позиции четири и шест.

Беше пипкаво, но след няколко опита успя да ги махне.

— Сега ги сложи на празната позиция дванайсет.

Лесно. Толкова лесно бе да й достави удоволствие.

— Сега отвори червената кутия за инструменти на стената отдясно на теб. Извади най-малката отвертка.

Тя продължи да говори, а той изпълняваше всяка заповед. Стори му се, че долавя в гласа й настойчивост. Настойчивостта на любимата, умоляваща го да я доведе до края.

— С върха на отвертката прекъсни силициевата пътека, отбелязана като PRC двайсет и едно. Внимавай да не прекъснеш някоя друга.

Той го направи за секунди.

— Добре. Сега включи телефона.

Той го включи и натисна червения бутон, отбелязан с I/O. На течнокристалния дисплей светна червена рамка и се изписа съобщение: АДМИНИСТРАТОРСКИ РЕЖИМ. ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА.

— Набери девет-осем-едно-нула-четири-осем-нула-едно, след което звезда.

Когато приключи, червената рамка изчезна и се появи менюто.

— Избери опция четири, „Промяна на идентификационния префикс“. Отговори и на трите въпроса с Да, като натискаш единица. После въведи седем-седем-едно-едно-осем-звезда-девет-четири-пет като нов префикс. Натисни проверка. По-бързо, миличък.

Той потръпна в отговор на растящата й възбуда; пръстите му трепереха върху клавишите, докато завършваше набирането.

— Сега излез от менюто и натискай деветка, докато не се изпише „Готовност“. Добре, любов моя. Готови сме да им се обадим. Вдигни слушалката и набери осем-две-звезда-три-седем-пет-едно-две-едно-девет-едно-осем-осем.

Той набра. След първото позвъняване отговори мъжки глас.

— Централа на главното командване на Тихоокеанския флот, моля, идентифицирайте се.

Травис отвори уста да заговори и изпита въплътяване на блаженството — Шепот пое контрол над гласа му, като подмина мислите му. Онова, което чу, звучеше като него, макар и по-бавно и с леко провлачване:

— Ноември, хотел, едно, четири, осем, Джулиет, Ехо, Оскар. Приоритетна карта от Люк.

Мъжът от другата страна рязко си пое дъх, но отговори с равен тон:

— Люк, приемам идентификацията. Слушам ви.

Травис почувства как устата му се отваря отново, но спря. Обърна ухо към отворената врата зад него.

В далечината се чуваше звук на ротори. В същото време усети как сферата в ръката му някак се напряга; светлината трепна, сякаш имаше нервен тик.

После отново бе привлечен към телефона и заговори бързо:

— Предайте следното спешно съобщение на самолетоносач „Мериленд“. По заповед на президента на Съединените щати и началник-щаба на Военноморските сили, установете положение четири-алфа, незабавно изстрелване на две ракети „Трайдънт“ срещу Цел трийсет и две шейсет и едно, ракетен комплекс Нандзин, Източен Китай, провинция Дзянсу.

Мъжът от другата страна не отговори веднага.

— Командир — рязко го подкани Травис.

— Да, сър. — Нова пауза, след което мъжът каза: — Според протоколите за употреба на стратегически оръжия старшият контрольор ще ви поиска кодовете за изстрелване на президента и командващия Военноморските сили. Това са последните задължителни оторизации.

— Давай, давай, давай — прошепна Емили в ума му. Светлината вече пулсираше толкова бързо, че изглеждаше почти равномерна, подобно на долнокачествена флуоресцентна лампа.

Роторите приближаваха; ехото от склоновете на долината пречеше да се прецени разстоянието.

— Първо президентският код, моля — каза мек мъжки глас.

— Шест, едно, девет, три, три, три, две, осем.

— А сега на началник-щаба на Военноморските сили.

— Четири, девет, шест, осем, пет…

Внезапно вертолетът се озова много близко; сигурно бе минал над последния хребет и се спускаше в долината.

— Сър? — попита мъжът с мекия глас.

— Извинете — каза Травис. — Започвам отново: четири, девет, шест, осем, пет, седем, седем, едно.

— Благодаря, сър. Съобщението е оторизирано и ще бъде изпратено след трийсет секунди от…

Последните му думи се изгубиха в писъка на метал, когато автоматичният откос мина през вертолета. Инстинктът преодоля еуфорията и Травис се метна по-надалеч от вратата, към дъното на салона. Китката му се удари в задната пейка и Шепот отлетя от ръката му, падна на пода и се изтъркаля в ъгъла.

Травис извика — не от болка, а от внезапната вълна мъка, която го заля. Да го изпусне — не, да изпусне нея — бе като да изгуби любима. Като да изгуби единствената си любима.

Вертолетът мина отгоре с рев на турбини и вятърът от перките разтърси кацналия „Блек Хок“. Стрелбата спря и Травис видя как машината прелита над долината и прави широк завой, за да се върне.

Надигна се на колене и посегна към Шепот…

На десетина сантиметра от него спря.

Яснотата отново се бе върнала, подобно на кръвта в изтръпнал крайник. Отдръпна ръката си, сякаш се канеше да пипне змия. Какво беше направил? Какво беше направил, мамка му?!

Тънкият, едва различим глас се чуваше от телефона зад него.

— Сър? Още ли сте на линия?

Изминалите минути отново се върнаха оголени за разсъдъка му. Отвън хеликоптерът бе завършил своя полукръг и след десет секунди отново щеше да е тук.

— Сър?

Травис се извъртя, метна се към слушалката и изкрещя в нея:

— Отменете! Това са глупости! Отменете!

— Моля?

— Обадете се на някой да провери, това са глупости!

— Кой се обажда, по дяволите?

През прозореца видя как дулото на картечницата избълва огън. Претърколи се заднешком през вратата и падна на земята. Скочи, зърна за последен път синята светлина под пейката и хукна към дърветата.

Беше се отдалечил на около четиридесет метра, когато осъзна, че хеликоптерът не го преследва. Грохотът на роторите си оставаше същият; машината бе зависнала и сега ревът на турбината се промени. Травис стигна до една горичка, която бе достатъчно гъста, за да му осигури прикритие, и спря. Погледна назад и видя как хеликоптерът се спуска и каца до съсипания „Блек Хоук“.

Хората вътре приличаха на неприятелите, които бяха измъчвали Пейдж. Един от тях, надянал дебели ръкавици, стигащи до лактите, скочи и изтича до надупчената от куршуми машина. Лицето му за миг се окъпа в сиянието на Шепот. Пресегна се, взе сферата и въпреки защитните мерки се олюля, лицето му се отпусна и устата му се разтегли в детинска усмивка. Зад него други двама измъкнаха тежка стоманена кутия. Стигнаха до мъжа с Шепот и трябваше да му крещят и да го блъскат, за да привлекат вниманието му. Накрая той като че ли ги забеляза, кимна, отвори контейнера и постави сферата вътре.

Товарът бе на сигурно място и двадесет секунди по-късно ревът на турбините отново премина в писък и хеликоптерът се издигна над долината.