Патрик Лий
Проломът (22)

18.

Офисът на Пейдж оживя. Започнаха да влизат и излизат хора. Напрежението и страхът се смениха с напрежение, страх и малка надежда, която никой не искаше да сподели. Пейдж изпрати някой да уреди друг транспорт, този път до Цюрих. От контекста на станалото по-нататък Травис разбра, че на Театерщрасе 7 има някаква сграда и че металната гравюра от снимката с размерите на печат е в нея, наред с други надписи от същия вид. Пейдж и останалите като че ли смятаха, че Шепот го е надарил със способността да прочете този текст, макар самият той да не можеше да си представи нито как го е направил, нито пък защо.

Някой се наведе към Пейдж и й каза, че транспортът ще е готов след половин час. Тя като че ли се откъсна от всички разговори и се замисли сериозно за нещо.

— Времето няма да е достатъчно да му покажем — каза и погледна Травис.

— Какво да му показваме? — попита жената до нея.

Пейдж се замисли за още няколко секунди, след което окончателно взе решение.

— Всичко.

 

 

Миг по-късно двамата бяха в коридора и се отдалечаваха от офиса. Другите останаха там да се обаждат, да доуточняват въпроси около екипировката и транспорта в самия Цюрих.

Тихият коридор бе благословена промяна. Смътно осветен, почти празен. Сякаш беше попаднал в училище след часовете.

Червенокоса жена около петдесетте бързаше към офиса. Докато се разминаваха, погледна Пейдж, спря и попита:

— Вярно ли е? Наистина ли може да го прочете?

Пейдж кимна.

Жената погледна Травис объркано, сякаш беше второстепенна знаменитост или избягал образец от някоя лаборатория за биологично оръжие. Или пък и двете едновременно. После кимна, докосна го по рамото и продължи.

Пейдж пак го поведе по коридора.

— Зная, че сигурно ти се струва страшно шантаво. Ще се опитам да ти обясня. Много неща ще зависят от това дали ще влезеш в крачка. — Замълча за момент, колкото да подреди мислите си. — Точно в момента управлението на света е спряло. Точно в момента най-могъщите хора на Земята седят пред телефоните си. В това число и американският президент. Който току-що изгуби жена си. Не може да се съсредоточи върху това повече, отколкото аз мога да се съсредоточа върху случилото се с баща ми, защото точно сега заплашва да се осъществи най-лошият възможен сценарий. И докато не прочете онзи текст на стената, не виждах никакъв начин да го спра.

Стигнаха до асансьор. Пейдж натисна бутона със стрелка надолу и продължи:

— Тази сграда се нарича Бордър Таун. Това е домът на Тангента. Намира се в Източен Уайоминг, на повече от сто километра от най-близкото селище.

Вратата се отвори с тих звън и Травис влезе след нея в кабината. Обърна се и видя копчета за етажи, започващи от B1 и стигащи чак до Q51. В момента светеше B10. Помисли си, че знае кое копче ще натисне Пейдж, още преди ръката й да е доближила панела. Оказа се прав. Няколко секунди по-късно се спускаха към дъното на онова, което бе всъщност подземен небостъргач.

— И на границата с какво се намира Бордър Таун? — попита той.

Със същия спокоен тон, с който би могла да каже: „Небраска“ или „Южна Дакота“, Пейдж отговори:

— На границата с друг свят.

 

 

Q51 нямаше нищо общо с коридора от по-горния етаж. Бетонен под, бетонни стени, бетонен таван. Проходът продължаваше двайсетина метра от асансьора и излизаше в огромно помещение, в което цареше непрогледен мрак. Спокойно можеше да е някакво неосветено футболно игрище.

Пейдж спря при една врата на десетина метра преди края на прохода. Травис я последва в помещение, приличащо на бункер като онези, в които сигурно са се криели учените по време на атомните тестове през петдесетте. Подобно на коридора, тук също всичко бе от бетон. В отсрещния край на помещението бяха подредени едновремешни компютърни терминали. По-близо до вратата имаше бюра, върху които лежаха наскоро излезли броеве на „Нюзуик“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Въпреки мавзолейната атмосфера това място явно се използваше за нещо.

