Патрик Лий
Проломът (31)

26.

След секунди стояха пред двойната врата на площадката на деветия етаж. Атомната бомба изпълваше пространството зад тях, боята й блестеше като студена усмивка. Травис чуваше в слушалката си как снайперистите долу докладват. В гласовете им имаше напрежение, което допреди малко липсваше. Бяха в течение с развоя на събитията.

— Искаш ли да си ти? — попита Пейдж и посочи украсените дръжки.

Той кимна. Защо не? Постави ръка на лявата. Изведнъж спря и се засмя.

— Знаеш ли, не е било нужно да зарежда и двете врати с примамки.

Видя я да се усмихва в мрака. Почти мъртвешка усмивка.

— Ако това проработи — каза той, — скоро ще разберем дали си била права за втората система за защита.

Нямаше нужда да й го напомня, ако можеше да се съди по начина, по който държеше карабината.

— Ако това проработи и ако наистина е толкова лесно да се влезе, не бих могла да си представя, че няма да има втора защита — отвърна тя.

Травис отново посегна към дръжката и отново спря.

Погледна надолу. Електронният бележник още беше в ръката му. Петте записа изпъкваха на светещия екран. Нещо в тях привлече вниманието му. Усещането беше като онова, когато слезе от хеликоптера и се взираше в гумата му, без да забелязва следите до нея. В тези думи наистина имаше някакъв смисъл. Не на повърхността. А точно под нея.

— Какво има? — попита Пейдж.

Няколко секунди той не отговори. Струваше му се, че ако отвори уста, ще пропъди оформящата се в главата му догадка.

И тогава го видя. Беше толкова очевидно, че не можеше да повярва, че му е било нужно толкова време, за да забележи.

— Погледни първите букви на думите — каза той. — Една след друга.

Наклони екрана, така че Пейдж да го вижда по-добре. Секунда по-късно тя рязко пое дъх.

Първи ред: УСПОРЕДНА СИСТЕМА, ИЗЛЪЧВАЩА ЛЕПТОННИ ВЪЛНИ, АБСОРБАТОР НА ЕНЕРГИЯ.

УСИЛВАНЕ.

Следващите четири записа също се свеждаха до по-кратки думи: ИЗХОД, ДИАПАЗОН, СКОРОСТ НА ИЗМЕНЯНЕ, ПРАВА ВРЪЗКА.

— Усилвател — ахна Пейдж. — Всички тези термини са елементи от усилвател на сигнал.

Спогледаха се на светлината на екрана. Следващият въпрос бе толкова очевиден, че нямаше нужда да го изричат на глас. Мълчанието се проточи. Травис видя в очите й, че засега отговорът й убягва, както и на него. Какво е било усилвано, по дяволите?

Един от снайперистите заговори в ухото му:

— Приближаващ автомобил по Фалкенщрасе, висока скорост. Мога да улуча шофьора.

Пейдж откъсна поглед от Травис и се загледа в нищото, мислеше трескаво.

— Да стрелям ли? — попита снайперистът.

Очите на Пейдж се присвиха, макар и само за половин секунда.

— Не. Дръжте го на прицел.

Някой дишаше тежко в микрофона. После от отворените прозорци на долния етаж се чу приближаващият рев на двигател. Колата се носеше с пълна скорост към тях.

— Три пресечки — каза снайперистът. — Две…

По тона му си личеше, че иска от Пейдж да промени заповедта. Тя затвори очи.

Ревът на двигателя ставаше все по-силен. В следващия миг височината му се промени. Звукът стана по-дълбок. И започна да заглъхва. Автомобилът бе минал точно покрай сградата.

— Продължава на юг — докладва друг снайперист. — Виждам двойна врата отзад. Линейка с изключени светлини.

Пейдж бавно издиша и отново погледна Травис.

— Няма да има още фалшиви аларми — каза и хвърли последен поглед върху думите на екрана. После заряза устройството и се съсредоточи върху вратата пред тях.

