Патрик Лий
Проломът (15)

12.

Най-странното при носенето на този костюм бе, когато държиш нещо. В случая — USP-3 със заглушител. Клатушкаше се във въздуха пред вървящия Карл и създаваше впечатление, че сякаш плава. По нищото.

Отворената врата бе на три метра напред и вляво.

Това щеше да е сложно.

Жената — единственият човек на Тангента и може би единствената, която знаеше нещо — бе на крачка от гроба, ако се съдеше по дишането й. Преди няколко минути беше огледал хубаво ръката й в стаята, докато мъжът, който и да бе той, се обаждаше на хората й.

Човекът приличаше на случаен планинар.

Заповедите на Карл бяха ясни, но и гъвкави, предвид множеството неизвестни променливи в ситуацията. Шефовете му бяха научили, че Пейдж Камбъл е в неизвестност, че ще пристигне в Колдфут — ако изобщо успее — и че е скрила Шепот някъде край мястото на мъченията й. Не би могла да го вземе със себе си. Никой придвижващ се пеша не би могъл да носи достатъчно масивен контейнер, за да се защити от него. Би могла само да го скрие недалеч от мястото, където, неясно как, седмината й похитители изведнъж бяха намерили смъртта си, а тя — свободата си.

Тази загадка не бе грижа на Карл. Достатъчно му бе, че в момента е тук. С непознатия. Важният въпрос бе дали след трите дни мъчения без да се пречупи, Пейдж е била склонна да повери тайните си на непознат. Дали този мъж знаеше къде е скрила Шепот? И не по-малко важно — дали ключът бе у някой от тях?

Тихо вдигна горната половина на костюма и прибра оръжието в кобура, за да изчезне. Вече нищо не го издаваше и той тръгна напред, като внимателно преместваше тежестта си, за да сведе до минимум скърцането на пода. Той обаче си скърцаше. Какво пък, по-добре старо дърво, отколкото килим. Макар да бе технологично чудо, костюмът не можеше да скрие отпечатъците, които правеха краката му върху мека повърхност…

Едва не ахна, когато стигна до вратата и откри, че се взира в дулото на „Берета“ в ръката на планинаря, само на половин метър от него. Трепна, овладя се дотолкова, че да не направи прибързана крачка, и се отмести настрани, извън огневата линия.

Пищовът пък откъде се взе, по дяволите? Мъжът не бе споменал за него, когато бе питал дебелогъзия тип с каскета за оръжия.

Вече успокоен, Карл огледа планинаря. Пистолетът стоеше спокойно в ръката му, като се имаше предвид цялата ситуация. В очите му имаше тревога, но не и паника. Ако някой видим се появеше на прага, този тип нямаше да се поколебае да го убие. Това не бе точно от нещата, които можеш да очакваш от случаен цивилен. Какво пък, при някои хора дяволът се проявява повече, отколкото при други.

Направи стъпка към мъжа. Слава Богу, подът точно пред прага не изскърца. Следващата му стъпка — също така тиха — го отведе там, където искаше да бъде. Лявата му ръка се вдигна към цевта на пистолета — обгърна я, но без да я докосва засега. Дясната се изтегли назад и се напрегна.

Травис чакаше. Който и да бе отвън, намираше се само на няколко крачки. Замисли се дали да не стреля през стената. Можеше да пусне куршуми през всеки петнайсет сантиметра, докато пълнителят не свърши. Но ако изразходваше всички патрони и пропуснеше, ако убиецът залегнеше или се намираше по-нататък по коридора, отколкото му се струваше, всичко щеше да свърши.

Тишина. Вече най-малко десет секунди. Беше по-зле и от скърцането.

Изведнъж пистолетът в ръката му необяснимо се дръпна надолу, сякаш притеглен от свръхмощен магнит към пода… но преди успее дори да регистрира станалото, под ухото му експлодира болката и всичко стана бяло. После се смени с мрак.

Какво ставаше, по дяволите? А, да, бавно идваше на себе си. Лежеше по корем, с лице към пода, глезените му бяха вързани. Ръцете му също, на гърба — с нещо като лейкопласт. Нещо омотаваше главата му и покриваше очите.

Все още бе в стаята с Пейдж. Дишането й се беше влошило. Колко ли време бе изминало?

Спомни си объркващото движение на пистолета и удара в главата, дошъл от нищото. Наистина ли бе станало точно така, или спомените му бяха объркани заради загубата на съзнание?

