Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

27.

— Това е невъзможно — промълви Пейдж.

Чуваха виковете от мъглата. Предните редици на прииждащото гъмжило вече бяха на по-малко от една пресечка. Сградите непосредствено около Театерщрасе 7 бяха корпоративни и търговски центрове, пустеещи в този час, а това означаваше, че тълпата идва от по-отдалеч. Но вече пристигаше. Безумното движение на лъчите на фенерите наближаваше с всяка секунда. Травис си помисли за животинската ярост на участниците в опита от видеото, които се бяха втурнали към човека в клетката. Тук мащабът на ситуацията бе увеличен хилядократно. Сега клетката бе Театерщрасе 7 и всички в нея бяха мишени на ефекта, който сигурно стигаше до покрайнините на Цюрих.

Предният фронт на тълпата бе на по-малко от минута от тях. Хората се стичаха между сградите на запад и по двата най-близки моста над реката на юг.

Телефонът на Пейдж иззвъня и тя отговори. Беше някой от кръжащия високо в небето АУАКС. Травис едва чуваше тихия глас, който съобщаваше за нещо странно долу в града.

— Забелязахме — отговори Пейдж.

Снайперистите и наблюдателите един по един докладваха за състоянието си. Вече бяха заели позициите си на прозорците.

Реалността на онова, което предстоеше да се случи, се спусна върху Травис като отровен облак. Видя как той се спуска и върху Пейдж, която гледаше как светлините се носят към сградата. Най-близките вече бяха преминали мостовете.

И последният снайперист докладва, че е в готовност. Травис си представяше как карабините им мълчаливо следят приближаването на тълпата в очакване на заповед.

— Трябва просто да ги пуснем да влязат — каза Травис.

— Но те ще избият всички ни — възрази Пейдж.

— Да.

Беше изненадан колко малко страх чу в собствения си глас. И колко малко страх изпитваше всъщност. Може би ставащото просто надхвърляше способностите му да го проумее. Оставаше му единствено логиката.

— Вината не е тяхна — каза той. — По-добре да умрем ние, отколкото стотици от тях. Изборът изобщо не е труден.

За момент видя съгласие в очите на Пейдж. Какви други възможности имаха?

И тогава изражението й се промени, и Травис моментално разбра защо. Отвратителната ефективност на капана на Пилгрим бе повече от ясна. Просто нямаше излизане от него. Дори чрез самоубийство.

— Господи — прошепна той.

Видя в мислите си какво ще се случи тук след по-малко от минута, ако се въздържат да стрелят и пуснат тълпата да влезе. Видя как телата се втурват нагоре по стълбите подобно на изпусната под налягане течност. Видя ги как се катерят един през друг и разкъсват джунглата проводници, изпълваща всеки етаж. Как се изсипват на откритите участъци с металните кутии и тънките жици на датчиците, които почти със сигурност не бяха примамки.

— Ако бомбата гръмне, тълпата ще загине така или иначе — каза Пейдж. — Целият град ще загине.

Травис го чуваше в гласа й — потвърждение на всичките й страхове, свързани с тази сграда. Тук най-сетне имаше резервен заложник. Онзи, когото Пилгрим не би се поколебал да убие.

Но тя изглеждаше и объркана. Ужасно объркана. И дори в този напрегнат момент на Травис му се струваше, че знае защо. Защото като че ли цялата сграда бе посветена именно на тази развръзка. Цялата сграда бе вторият заложник. Къде тогава беше оръжието, върху което Пилгрим е работил цяло десетилетие?

Мислите му бяха прекъснати от нечий вик от тълпата, по-ясен от останалите. Беше яростен, див и толкова пронизителен, че можеше да принадлежи единствено на много малко момиче, може би на по-малко от десет.

Първите редици на тълпата бяха на по-малко от двайсет секунди от сградата.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — ругаеше Пейдж.

Травис се запита колко ли деца има в това множество, но само за момент. Вече знаеше колко са. Всяко хлапе от Цюрих щеше да е навън в най-скоро време.

— Госпожице Камбъл? — обади се един от снайперистите. Гласът му бе опънат като струна.

Въпросът бе очевиден.

Отговорът също.

Пейдж преглътна с мъка, потисна онова, което чувстваше, и каза:

— Огън.

В нощта проехтяха изстрели.

Травис видя проблясъците от дулата по цялата фасада на сградата. Видя червените трасиращи куршуми да пронизват мъглата. Снайперистите сваляха по една цел с всеки изстрел. И макар за разлика от стрелците с техните прибори за нощно виждане той да не можеше да види самите жертви на улицата, видя резултата от стрелбата. Лъчите на фенерите на атакуващите внезапно отлетяха назад и се запремятаха. Предните редици бързо бяха покосени и Травис чу писъци на болка, примесена с изненада и страх. Мъже, жени, деца.