Травис я разбираше. Каквото и да се усилваше, нямаше да разберат, ако продължаваха да стоят тук. Трябваше да минат през тези врати и да се справят с онова от другата страна. Да разберат какво представлява оръжието и да го унищожат, дори това да означаваше да излязат пак на площадката и да сритат бомбата като машина за безалкохолни, която им е глътнала последната монета. Във всички случаи оставащото им време бързо се изпаряваше. Пилгрим вероятно знаеше, че отварят вратата; ако в момента държеше Шепот, той със сигурност му го съобщаваше. Травис постави ръка върху дръжката и погледна за последен път бойната глава.

— Сигурна ли си, че не искате да опитате да я обезвредите?

Тя също погледна назад.

— Не е напълно невъзможно. Атомните бомби не са като обикновените експлозиви. Това са сложни машини. Ако успееш да я разстроиш, без да я задействаш, си струва да опиташ.

— Да я разстроиш ли? — Думата му прозвуча като подготовка за някаква по-гадна.

Пейдж видя физиономията му и се усмихна.

— Да пъхнеш граната вътре и да извадиш халката.

— Каква е вероятността това да проработи?

— Много по-малка от онова, което се каниш да направиш — каза тя.

Той отвърна на усмивката й, обърна се към вратата, хвана дръжката…

— Чакай — ненадейно го спря Пейдж.

Той се обърна към нея и видя, че го гледа някак странно. Сякаш самата тя не знаеше какво да мисли.

— Не ти благодарих, както подобава — каза тя. — По-рано, когато пристигнахме в Бордър Таун. Зная, че ти казах благодаря, но исках да споделя и нещо повече. Исках… — Отново замълча. Изглеждаше някак обезсърчена. — Просто трябваше да кажа нещо повече. Не съм сигурна какво. Съжалявам, ако говоря безсмислици.

Травис я наблюдаваше; тя бе свела очи, сякаш избягваше погледа му.

— Недей съжалява — отвърна той толкова тихо, че за момент се зачуди дали го е чула.

Тя го погледна. В очите й имаше нещо, което не бе забелязал досега. Нещо уязвимо. Последният човек, който го бе гледал по този начин, бе Емили Прайс.

Не беше чак толкова зле за последен момент, ако това наистина бе краят.

Без да изпуска Пейдж от очи, Травис завъртя дръжката и рязко отвори вратата.

Не умряха.

В тъмното пред тях имаше още кабели и платки, макар и не толкова нагъсто, колкото по долните етажи. Тук всъщност бяха доста по-малко. Открояваха се на фона на слабо оранжево сияние някъде напред. Като на живи въглени, само че светлината беше постоянна.

Помещението се изпълни със звук. Бръмчене, толкова ниско, че повече можеше да се усети, отколкото да се чуе.

Травис прибра електронния бележник и свали карабината от рамото си. Прекрачи прага. Пейдж го следваше плътно. Травис почти не виждаше къде стъпва — оранжевото сияние не помагаше много. Тръгна към предполагаемия му източник, макар още да не го бе забелязал. Когато очите му свикнаха с тъмното, видя, че помещението е огромно. Заемаше целия девети етаж, без никакви вътрешни прегради.

Бръмченето идваше някъде отпред, от същото място, където бе и източникът на светлината.

На шест метра от вратата Травис забеляза нещо на пода, може би препятствие, което трябваше да прекрачат, или сноп жици. Няколко крачки по-късно видя, че не е нито едното, нито другото. Беше поредният надпис на странния език, издълбан направо в паркета. Този път в него имаше простота, каквато не се срещаше в предишните пет.

Надписът гласеше: ЦЕЛИТЕ СЕ НАБЕЛЯЗВАТ ПРИ ОТВАРЯНЕТО НА СТАЯТА.

Травис го прочете на Пейдж. Тя се вцепени.

— Набелязване на цели. Арес.

Травис се сети за видеозаписа, който му беше показала. Оранжевият куб бе набелязал мъжа в клетката като цел за яростта, която бе събудил у останалите около него.

Погледна към оранжевата светлина отпред; вече нямаше съмнение какъв е източникът й, макар все още да не го виждаше.

