Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

14.

След четиридесет минути от юг долетя транспортен самолет и от височина деветстотин метра стовари две дузини парашутисти. Травис стоеше до прозореца — не искаше да оставя Пейдж сама — и ги гледаше как кръжат надолу в стегнати колони, за да се приземят на петдесетина метра от сградата. Бяха облечени в черно, предпазната броня издуваше униформите им. Докато последните се озоват на земята, първите вече бяха заели позиция до мотела.

Четирима се открояваха. Единият, може би с десет години по-възрастен от останалите, посочи и заповяда нещо. Макар че Травис не можеше да го чуе, резките му властни движения показваха, че той е командващият.

Другите трима нямаха нужда от заповеди — те бяха хирурзите. Тръгнаха право към сградата и Травис ги извика веднага щом влязоха в заведението. Носеха пакети и торби с цялото оборудване, необходимо за модерно спешно отделение, включиха два разклонителя, за да имат достатъчно контакти за мониторите, осветлението и останалите машинарии, които подредиха около леглото. Травис се дръпна да не им пречи и ги гледаше как поемат ситуацията в свои ръце. Не разбираше много професионалните им термини, но общото значение бе ясно. Щяха да я спасят.

Няколко минути по-късно командирът приближи предната врата. Носеше сателитен телефон като онзи, който се бе опитала да поправи Елън Гарнър. Разговаряше с някого и когато погледът му се спря върху стоящия в коридора Травис, каза:

— В момента съм с него.

Закрачи към Травис, но вместо да му подаде слушалката, спря и се заслуша.

— Разбира се — каза и погледна покрай Травис в стаята. — Доктор Каро, докладвайте.

— Стабилна е — отговори най-възрастният хирург, без да вдига очи от работата си.

Командирът предаде отговора по телефона, каза: „Да, сър“ и подаде слушалката на Травис. Докато го правеше, в очите му за миг се появи същото любопитство, което се четеше и в погледа на стареца, който бе развързал Травис. После се отдалечи в коридора.

— Ало — каза Травис.

От другата страна бе същият мъж, с когото беше разговарял при първото си обаждане на Тангента.

— Сега връзката е по-сигурна — каза той, — но въпреки това трябва да внимавате какво казвате. Хората около вас са военни. Не са наясно за какво точно става въпрос.

— Добре.

— Първо, благодаря, че сте се притекли на помощ на госпожица Камбъл. Много сме ви задължени. Ще ви помоля да отговаряте на следващите ми въпроси само с да или не. Видяхте ли предмет с размерите на билярдна топка, тъмносин…

— Да.

— Намира ли се в ръцете на хората, които бяха заловили госпожица Камбъл?

— Не точно — отвърна Травис.

— Тя скрила ли го е някъде?

— Да. Мога да ви кажа къде…

— Не — прекъсна го мъжът. — Не го правете. Просто потвърдете, че е скрит недалеч от лагера, където сте я спасили.

— Да — каза Травис.

— Добре. Пилотът на изтребителя установи, че там няма никого. Явно всички неприятели са били на хеликоптера, когато е бил улучен. Така че ето какво предстои. Пратили сме два вертолета „Блек Хоук“, които са на малко повече от час от вас. Пилотите и екипажът не са военни, а наши хора, които са наясно със ситуацията. Един от хеликоптерите ще евакуира госпожица Камбъл. Другият ще ви откара до лагера в долината, за да покажете на хората ни местоположението на Шепот. Те имат начин да го обезопасят за превоза. След като приключите, ще получите от тях по-нататъшни инструкции.

— Добре — каза Травис.

— Имате ли някакви въпроси?

Травис бе на път да опише странното нападение в стаята, но откри, че не е в състояние да го направи по смислен начин. Дори самият той все още не бе наясно със станалото. Така че каза:

— Не.

Мъжът отново му благодари и затвори.

 

 

Мамка му.

На Карл му оставаше само това — да псува наум. Лесната версия на плана за малко да се осъществи.

Беше наблюдавал разговора от отворената врата на четвъртата стая в коридора, на три метра от мястото, където стоеше планинарят със сателитния телефон.

Беше влязъл в стаята малко преди гибелта на хеликоптера, като използва трясъка на перките му, за да прикрие оттеглянето си по скърцащия коридор. Помещението се оказа идеално, за да подслуша разговора на планинаря, макар че Карл бе подготвен да го последва и другаде, ако се беше наложило.

Хеликоптерът беше паднал в пламъци, пилотът на изтребителя бе докладвал, че долината е чиста от неприятели, и Карл бе сигурен, че от Тангента ще питат планинаря къде е скрито проклетото нещо. Той дори бе започнал да им казва, но те го прекъснаха.

Това можеше да сложи край на играта. Карл лесно щеше да вземе ключа от планинаря — най-вероятно като го убие тихомълком в коридора, докато докторите са заети с пациентката си — и да напусне сградата. Беше скрил собствения си сателитен телефон в канавката до магистралата, на триста метра на юг. Кратък пробег и щеше да съобщи на шефовете си къде е скрит Шепот повече от час преди Тангента да пристигне.

Времето щеше да е повече от достатъчно. Хората му вече бяха пратили друг хеликоптер от базата си; в момента той пресичаше Брукс Рейндж под нивото на радара, към долината с разбития самолет и скрития Шепот. Изтребителят отдавна щеше да си е тръгнал, след като бе изразходвал неефективно горивото си в лудото препускане да стигне до Колдфут.

Само едно изречение — и всички неща щяха да застанат по местата си.

Мамка му!

Изчака планинаря отново да отиде до отворената врата на импровизираната болнична стая. Шумът от апаратурата и гласовете вътре осигуряваха достатъчно прикритие. Карл мина покрай него, продължи по коридора и излезе през предната врата.

Когато стигна до телефона, мотелът и войниците около него се бяха превърнали в далечни петънца, които не можеха да го чуят от вятъра. Набра номера и зачака.

— Кажете на хеликоптера да кацне на осем километра западно и да чака там — каза само, когато вдигнаха. — Ще стане по сложния начин.