Патрик Лий
Проломът (39)

32.

Казваше се Лорън. Седеше в офиса на Пейдж почти на същото място, където бе стоял Травис, когато му махнаха превръзката на очите и белезниците. Беше на двайсет и три, но изглеждаше много по-млада. Приличаше на изгубено дете.

Травис стоеше до Пейдж. Крауфорд и още няколко души също бяха тук. В продължение на половин час бяха задали на Лорън всички въпроси за нея и баща й, на които компютрите не бяха намерили отговор. Засега не бяха попаднали на нищо, което да им свърши работа.

В очите й имаше нещо познато. Травис го беше виждал и преди у подложени на разпит хора. Копнеж да разкрият нещо, потискан от страха да го направят. Страх, породен от липсата на доверие.

Наведе се към Пейдж и прошепна в ухото й. Тя го погледна, разбра замисъла му, кимна и излезе от стаята, като вадеше телефона си. Тъмните очи на Лорън я проследиха, после се спряха върху Крауфорд, който искаше от нея да уточни нещо, което беше уточнявала вече два пъти.

След няколко минути Пейдж се върна. Носеше черна пластмасова касета. Касета за единици.

Травис изчака размяната на реплики между Крауфорд и Лорън да приключи, след което попита:

— Мога ли да говоря с нея?

Крауфорд кимна. Травис пристъпи към Лорън, погледна я в очите и заговори меко, но направо.

— Не вярваш, че баща ти се е самоубил, нали?

Тя поклати глава, без нито за миг да отклони очи.

— Няма начин. — Замълча за момент. После се загледа в пода и продължи: — Всички ми казват, че трябва да приема станалото, защото иначе няма да мога да се справя с него. Казват, че хората винаги се чувстват по този начин, когато се случи подобно нещо. И че било нормално да… да няма предупреждение. Казаха, че са прегледали записите на всички охранителни камери в имението, преди и след като стана това, но че никой не е влизал или излизал. Но баща ми не се е самоубил. И не ми пука дали ми вярвате, или не…

— Знаем, че не се е самоубил — каза Травис.

Тя отново вдигна очи. Впери поглед в него. Травис се обърна към Пейдж и тя му подаде черната касета. Той я постави на масата до вратата и я отвори. Изглеждаше празна. Травис бръкна вътре и взе онова, което знаеше, че е там. Не беше сигурен коя точно част е напипал, но усещането бе същото като да вземеш дреха със затворени очи. В един момент му се струваше, че пипа ръкав, а секунда по-късно ръката му откри подгъва на ризата.

Обърна се към Лорън.

— Човекът, който е убил баща ти, е носел това — каза Травис и пъхна ръка през долния край на дрехата. Видя как тя и по-голямата част от рамото му изчезват.

Лорън трепна и зяпна с огромни очи пустото пространство, където трябваше да е ръката на Травис. Поклати едва забележимо глава. Устните й се раздвижиха, но не се чу нищо. Тя само се взираше. Минаха пет секунди. Десет.

Когато заговори, гласът й едва се чуваше.

— Къде е той сега?

Гледаше го. Травис посрещна погледа й, без да мигне.

— Мъртъв е. Аз го убих.

Следеше реакцията й и видя онова, за което се надяваше. Тя разбра, че й казва истината.

— Ние не сме лошите, Лорън. Можеш да ни разкажеш, не е нужно да се страхуваш от нищо.

Тя се вгледа отново в него, после погледът й се спря поред върху Пейдж и останалите. Всеки от тях кимна.

Обърна се още веднъж към Травис, след което отново заби поглед в коленете си.

— Баща ми бе член на група, за която никога не сте чували. Няма да намерите нищо за тях, ако гледате данъчните им декларации или разпечатките от телефонните разговори. Другите, които са били убити през последните няколко години, също са били част от нея. Ще ви кажа всичко, което ми е известно.

Онова, което й бе известно, не беше много. Баща й се опитвал да я предпази от онова, в което бил забъркан.

Групата нямала име, разказа Лорън. Това трябвало да е мярка за сигурност. Сред членовете й обаче се въртял полушеговит прякор, който никога не се записвал — Орденът на кубита.