Пейдж отвори един шкаф и извади жълто-кафяв бележник със спирала.

— Навремето е съществувал само този етаж от сградата. Обектът бил към проект на Министерството на енергетиката, известен като Свръхголемия йонен колайдър. За изграждането на ускорителя били необходими шейсет милиарда долара и десет години. Заработил на седми март хиляда деветстотин седемдесет и осма. И бил използван само веднъж.

Подаде му бележника. По корицата Травис видя ръждивокафяви отпечатъци, които можеше да са оставени единствено от окървавени пръсти. Подобни петна се бяха просмукали и по краищата на страниците.

— Прочети го — каза тя. — Няма да отнеме много време, а и ще ти обясни нещата по-добре от мен.

И извади телефона си. Травис отвори бележника, а Пейдж се обади горе да види как вървят приготовленията й.

Сините редове бяха избледнели и едва се виждаха, но текстът, написан на ръка с черно мастило, си оставаше контрастен и лесен за четене.

Общ дневник на СГЙК

(За научните резултати виж специалните дневници)

7 март 1978 г., 14:33

Днес се започва. Толкова сме развълнувани, че не можем да го опишем с думи.

Ще бъда кратък, защото имаме много работа. Първо, целта на този дневник — да запише човешките впечатления от това място. Някой ден може да решим да напишем научнопопулярна книга за СГЙК, подобно на книгите на Файнман и Сейгън. Дневник, описващ личните преживявания на хората тук, би бил идеален за целта. Така че спокойно, народе. Просто драснете какво чувствате. Очаквания, разочарования — каквото и да е.

И тъй, днес. Вълнението е страхотно. Мнозина от нас участват в този проект вече цяло десетилетие, от започването на работата върху СГЙК, и усещането, че до първия пуск остават само няколко часа, е неописуемо. Ще присъстват двайсетина представители на МЕ, в това число и секретарят Греъм. Той вече се срещна с нас. Доста свестен тип. Явно има някаква, пък било то и най-обща представа какво означава това място за физиката и науката изобщо, макар че след срещата някой спомена, че сигурно си мисли, че W-бозон е нещо в Тако Бел, ха-ха. (Нищо лично, г-н секретар, ако четете това. Тук доста се шегуваме.)

Предвиждания за първия опит? Ха, как ли пък не. Естествено, има очакване, че ще вдигнем долната граница на Хигс с още някой процент от предсказаното от стандартния модел, но никой не твърди, че това ще стане в самото начало! Бих рискувал да кажа, че се надявам след време да получим още по-важен резултат, но не искам след време да чета това и да си мисля какъв идиот съм бил, така че просто ще кажа, че съм горд, че съм тук и съм част от този екип, на който са възложени толкова надежди. Това се отнася за всички ни. Дейв Брайс.

 

7 март, 1978, вероятно около 18:15

Пак е Дейв Брайс. Този запис на опита е за разследващите в случай, че всички измрем, преди някой да стигне до нас. Сигурен съм, че от записаните от апаратурата данни не е останало нищо заради случилото се с метала. Не зная как оцеляхме, желязото в кръвта ни и малкото количество мед в невроните ни би трябвало да са засегнати и това да ни убие моментално. Може би наистина сме засегнати, но просто още не развиваме симптомите. Всички сме много смутени и уплашени. И тъй, описвам каквото знам аз, така че ако някой намери това, да има откъде да започне.

Опитът започна в 17:40, както беше предвидено. В мига на сблъсъка всички метални предмети в бункера започнаха да светят в различни цветове в зависимост от метала, но тоновете бяха предимно сини и зелени. Нещо в телефона на стената светеше в яркожълто, не съм сигурен какво точно. Заместник-секретарят на МЕ Портър колабира, няма никакъв пулс. Двама от министерството, които го познават, казаха, че имал пейсмейкър. Изглежда доста безотговорно, че е бил пуснат тук в такова състояние; макар че не предполагахме, че ще има някакви опасности, лично аз бих го посъветвал да не идва, ако знаех. Положихме тялото до задната стена на бункера. Не изглежда много достойно, но нищо друго не може да се направи.