Прозвуча дълбок мъжки глас, без никакви емоции.

— Кажи ми къде го е скрила.

Травис обмисли възможностите. Бяха толкова безперспективни, че почти нямаше смисъл да избира. Ако кажеше, че не знае, и ако този тип му повярваше, щеше да насочи вниманието си към Пейдж. Можеше ли тя изобщо да бъде събудена? Може би — ако й причинеше достатъчно болка. Мъжът едва ли щеше да има някакви задръжки в това отношение. От друга страна, ако кажеше, че знае къде е заровено нещото, онзи можеше да реши, че няма нужда от Пейдж, и да я убие на момента. Всъщност почти всеки вариант, за който можеше да се сети, завършваше със смърт и за двамата в рамките на един час.

С изключение на един — най-лошия и може би най-вероятния. Нямаше съмнение, че този тип има начин да се свърже с екипа в долината. Можеха да пристигнат с хеликоптера за двайсет минути, да ги приберат с Пейдж и да се ометат много преди да пристигне помощ.

А кога щеше да пристигне помощта? Колко време беше прекарал в безсъзнание? Може би можеше да спечели малко време. С Пейдж нямаше да оцелеят, естествено — мъжът щеше да ги убие, преди да избяга, това бе ясно — но поне щяха да са просто мъртви. Което беше по-малкото зло, като се замисли човек. И то можеше да стане възможно, стига да успееше да изнесе представление поне за десетина минути.

— Убиването на приятелите ти беше голям купон — каза Травис.

Мъжът не отговори.

— Особено на дребосъка с остена — продължи той. — Но пък, технически погледнато, не го убих. Успя да оцелее. За малко. Трябваше да видиш после какво му се случи.

— Разбрах, че било подобаващо — каза гласът.

— Не. Щеше да е подобаващо, ако се беше пекъл жив три дни подред.

— Къде е скрит Шепот? Заровила ли го е? Не би могла да го отнесе надалеч без тежък контейнер, а не е разполагала с такъв.

— Поиграхме си на боулинг известно време с него, после ни писна и решихме да се връщаме в града. Сигурно си лежи там, където го зарязахме.

Подът изскърца. Когато мъжът заговори отново, гласът му идваше по-отблизо.

— Сарказмът не е естествена реакция на човек в твоето положение. Струва ми се нарочен, което означава, че има някаква цел. И засега това ми казва всичко, което ми е необходимо да знам.

После вдигна нещо — беше тежко и пластмасово, ако се съдеше по звука, който издаде, когато забърса стената — и излезе. Намираше се само на няколко крачки в коридора, когато Травис чу тоновете на набиран телефонен номер.

— Знае къде е — каза Карл. — И ключът е в джоба му. Засега го оставих там, за да се чувства по-самоуверен.

Стоеше пред ресторанта, достатъчно далеч, за да не бъде чут от планинаря. Обясни плана си. Когато свърши, мъжът от другата страна продължи да мълчи замислено.

Беше започнал да духа вятър от север, през пролома, където магистралата пресичаше планинския масив. Слънцето, също на север, бе кървавочервено кълбо над асфалтовата лента.

— Ако идеята ти не проработи, предложението ти ще се окаже ужасна жертва — каза мъжът от другата страна. Гласът му звучеше кухо по сателитната връзка.

— Но ако проработи, ще си заслужава — отвърна Карл. — Така или иначе, сега това е единственият начин да получите онова, което искате.

Отново мълчание. Карл го остави да мисли. Докато чакаше, се обърна и се загледа на юг. Планинарят бе познал едно нещо — Тангента щеше да прати помощ чрез ВВС, вероятно вдигнат по тревога C-17 „Глоубмастър“ от Елмендорф, натоварен с няколко специални екипа, готови да се метнат през рампата. Базата се намираше край Анкоридж, на шестстотин и петдесет километра на юг. Ако самолетът беше излетял десет минути след обаждането — което бе почти сигурно, — щеше да пристигне за около час. Но тъй като планинарят бе казал на Тангента за хеликоптера, Карл знаеше, че от Елмендорф идва и нещо друго, движещо се много по-бързо от товарния самолет. Може би три пъти по-бързо.

Мъжът от другата страна най-накрая заговори.

— Добре. Направи го. Кога ти трябва хеликоптерът?

Карл пресметна. Дори ако се случеше нещо непредвидимо, времето изглеждаше добре преценено.

— Обадете им се веднага — каза той. — Да излитат.