— Набелязал ни е, когато отворихме вратата — каза той. — Мислех си, че трябва да си съвсем близо до него.

Още не беше завършил изречението, когато разбра. Видя, че Пейдж също се е досетила.

— Усилвател — каза тя. — Засилил е обхвата му.

Травис впери поглед към източника на светлината. Доколкото можеше да прецени, намираха се най-малко на петнайсет метра от него.

— Щом може да ни набележи оттук, какъв ли е радиусът, в който въздейства на хората да се нахвърлят върху нас?

Видя как мисълта за това се просмуква в нея, видя как цялото й тяло реагира, сякаш някакъв призрак бе прокарал пръсти по гръбнака й. Намираха се на най-горния етаж на сграда, пълна с въоръжени и превъзходно обучени убийци. Дори ако бъдеха засегнати само онези на най-близкия етаж…

— Боже мой — прошепна тя.

Нагласи микрофона пред устата си и пое дъх.

— Всички екипи, незабавно напуснете сградата. Бегом.

Но и тя разбираше, че вече е твърде късно. В тъмнината около тях лампичките по висящите платки започнаха да примигват в лудешки ритъм. Капанът се беше задействал. Секунда по-късно оранжевата светлина пред тях проблесна ярко, също като на видеото. После се засили още повече. Толкова, че освети цялото помещение, сякаш бе ден. Беше с размерите на баскетболно игрище, почти празно, с плетеници от кабели тук-там.

Травис я сграбчи за ръката, завъртя я към вратата и почти я повлече натам.

— Къде отиваме?

— На осмия етаж има прозорци към реката. Надявам се да можеш да плуваш.

— Да не си ненормален?

— Ненормален проблем — ненормално решение.

Прелетяха през прага, заобиколиха атомната бомба и се втурнаха надолу. Намалиха чак когато стигнаха плетеницата жици в средата на стълбището.

Точно под тях се чуваше тропот на кубинки. Но дали слизаха, или се изкачваха? Нямаше време да определят.

Стигнаха площадката. Проходите между кабелите се разклоняваха в пет посоки: Травис не знаеше кои водят до прозорците към реката. Пейдж обаче знаеше и поведе. Вмъкнаха се в тесния тунел.

Бяха изминали само десетина метра, когато нечий глас заговори в слушалките им:

— Обажда се Хаслет. Току-що излязох през главния вход. Мисля, че е по-добре всеки да се върне на позицията си.

Пейдж спря толкова рязко, че Травис едва не се блъсна в нея. Зад тях тропотът по стълбите спря.

Пейдж се овладя и заговори:

— Всички да докладват. Засегнати ли сте, или не?

Последва бърканица спокойни отговори, макар комуникационната система да прекъсна повечето. Травис обаче чу достатъчно, за да разбере, че всички са добре. Пейдж се обърна и го погледна. Изглеждаше толкова смутена, колкото объркан се чувстваше самият той.

— Може би обхватът е недостатъчно голям — каза тя.

— Не, мисля, че е прекалено голям — отговори Хаслет. — Мисля, че всички сме набелязани като мишени, също като вас.

— Какво имаш предвид? — попита Пейдж.

— Погледнете през прозореца — каза Хаслет. — Всички екипи на местата си, незабавно. Съжалявам, че отменям заповедта ви, госпожице Камбъл.

Тропотът по стълбите се поднови, този път определено нагоре.

Пейдж отведе Травис до най-близкия прозорец, от който се откриваше изглед към реката и града. Моментално видяха какво се случва.

Слабите светлинки в прозорците бяха изчезнали. Не за друго, а защото фенерчетата сега излизаха на улиците и лъчите им разсичаха гневно мъглата. Собствениците им тичаха. Тичаха към Театерщрасе 7. Погледът на Травис се плъзна покрай реката и видя същото да се случва и там, пресечка след пресечка, докъдето му стигаше погледът. Чак до А41, на три километра оттук, където всеки чифт фарове вече отбиваше от магистралата и се насочваше с пълна скорост към тях.