Рубън Уорд също колабира, но по друга причина. По време на опита ръцете му бяха върху металния кожух на превключвателите на пръстена. Не зная дали е получил удар или нещо друго, но изгуби съзнание и падна. Все още е в безсъзнание, оставихме го да лежи на пода, като подложихме под главата му два пуловера.

Луминесценцията изчезна след около трийсет секунди. Вече не разполагахме с никаква информация, всички електрически системи бяха извън строя — компютри, датчици, всичко. Осветлението в бункера също угасна. Виждаме единствено благодарение на светлината в коридора, идваща от опитната камера от другата страна на вратата. Много е ярка и голяма част от нея достига тук, непряко. Поради ъгъла не можем да видим достатъчно надалеч по коридора и самата камера. Не знаем какво става там, нито какъв е източникът на светлината. Зная, че тук няма инсталирано нищо толкова ярко. Светлината продължава да свети и в момента, тридесет или четиридесет минути след опита.

Гласувахме и взехме решение да отворим вратата и да пратим някой да провери дали асансьорът работи. (Аз ще ида.) Той се намира на десетина метра по-далеч от камерата в сравнение с тази стая, така че има шанс да не е засегнат. Страхуваме се да отворим вратата, тъй като въздухът отвън може да не става за дишане, макар че не зная защо би трябвало да се случи подобно нещо. (Но кой изобщо има представа какво става тук долу?)

 

Около час и половина след последния запис

Трябваше ни половин час да отворим вратата. Металът се е заварил за рамката на няколко места като с оксижен. Ако беше по-плътна, цялата врата щеше да се запои и щяхме да се окажем в капан. Повече от сигурно е, че няма как да разбием петсантиметровото поликарбонатно стъкло на прозореца.

Така или иначе, нямаше полза. Отидох до асансьора, не работи. Вероятно макарите са заварени, дори електричеството да е наред.

Докато бях в коридора, можех да видя камерата, но не можех да различа нищо с изключение на светлината, която бе твърде ярка, за да гледам право в нея. С периферното зрение прилича на една-единствена точка светлина, идваща от нищото, съвсем бяла. Усещах я като слънчеви лъчи по кожата си, може би дори малко по-топла, което е плашещо. Бързо се прибрах в стаята.

Освен това от камерата идваше някакъв звук, много слаб; човек може да си помисли, че му се е сторило, но не мисля, че е така. Трудно е да се опише, прилича на камертон. Не го чувам в стаята на затворена врата.

Някой скоро трябва да дойде за нас. Рубън все още не реагира. Все си мисля за предпазните мерки, които бих препоръчал през всички тези години, докато се строеше това място. Ако не друго, поне да имаше медицинско лице. Просто и за секунда не съм си помислял, че може да се случи подобно нещо, каквото и да е то. Аз поемам отговорност за онова, което се случва с тези хора. Между другото, пак е Дейв.

 

Между пет и седем часа след последния запис

Бях задрямал. Секретар Греъм ме събуди и видях, че светлината в коридора се е променила. Сега е много по-слаба и не е бяла, а синя. Нервите на всички са опънати, моите също. Защо още никой не е дошъл да ни прибере, по дяволите?

Рубън продължава да е в безсъзнание. Чудя се дали не е в кома, но нямам представа. Тялото на Портър малко се е подуло, мирише ужасно и доста ни тормози в това помещение без проветряване.

Да си призная, бесен съм. Може и да не е професионално и може би по-късно ще скъсам тези страници, но в момента съм бесен и искам да го кажа. Рубън Уорд е най-добрият ми приятел и един от най-умните хора на света, има да предложи толкова много на науката, а мозъкът му сигурно е увреден заради някакви шибани задници. Какво правят? Обядват и си уреждат дата за официална среща, на която да решат как да ни измъкнат ли? Зная, че думите ми са нечестни и глупави, сигурен съм, че горе се чудят какво да направят, но съм разтревожен и наистина бесен. Стаята вони на кланица, но се страхуваме да я напуснем. Иска ми се да знаех каква е онази светлина от камерата, по дяволите. Дейв.

 

Приблизително дванайсет часа след последния запис

Вече не мога да понасям миризмата. Двамата с Греъм се наехме да изнесем тялото поне в коридора, може би по-близо до камерата. Повечето гласуваха след това да оставим вратата отворена за известно време, за да се проветри, ако това изобщо е възможно.

