Патрик Лий
Проломът (20)

17.

Хората на Тангента, които пристигнаха със следващия „Блек Хоук“, имаха по-стриктни заповеди от първата група. Вързаха Травис, сложиха му качулка и го качиха на борда и през следващите два часа той не чу нищо освен воя на двигателите.

Помисли си за Шепот. Еуфоричното, почти еротично усещане от допира му все още му се струваше като лична загуба.

Но колкото и странно и силно да бе изживяването, той го забравяше. При това бързо. Дори сега, толкова малко време след случката, спомените му за цялото събитие бяха избледнели до нещо като смътно запомнен сън. Можеше да си спомни как започна — как взе предмета, как гласът на Емили Прайс го насочваше да стреля по невидимия убиец. Спомняше си и как приключи — как го изпусна в хеликоптера, когато си удари китката в пейката, и изведнъж осъзна, че е бил контролиран. Какво беше направил по сателитния телефон и какъв бе резултатът от това на хиляди километри оттук?

Но сега всичко между тези два момента беше в мъгла. Сякаш се беше надрусал и не можеше да си спомни друго освен избледняващи картини. Ужасяващата способност на нещото. Невъзможната му осведоменост за всичко — буквално за всичко. И му беше казало някакъв адрес поради причини, които сега му убягваха. Нещо, което звучеше на немски; не можеше да се сети за повече от това. Времето в хеликоптера се точеше и Травис откри, че дори тези откъслечни спомени се отдалечават все повече и повече.

Машината кацна. Нямаше представа къде. Екипът го изведе навън и той чу как се съживяват тежките турбини на голям самолет. Някой го поведе по метални стълби, след което се озова вътре в самолета, с все още покрита глава.

В салона имаше доста хора — доколкото можеше да прецени по гласовете, между десет и петнайсет. Някой го отведе до седалка в задната част. Отвън ревът на двигателите премина във вой и самолетът започна да рулира.

Долови напрежение в гласовете около себе си. А също и страх. Непрекъснато имаше обаждания, разговорите се водеха на различни езици. Успя да схване, че хората от другата страна на линията са правителствени лица в страни по целия свят. За момент се запита дали планът на Шепот е бил изпълнен и ракетите срещу Китай са били изстреляни. Човекът до него го увери, че това не е станало — Травис беше изкрещял предупреждението си в края на обаждането и това се бе оказало повече от достатъчно.

Но въпреки това ставаше нещо. Нещо, засягащо целия свят. Нещо, което изкарваше акъла на тези хора.

Момент по-късно самолетът излезе на пистата и спря за няколко секунди, та двигателите му да достигнат пълна мощност.

Разпитването на Травис започна веднага след като се озоваха във въздуха.

Пет пъти, пред петима различни хора, той разказа за случилото се, като започваше от откриването на разбития „Боинг 747“, Хвърчилото. Целта на повторенията бе очевидна — да проверят дали разказът му няма да се оплете около някоя лъжа. Не се оплете. Единственото, което им спести, бе онова, което бе изгубил — вече почти непробиваемата амнезия, витаеща около минутите, които бе прекарал с Шепот.

Разказа им за невидимия нападател, който сега бе мъртъв върху огънатия клон в долината. Реакцията на разпитващите бе повече от радостна. Обадиха се на наземни екипи да претърсят долината и ги насочиха към трупа. Травис си помисли за страха на първия екип през последните минути от живота им и се запита откога ли Тангента има вземане-даване точно с тази заплаха.

После им разказа за адреса. Онзи, дето не си спомняше много добре. Който звучеше на немски.

— Театерщрасе номер седем — каза първият разпитващ. Без дори да го попита.

Травис кимна. Точно това беше.

Чу как фразата се предава от уста на уста из самолета и забеляза как след нея следва мълчание.

След петия разпит го оставиха да спи. Събуди се от свистенето на докосналите пистата гуми. Последва возене с джип по неравен терен в продължение на няколкостотин метра, на ярка слънчева светлина, която топлеше черната тъкан на вдигнатото платнище. Сухият въздух можеше да е само на някоя пустиня. Някъде отзад се чуваше как самолетът вече се кани отново да излети. Джипът стигна равна повърхност и в следващия миг се озова от слънце на сянка. След това дойде ред на спускане с асансьор, което продължи десетина секунди. Десет секунди движение надолу.

