Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

42.

Спускането с костюма се оказа сложна работа. Трудно му беше да хваща скоби с ръце, които не виждаше. Наложи му се да се спусне само два етажа надолу. Там натисна копчето за ръчно отваряне на вратите и излезе в коридора на ниво В2. Беше попитал Кийн къде се намират контролните зали на отбраната и сигурността, както и главната лаборатория. Местата, където бе най-вероятно да открие Пилгрим и повечето му хора. Центърът на отбраната беше на В4. Травис излезе на стълбището и тръгна надолу.

 

 

През прозореца на вратата видя четирима мъже, всички под трийсетте, да следят редица монитори с висока разделителна способност. Правеха го с интереса, с който човек би гледал футболен мач, макар че екраните показваха голата пустиня около съоръжението. В помещението не се виждаха коридори, водещи другаде. Нито места, където би могла да дебне засада. Имаше тоалетна, но вратата й беше отворена и Травис виждаше, че е празна. В помещението нямаше никой друг, ако не се брояха простреляните в главата трупове на първоначалните й обитатели — петима мъже и жената, която Травис бе чул по спикърфона.

Вътрешната стена срещу мониторите беше разбита от експлозия, дори носещите стоманени колони бяха огънати и обгорени. Между две от тях към скъсаните проводници имаше допълнително закачена паяжина от тънки жици и различни компютърни кабели. Това бе резултатът от половин час работа, благодарение на която защитата на Бордър Таун отново работеше.

Травис беше метнал карабината на рамото си. Тя бе единственото видимо нещо по него. Можеше да влезе и да застреля четиримата за секунди, дори без костюма — никой от тях нямаше оръжие подръка. Но най-вероятно повечето хора на Пилгрим се намираха точно под това помещение, в контролната зала на сигурността. Стрелбата щеше да се чуе там, така че трябваше да ги очисти безшумно. Всъщност абсолютно безшумно.

Свали карабината и я подпря на стената до вратата. Без да престава да следи мъжете през стъклото, завъртя бавно дръжката и отвори вратата. Секунда по-късно я затвори, този път от вътрешната страна. Главите им продължаваха да са обърнати към мониторите.

Как да го направи? Имаше няколко възможности. На пода под поправените жици имаше различни инструменти, някои с остри ръбове, макар да не бяха много големи. Имаше отвертки, които ставаха прилични оръжия за намушкване. Един от инструментите обаче идеално подхождаше на липсата на финес на Травис. Шейсетсантиметрова щанга. Травис я вдигна с две ръце, за да не издрънчи по пода и да го издаде. Обърна се към четиримата, които бяха с гръб към него, и сграбчи оръжието си като бейзболна бухалка. Погледна екзекутираните на пода — отворените им очи все още показваха паниката, в която бяха умрели.

Изобщо не се чувстваше зле от това, което смяташе да направи.

Четиримата седяха наредени един до друг. Чудесна редица мишени. Травис реши да започне от десния край и да продължи до левия, като има достатъчно място за замах.

Първият удар прозвуча като чупене на суров клон. Травис улучи мъжа точно над ухото и черепът му хлътна най-малко два и половина сантиметра. Тялото полетя настрани към втория, който обърна глава точно навреме, за да получи удар право в челото. Очите му се затвориха и той също падна от стола си. Третият имаше близо секунда да реагира. Нямаше представа какво се случва, но ръцете му сами полетяха да закрият лицето, докато надаваше писък. Безполезна стратегия. Травис пристъпи към него и стовари щангата върху темето му, сякаш цепеше дърво. Резултатът бе горе-долу същият.

Единствено четвъртият схвана какво става. Скочи от стола, падна по задник и се плъзна назад, докато не се свря в ъгъла и не вдигна ръце, за да се защити. Гледаше как щангата приближава към него.

— Чакай, чакай! — възкликна той.

Беше на двайсет — двайсет и пет, все още имаше остатъци от акне по лицето. Сигурно се чудеше кой е намъкнал стария невидим костюм на шефа. Като че ли трескаво мислеше какво да каже, за да си спаси задника. Донякъде беше весела гледка. Защото никакви думи нямаше да са достатъчни.

— Можеш просто да ме завържеш — каза накрая младежът.

„Страшно тъп опит“, помисли Травис. Вдигна високо щангата, за да отвлече вниманието му, и го изрита с всички сили под ребрата. Изкара му въздуха и младокът се сви в ембрионална поза и запъшка. Травис стовари щангата върху тила му и пъшкането спря.

Тишина. Тези четиримата бяха съвсем мъртви. За всеки случай Травис им нанесе по още два яки удара. После взе режещите клещи от пода, прибра ги в джоба си и излезе в коридора.

Взе подпряната на стената карабина, но задържа и щангата. Излезе на стълбището и се спусна на В5. Контролната зала на сигурността. Същото вътрешно разположение. Но само с един дежурен.

Травис влезе и го преби до смърт.

 

 

В известен смисъл последният половин час бе по-ужасен и от времето, когато Пейдж бе подложена на мъчения в Аляска. Ако не физически, то във всяко друго отношение.

Всичко, на което бе посветила живота си, бе на път да загине. Даже по-лошо — можеше да бъде превърнато в ужасната си противоположност. Онова, което Тангента бе наглеждала и пазила в името на доброто на света, Пилгрим можеше да използва за своите собствени цели. Или да стане нещо още по-лошо, ако наистина Шепот командваше всичко. Нещо, което надхвърляше границите на онова, от което тя можеше да се страхува.

През последните трийсет минути си мислеше за най-опасните неща, затворени в стоманените катакомби отдолу, и за пораженията, които можеха да нанесат.

Към това се добавяше и трупът на Травис. Все още лежеше пред нея. Беше се събудила гола в обятията му преди четиридесет и пет минути, бе по-щастлива от всеки друг път, откакто бе посветила живота си на Бордър Таун. А сега го нямаше. Заради онова, което му бе казала да направи. Не й помагаше напомнянето, че нямаше друга възможност. Нищо не й помагаше.

Погледна към тримата пазачи. Стояха нащрек, нито за миг не се разсейваха. Нямаше начин да направи нещо. Освен да ги накара да я убият.

Което не беше чак толкова безумно.

Знаеше какво е да мечтаеш за смъртта като за бягство. Каквато и да бе причината Пилгрим да я държи жива с останалите, най-вероятно отново щеше да си мечтае за това. Сигурна беше.

Е, мамка му тогава.

Най-близкият пазач бе на около метър и половина от нея. Без да издаде намеренията си с нищо, Пейдж се хвърли напред, за да направи салто — трудна задача с вързани отзад ръце, — и се озова права на по-малко от крачка от него, с вдигнат към гърдите крак. Пазачът инстинктивно се отдръпна — единият му крак отстъпи назад, другият остана на мястото си, напълно изправен. Идеално.

Пейдж го изрита с всички сили в коляното. Чу изхрущяване. Кракът се огъна назад, точно обратно на начина, по който е проектиран от природата. Мъжът изрева и рухна, без да изпуска карабината — сега тя бе насочена към лицето й.

Пейдж затвори очи и в същия миг в помещението избухна автоматична стрелба.

Каквото и да представляваше умирането, то нямаше нищо общо с това. Пейдж чу как падат тела. Запита се как изобщо е в състояние да чува каквото и да било. Или пък да мисли — та нали главата й трябваше вече да е пръсната на парчета.

Стрелбата спря.

Пейдж отвори очи.

Тримата пазачи бяха мъртви. А във въздуха се рееше карабина.