Светлината вече е малко по-слаба и пурпурна, минава на вълни по коридора, сякаш гледаш дъното на басейн. Да си призная, страх ме е да излизам навън в нея, просто не зная какво представлява тя и какво има в камерата.

Но съм и любопитен, дума да няма. Излизаме. Дейв.

 

Един час след последния запис

Интерактивната точка в центъра на камерата е изчезнала. Цялата апаратура, в това число и магнитите, са изчезнали, сякаш изобщо не ги е имало. Част от пода, където се намираха, също липсва. Има нещо като кратер, не от взрив, а по-скоро като изкопан, сякаш направен от някакъв великан с дисков пясъкоструен апарат. Дълбочината му в средата е около трийсетина сантиметра и намалява към краищата. Радиусът му е около шест метра, доколкото мога да преценя.

Над кратера, точно там, където се намираше интерактивната точка, има нещо, което не мога да нарека по друг начин, освен цепка насред празното пространство. Овална е, с ширина около три метра, висока около деветдесет сантиметра в средата. Изпълва я пурпурна и синя светлина, която се вие като пламък по краищата й. Когато гледаш цепката и се движиш настрани, осъзнаваш, че гледаш в някаква дълбочина, в отвор. Все едно да гледаш през люк към дълбока въглищна пещ.

Нямам представа колко време я зяпахме двамата с Греъм, след като отнесохме тялото до камерата. После Греъм отиде от другата страна на цепката и ме повика. Отидох и най-шантавото от всичко бе, че цепката не може да се види от другата страна. Щом минеш покрай нея, тя изчезва, пред теб е просто въздух над кратера. Мръднеш ли настрани, виждаш пурпурносинкавите пламъци от отвора, но отстъпиш ли назад, отново изчезват.

Звукът все още се чува, но е различен, както е различна и светлината. Все още не се сещам добър начин да я опиша, освен… освен че прилича на гласове. В смисъл, не са гласове, но това ми идва в главата. Гласове, пеещи през отвора. Има нещо зловещо в този звук. Прави нещо на настроението ти. Не съм сигурен какво точно, но те кара да се чувстваш много зле, по много начини. Греъм също го почувства и когато се върнахме в стаята, другите бяха размислили относно оставянето на вратата отворена. Искаха да заглушат звука, дори това да означаваше да търпят вонята. Съгласих се.

Оттогава все се мъча да разбера какво всъщност сме създали. Какво е това, по дяволите? Все си мисля за всички концепции, съществуващи през последните петстотин години, мостове на Айнщайн — Розен и тъй нататък. Не че ще се сетя. Просто ще изглеждам глупаво по-късно. Това трябва да бъде изучено от експерти в различни области, измерено, проверено. Първо данните, после теориите. Въпреки всичко — еха. Еха на квадрат, би казал Рубън.

Току-що осъзнах, че мога да чувам звука дори при затворена врата. Може би защото вече зная какво слушам.

 

Около половин ден след последния запис

Събудих се в коридора, там, където се разширява към камерата. Не си спомням как съм излязъл и съм отишъл там и никога не бих решил да го направя. Треперех силно, когато дойдох на себе си, усещах звука от отвора, сякаш минаваше през тялото ми и караше костите ми да бръмчат. Бързо станах и видях, че Греъм също е тук, както и дебелакът, който работи за него — мисля, че се казва Кързън. И двамата спяха. Събудих ги и бяха не по-малко изненадани от мен, че се намират тук.

Върнахме се в стаята, вратата е затворена, но като че ли няма облекчение. Една жена от МЕ, нечия асистентка, разсипа няколко соленки и ги изхвърли в кошчето, а аз избухнах и сериозно си мисля, че щях да се нахвърля върху нея, ако останалите не ме бяха спрели. По-късно й се извиних.

Защо още никой не идва да ни измъкне, по дяволите? Колко време мина, около два дни? Нямам представа дори за това. Пълна глупост. Когато това приключи, ще търкам сол на нечия глава, може дори да се стигне до съд. Сериозно, какви са тези безумия?

 

Доста часове след последния запис

Дълго седях до Рубън и му четох от книгата на бюрото му в случай, че може да чува. Може би го направих само за да се опитам да заглуша звука от камерата.