— Можете да свалите това от него. Тези също.

Женски глас. Тих и прегракнал, сякаш предишната нощ жената е крещяла на някой рок концерт.

Белезниците изщракаха и качулката изчезна. Травис видя офис без прозорци — и застаналата пред него Пейдж Камбъл. Лицето й беше изпито и бледо, с тъмни петна под очите. Но беше на крака и се държеше напълно стабилно. Дишането й бе безшумно и нормално. Беше изкарана от „Брукс Лодж“ на носилка, на крачка от смъртта, преди около десет часа — в зависимост от това колко време бе спал в самолета.

Останалите излязоха. Той остана сам с нея.

Тя проследи погледа му до ръката си. Шевът през трицепса й едва надничаше изпод ръкава. Раната бе наложена с нещо с цвета и гъстотата на катран, веществото сигурно проникваше и вътре. Подуването около раната бе почти изчезнало.

— Ще видиш много странни неща тук — каза тя. И добави по-тихо: — Видях по картата на какво разстояние си ме носил. Благодаря.

Не знаеше какво да й отговори. Кимна и си помисли какво ли друго вече е видяла. Криминалното му досие. Всяка подробност за направеното от него. Повече от достатъчно, за да сведе до нула всичките му заслуги пред нея.

— Съжалявам за начина, по който са се държали с теб в самолета — каза тя. — Доста сме методични.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна дисплея, отговори и каза на обаждащия се да й звънне след малко. В гласа й се долавяше същото напрежение, което бе усетил в самолета.

Пейдж го изгледа по начин, който слагаше край на любезните разговори и в същото време му се извиняваше за това.

— Ще се съгласиш ли да бъдеш разпитан под въздействието на наркотик? Това може да помогне да разкрием повече от онова, което ти е казал Шепот.

Травис имаше чувството, че тя не очаква това да проработи, но все пак е решила да не изпуска онова, до което може да се добере. Освен това бе сигурен, че разпитът ще се състои независимо дали е съгласен, или не. Все пак беше мило от нейна страна да се преструва, че пита.

На стената имаше нещо, което бе в крещящо противоречие с професионалния вид на офиса. Приличаше на плакат на рок група. Снимка в близък план на стоманена повърхност, върху която грубо бяха изрязани думите СИЛОВ ТЕНЗОР. Нищо друго. Без дати на турнета, без адреси на уебсайтове.

Пейдж чакаше отговора му. Може би това нямаше да продължи дълго.

— Правете, каквото трябва — каза той.

— Благодаря. — Тя посочи вратата от лявата му страна. — Там има баня, ако искаш да се измиеш. Ще се върна след няколко минути и ще започнем.

Травис тръгна към затворената врата на банята, а тя се насочи към изхода.

— Мислех си, че вече отново съм влязъл в крачка с хевиметъл групите — каза той. — Май съм пропуснал една.

Стъпките й спряха на самия праг.

— Какво?

Той се обърна към нея. Тя го гледаше неразбиращо.

— Силов тензор — каза той и кимна към плаката. — Никога не съм чувал за тях.

Тя не помръдна. Все така се взираше в него от прага. Нямаше представа за какво й говори. Може би опиатите все още й влияеха, макар че нищо друго в поведението й не намекваше за това.

Накрая тя реагира.

Очите й се присвиха и тя направи крачка към него. Погледът й се отмести от очите му към плаката и обратно.

— Значи можеш да прочетеш това?

Травис понечи да я попита дали е добре, но думите му замряха на устните му. Отново погледна плаката, който изведнъж му заприлича по-скоро на снимка на криминалисти, отколкото на реклама. Вгледа се в текста. Наистина се вгледа, вместо просто да го прочете.

Не беше на английски.

Не беше дори надпис според каквито и да било определения. Нямаше редове или колони. Нямаше никакво чувство за ред. Гравюрата върху стоманата представляваше хаотична плетеница от прави и криви линии, които се пресичаха и сочеха във всички посоки като пръснати карфици и накъсани конци.

Но той можеше да го чете.

Можеше да го чете, без дори да се замисли, сякаш четеше думата СТОП, изписана с бели букви върху червен осмоъгълник.