Но атаката не спря. Дори не забави ход. Потокът хора зад падналите почти не се поколеба от телата. Травис видя как наближаващите лъчи внезапно се препъват там, където бяха паднали първите жертви. Мъртвите служеха просто като подпори за допълнително засилване на ордата.

В прозорците на околните сгради се появиха още светлини — спящите граждани се събуждаха или от стрелбата, или от въздействието на Арес. Светваха съвсем за кратко, колкото хората да погледнат към Театерщрасе 7 и да разберат, че целта на яростта им е някъде там. После лъчите се завъртаха и хората зад тях се понасяха към стълбите и улиците. Целият град щеше да се събере тук след няколко минути.

Долу тълпата продължаваше да напредва въпреки стрелбата. Травис видя, че очите на Пейдж се пълнят със сълзи. Знаеше, че е адски издръжлива, но издръжливостта не покриваше подобно нещо. На това бе способна единствено лудостта.

— Не е достатъчно — каза тя и гласът й трепна. — Единичната стрелба няма да ги спре.

Извърна се от прозореца и бързо тръгна по тунела през жиците към стълбището. Травис я последва. Без да спира, Пейдж се пресегна към гърба си, разкопча раницата и бръкна в нея. Извади нещо, което приличаше на фенер с лещи от двете страни. Дубльор. Горе-долу отговаряше на представата, която си бе създал Травис от доклада, макар че някои от детайлите привлякоха вниманието му — как повърхността му улавя светлината, начинът, по който се съчетаваха изграждащите го материали, каквито и да бяха те — без шевове, сякаш преливаха един в друг. Никога не бе виждал подобно нещо. Инструмент, създаден от извънземни ръце.

Пейдж излезе на площадката и извика:

— Седми етаж, командирът да се покаже на стълбите!

Наложи се да изчака затишие в стрелбата и да извика отново, преди един от снайперистите — жена около трийсетте — да се появи на долната площадка. Травис си спомни, че му се беше представила като Милър. Беше потресена от ставащото, както вероятно и всички останали стрелци, но се държеше уверено.

Пейдж й хвърли Дубльор и извика:

— Трябва да преминат на автоматичен! Вземи пет пълнителя, дублирай ги, докато не станат осемдесет, после използвай групата за основа и започни да произвеждаш купища направо на площадката. Искам по един човек за всеки етаж, който да ги разнася. Дублирай и допълнително оръжие. Карабините няма да издържат дълго на подобна стрелба.

Милър кимна и моментално изчезна.

Травис и Пейдж се върнаха при прозореца. Навън тълпата бе изпълнила мостовете на юг и всички улици между сградите във всички останали посоки. Събралите се светлини примигваха из мъглата подобно на горящи запалки на някакъв рок концерт по случай края на света. В края на най-тесните места — както улици, така и мостове — труповете вече започваха да се превръщат в реално препятствие за напиращото мнозинство и Травис подозираше, че там, където напливът бе най-голям, някои от живите са били стъпкани и са се превърнали в част от барикадата.

Снайперистите продължаваха да стрелят на единична и да подбират мишените си. Най-близките нападатели падаха първи. По купчината в края на моста отляво се изкачи светлина и се втурна с невъзможна скорост към сградата. Човешко същество нямаше начин да се движи така…

От петия етаж, точно под Травис, проехтя изстрел и бързо движещата се светлина се запремята по паважа. Чу се писък, придружен от тракането на велосипедна верига.

Купчините трупове растяха, но петнайсетметровата буферна зона около сградата нямаше да издържи дълго, ако не започнеше автоматична стрелба.

Травис чу някой да вика от болка в тъмното. Мъжът с колелото. Все още беше жив. Не, не мъж — гласът бе на младеж, може би съвсем скоро навършил двайсет. Виковете му бяха изпълнени с такова страдание, че стомахът на Травис се преобърна. Очите на Пейдж бяха все така насълзени и проблясваха на лунната светлина и трасиращите куршуми. Държеше се, колкото да продължава да диша спокойно. Виковете на умиращия преминаха в писъци. Казваше нещо на немски. Една-единствена дума, повтаряна отново и отново. „Bitte! Bitte!“ Тонът показваше повече от ясно за какво моли. Пейдж бръкна в джоба на жилетката си, извади очила за нощно виждане и си ги сложи. Наведе се през прозореца, насочи карабината и се прицели. Стреля само веднъж и писъците престанаха.

Снайперистите един по един превключваха на автоматична стрелба и не след дълго тя премина в такъв рев, че Травис не можеше да си събере мислите. Въздействието върху приближаващата тълпа бе по-драматично, отколкото си беше представял. Предните линии падаха като снопове под сърпа на жътвар. Пейдж махна очилата, смазана от подробностите, които бе видяла през тях, и най-накрая изгуби контрол. Обърна се към Травис, прегърна го и се притисна ожесточено в него. Той също я прегърна и въпреки волята му очите му се насълзиха. Надяваше се да настъпи момент, когато Арън Пилгрим ще кацне на мерника му.