После, не зная защо, станах и излязох навън, отидох в камерата. Застанах пред цепката/отвора. Прекрасно е, и знаете ли какво? Когато гледаш към него, звукът не е чак толкова лош. Може би ще кажа на Греъм също да опита. Мисля, че ще може да го оцени по достойнство.

 

Вероятно около ден по-късно

Напрежението между хората е доста голямо. Би трябвало да се очаква, след като сме наблъскани като сардели в това тясно пространство. Не си пасвам никак с групата. С нетърпение чакам да се махна оттук и никога повече да не видя тези хора. Преди известно време имаше още една сериозна разправия (трета или четвърта поред), този път между мен и всички останали с изключение на Греъм и Кързън.

Някои от другите се съюзиха и се опитаха да настояват да престанем да ходим в камерата и да слушаме звука толкова отблизо. Казват, че той прави нещо с нас и че заради него сме създавали ядове. Но не мисля, че ние сме причината за ВСИЧКИ разправии. Така че — опитахте, но можете да си го начукате. Не биваше да се ядосвам толкова много.

Сега звукът е доста успокояващ. Единствено благодарение на него все още се владея. Кога ще дойдат за нас?

 

Напоследък е трудно да се прецени времето, може би около ден по-късно

Имам едно шантаво гадно предчувствие за Рубън Уорд, но не искам да го записвам.

Освен това трябва да призная, че ми е трудно да се съсредоточавам и днес дясната ми ръка трепереше около час, след като излязох от камерата. Но причината не е в звука. Той наистина много ми харесва.

 

Много по-късно

Предчувствието ми е, че Рубън се преструва. Разбира се, отначало наистина беше в безсъзнание, но сега се преструва, за да стои настрана от кавгите и да не му се налага да се съюзява с мен срещу всички тези загубеняци. Направо ще побеснея, ако се окаже вярно. Преди малко се опитах да го събудя, дори му ударих няколко плесници. Останалите ме издърпаха от него (естествено, че ще го направят, ако страхливото лайно е на тяхна страна). Сега пиша това в коридора, до камерата.

Единствено гласовете от пролома (започнахме да го наричаме пролом, името ни харесва) правят нещата по-поносими.

Ще търпя тези хора, но зная, че няма да изгубя съня си, ако някой шибан автобус ги премачка всичките.

 

Много, много часове (може би ден или повече) по-късно

Защо? Защо правите това? Не бива да го правите.

Греъм, Кързън и аз прекарахме дълго време в камерата и когато се върнахме, останалите бяха барикадирали вратата с едно от бюрата. Греъм с право се възмути и се опита да счупи стъклото, но поликарбонатът е много здрав.

Изобщо не се майтапя, с голямо удоволствие бих ги избил всичките. Греъм е на същото мнение. Кързън само кима, питам се дали просто не ни казва онова, което искаме да чуем.

Харесвам синьото и пурпурното, като танц са.

 

Мисля, че часове по-късно, но вече е невъзможно да се определи времето

Нещо не ми се удава да държа отчет на часове и минути. Мисля, че през целия си живот съм знаел колко е трудно да се следи времето. Адски трудно. Сложна задача, да.

 

Пак е Дейв, споменах ли това?

Нямам желание да се връщам в стаята при другите, но само принципът на действията им ме подлудява. Стоя при стъклото и ги гледам, а те не гледат към мен, шибан Рубън, събуди се, скапаняк страхлив, кълна се, ще си платиш.

Но през повечето време съм спокоен. Никога не съм бил по-спокоен и това страшно ми харесва.

 

на греъм му хрумна страхотна идея

откърти метална тръба от дъното на камерата (трябваше да я рита цяла вечност, за да успее) и използва острите ръбове да надраска черта по поликар-бонатния прозорец на вратата, действа!!! успя да издълбае около един сантиметър от едната страна и това е страхотно, очерта квадрата, който смята да изреже, така че онези задници да виждат какво смята да направи, много умен човек е, нищо чудно, че е секретар на енергетиката.

ще успеем да влезем след един-два дни и тогава рубън ще те яхна като някой шибан павиан кълна се.