Травис не беше чувал последната дума. Всички други в стаята обаче бяха наясно. „Кубит“ означаваше „квантов бит“. Изчислителна единица на квантов компютър. През последните близо десет години няколко десетки правителства и няколкостотин компании правеха опити да разработят квантови компютри, за които се предполагаше, че ще са невъобразимо по-мощни от съвременните. Но никой не бе постигнал успех, ако не се броят някои много ограничени лабораторни резултати, доказващи правотата на концепцията. Квантовият компютър беше едно от онези неща, за които всички са сигурни, че в един момент ще се появят. Само че е трудно да се определи дали този момент ще настъпи след пет, или след петдесет години.

Според Лорън Орденът на кубита започнал съществуването си в началото на деветдесетте. Доколкото тя имаше представа, това била повече или по-малко група много богати хора, финансиращи свои собствени тайни проучвания за разработването на реален квантов компютър. Мотивът им бил просто страхът — в глобалната надпревара за създаването на такава машина онзи, който пръв пресече финала, ще се сдобие с огромна власт и влияние. А доста от вероятните победители едва ли биха използвали тази власт в интерес на света. Мнозина биха предпочели да я използват почти за обратното. Орденът на кубита искал да спечели състезанието, след което грижливо да подбере няколко организации, които наистина се водят от хуманитарни подбуди, и просто да им предостави новата технология.

Добра идея. И добър повод да бъдеш убит. Дългосрочните интереси по принцип не харесват заплахите и са склонни да изразяват тази си нагласа чрез насилие.

Лорън нямаше представа дали групата е постигнала целта си или поне е успяла да постигне някакъв напредък. Не знаеше също къде са работили и къде са провеждали срещите си, нито пък дали Тангента е в състояние да намери някой друг член на организацията.

Завърши разказа си и отново ги изгледа един по един.

— Помогнах ли ви?

Травис срещна погледа на Пейдж. Тя си мислеше абсолютно същото като него.

— Помогна ни — увери той Лорън.

— Разполагат с работещ модел — каза Травис.

Двамата с Пейдж стояха при отворения портал на оградата на повърхността и гледаха как самолетът — този път „Гълфстрийм“ — отлита с Лорън на борда. Тя беше помолила да остане в Бордър Таун. Тук щяла да се чувства в по-голяма безопасност. Не беше така. Точно в момента това бе може би най-несигурното място на планетата, намиращо се под прицела на Шепот. Самата Лорън нямаше да я грози нищо, ако е някъде другаде; вече им бе дала цялата информация, с която разполагаше.

— Мисля, че си прав — каза Пейдж.

Травис гледаше как самолетът се смалява до размерите на детски модел. После се превърна в искряща точка, а накрая изчезна.

— Има ли някакъв шанс подобен компютър да е в състояние да бие Шепот? — попита той. — Затова ли тези хора представляват заплаха за него?

— Зная съвсем малко за квантовите компютри. От време на време в техническите списания се появяват статии за потенциала им. Мощта им расте експоненциално с добавянето на повече кубити, но точно това е трудното. Добавянето. Има някакво ограничение, десет или дванайсет кубита, нещо такова. Не са достатъчно, за да се постигнат особени резултати. Но ако някой успее да построи квантов компютър с петдесет или сто кубита, ще надмине всички. Направо ще ги издуха. Мисля, че дори и тогава има ограничения в приложението им — ограничения във вида математика, — но със сигурност могат да се намерят начини това да се заобиколи. Няма съмнение, че ще е страхотен пробив, ако някой наистина създаде работеща версия.

Травис се замисли. Кръгът пак се затваряше. Ако квантовият компютър наистина бе заплаха за Шепот, то той би предвидил и него. И би накарал Пилгрим да открие и унищожи мястото, където се правят разработките, много преди завършването му.

Това бе само едно от нещата, в които не виждаше смисъл. Имаше и няколко други. Все имаше чувството, че това объркване е част от плана на Шепот. Всяка добра стратегия трябва да изглежда като безсмислица за онези, срещу които е насочена.

Какъв беше планът му? Каква бе крайната цел на Шепот? Достатъчно трудно е да се досетиш за желанията на едно човешко същество. А какво би могло да иска това нещо?