 

проломът ни даде нещо

сигурно се е появило преди доста време, зелена тъкан с размерите на салфетка, не видях кога се появи, но я забелязах да лежи под пролома, а преди това не беше там. опитах да я вдигна, но това е необяснимо… тежи страшно, просто не мога да я вдигна, двамата с греъм успяхме да я избутаме, опитахме се да я пригладим на пода, какво е това, по дяволите??? не полудявам, наистина тежи стотици килограми, а е толкова малко!

 

греъм е страхотен

изгуби разсъдък за известно време и блъскаше с тръбата по прозореца когато забеляза че огромно (огромно) парче кожа от дланта му се е откъснало и виси, и пред очите на онези го хвана със зъби и го откъсна, страхотен е

убихме кързън, не беше съзнателен избор, просто изведнъж му скочихме и стана, никой няма вина, така че всичко е наред.

 

кой пее в пролома?

гласовете са толкова прекрасни, моля ви, искам да знам кой е.

 

спасение!!! хахахахаха

(греъм умря тази сутрин, дори не знам как, някой му е изтръгнал гръкляна, докато е спал.)

по-късно двама мъже в жълти костюми и алпинистка екипировка отвориха вратата на асансьора просто така, без никакво предупреждение, успях да убия единия с тръбата, но другият бе бърз като невестулка и се измъкна през покрива на кабината, като викаше недей.

 

високоговорител цял ден

говорят отгоре през шахтата на асансьора не ми пука просто млъкнете проклети да сте всички.

много съм ядосан че прозорецът е все още цял и онези вътре могат да оцелеят особено рубън той трябва да умре.

седенето при пролома оправя всичко.

цял ден при пролома ли прекарах?

ще бъда много добре след всичко това, ако мога да остана тук.

 

май знам кой

призрачни малки момичета, това има там. те пеят в пролома.

 

 

Травис затвори окървавения бележник и чу края на едно от обажданията на Пейдж. Самолетът щеше да излети след двайсет минути.

Тя кимна към дневника.

— Можеш да си представиш какво е станало после. Следващият екип, който се спуснал, бил въоръжен. — Помълча известно време, след което продължи: — Преломните гласове са само едно от хилядите неща, за които сме в пълно неведение. Нямаме никаква представа за произхода им, за значението им, за причината да имат такова въздействие върху хората. Просто не знаем, и може би никога няма да разберем. Често си мисля за Дейвид Брайс. Пълен отличник от Масачузетския технологичен институт, баща на четири деца, уважаван от всички, които са го познавали. Не успял да види опасността дори когато е стоял пред нея с отворени очи. Понякога се безпокоя, че това е единственото нещо, което Проломът знае как да разказва.

Изведе го в коридора и тръгнаха към широкото пространство в края. Мракът изглеждаше неправилно — според онова, което бе прочел току-що, Проломът би трябвало да се вижда още оттук. След още няколко крачки разбра причината. Влязоха в огромната камера и Травис видя извисяваща се черна грамада, която почти изцяло запълваше помещението — купол с височината на триетажна сграда.

Отдясно имаше проход — тунел като на иглу. Когато приближиха, Травис видя призрачната синя и пурпурна светлина, за която пишеше Брайс, да осветява бетонната стена срещу входа. На три метра от него имаше проста метална маса. Пейдж остави върху нея телефона и часовника си. Травис също остави своя часовник.

Помисли си, че ще го поведе към входа, но тя спря и каза:

— Бил си ченге. Детектив.

Той кимна.

— Добър ли беше?

Травис се изсмя.

— В никакъв случай не може да се каже, че съм бил добро ченге.

— Зная, че си бил корумпиран. Имам предвид друго. Добър ли беше като детектив? Идва ли ти отръки да разплиташ нещата?

Не долови осъждане в гласа й. А нещо друго. Очакване, доколкото можеше да прецени. Зачуди се защо.

— Да. В това бях добър.

Пейдж продължаваше да го гледа, без да мига. После присви замислено очи.

— Това може да се окаже полезно. Рядко се случва да имаме непредубедено око. Ще ти обясня по-подробно в самолета. Засега просто искам да знаеш какъв е залогът.

И го поведе към входа в купола и през тежката стъклена врата.