Патрик Лий
Проломът (11)

9.

„Ла Гуардия“ тънеше в мрак. Зората на хоризонта бе огненочервена като нажежена жица. Карл гледаше как светът се събужда. Хотелската стая бе тъмна. Отражението му в прозореца, осветено отстрани от лампата в банята, се взираше в него със синьо студено око.

Двайсет и пет минути до отлитането. Разполагаше с цялото време на света. Никой нямаше да го накара да чака на опашка.

Не и когато е с костюма.

Лежеше на две части на стола до него. Той потърси опипом долната половина, намери я, седна на леглото и я надяна върху джинсите си, докато не усети как зашитите като на бебешки ританки крачоли обгръщат плътно обувките му. Напипа презрамките и ги закопча. Отново посегна към стола, взе горната част на костюма и я надяна, докато ставаше. Приглади полите, които покриваха долната половина с повече от трийсет сантиметра. Материята не приличаше на нищо познато и трудно се свикваше с нея, въпреки че беше обличал костюма неведнъж. Донякъде напомняше на ликра и следваше до най-малкия детайл високото му метър и осемдесет тяло, като в същото време изглеждаше почти отпусната. Всъщност „отпусната“ бе най-близкото определение, което му идваше наум. Освен това бе ефирна като мрежа против комари и почти не тежеше. Предишния път бе носил костюма повече от четиридесет и осем часа, без да изпита каквото и да било неудобство, дори по покритите ръце и глава. Макар никога да не бе питал работодателите си — не че знаеха по-добре от него как действа това нещо, като се имаше предвид откъде се бяха сдобили с него, — беше сигурен, че костюмът му пасва идеално, защото материята му има нещо като интелект. Дори сега усещаше как костюмът приема формата на тялото му, докато почти не бе в състояние да каже, че го е облякъл. Разбира се, нямаше да се изненада да научи, че дрехата е наистина интелигентна. Пък и това нямаше да е най-впечатляващият й атрибут. Никак даже.

Погледна през шпионката, видя, че коридорът е пуст, и излезе. Мина покрай асансьора и тръгна към стълбището — естествено, за използването на асансьорите и дума не можеше да става. Пет етажа по-долу погледна през малкия прозорец на вратата към фоайето. Беше празно с изключение на двете момичета на рецепцията на десетина метра от него.

Да мине направо пред тях не бе най-доброто решение, но протоколът го позволяваше при положение, че няма друга възможност. Бутна вратата и влезе. Точно както и очакваше, двете момичета вдигнаха очи. Небрежните им изражения се смениха с объркани. Спогледаха се. Докато Карл минаваше директно пред тях, погледите им останаха приковани към вратата, която се затвори далеч зад него с тихо хлопване.

— Ъъъ… — каза по-голямото момиче.

Другото поклати глава и отново се зае с решаването на судоку.

Карл можеше да излезе през предната врата пред очите им, но този път имаше друг избор — щеше да му отнеме по-малко от минута да стигне задния изход зад ъгъла — протоколът изискваше да се възползва от него. Всъщност правилата, управляващи използването на костюма, се свеждаха до три думи — не се ебавай.

Стигна задния изход, увери се, че е съвсем сам, отвори вратата и излезе в мразовитата нюйоркска утрин.

Движението по Гранд Сентръл Паркуей дори в този час беше достатъчно натоварено, за да проявява повече бдителност. Изчака удобен момент и пресече тичешком и петте платна, водещи на изток. Секунди по-късно преодоля и другата половина, прескочи оградата и се озова на територията на летището. Тъмните силуети на терминалите и авиолайнерите се очертаваха на червения хоризонт на изток като някаква извънземна крепост.

Пресече Писта 4, два сервизни пътя, заобиколи Централния терминал и излезе до най-близкия вход към Чакалня D.

Изчака пред плъзгащата се врата; електрическото й око можеше да го види не повече от съненото ченге, стоящо на няколко крачки от него. Това нямаше значение — предпазливостта изискваше да изчака някой друг да накара вратата да се отвори. Летищата не са места, на които можеш да си позволиш прекалена самоувереност. Не са места за ебаване.

Наложи му се да чака само трийсетина секунди, докато някакъв уморен на вид бизнесмен слезе от таксито и тръгна към входа. Карл влезе след него, зави наляво и мина покрай късите опашки подранили пътници при гишетата за багажа. По-нататък бе лесно. Пунктът за проверка, който беше фарс дори без костюм, сега беше като някакво препятствие в детска градина. Той стъпи на ниската ограда, която ограничаваше детекторите на метал отляво, и просто мина покрай цялата шарада, за да слезе отново на пода шест метра по-нататък.

Самата чакалня щеше да е по-голямо предизвикателство, ако бе по-пълна. Дори умерените тълпи бяха истински кошмар — хората можеше да се блъснат в него, ако не внимаваше. В този час обаче залата бе почти празна, ако не се броеше групата около далечния Изход D7, който беше и целта му.

Когато го доближи, спря и се зае да изучава разположението на хората. Къде да застане? Определено не тук. Хората щяха да влизат и излизат в двете посоки и движението на намиращите се вече тук беше непредвидимо. Още по-лошото бе, че две хлапета играеха на гоненица, а майка им четеше задълбочено някаква книга и само от време на време ги хокаше с половин уста да си седнат.

Най-доброто място бе очевидно — точно до вратата на ръкава, зад гишето на стюардесите. Карл заобиколи тълпата на почетно разстояние, мушна се под бариерата и зае мястото си. Не се налагаше да чака дълго — самолетът вече беше отвън. Зад него силуетът на града се очертаваше във все още сумрачното небе като неравни зъби.

Стюардът взе микрофона.

— Дами и господа, полет деветстотин трийсет и пет на „Кайман Еърлайнс“ до Джорджтаун на Голям Кайман приема пътници през редици от едно до пет. Редици от едно до пет.

Друга стюардеса отвори вратата и веднага щом се отдръпна, Карл мина покрай нея и стъпи в ръкава. Този път вървеше бързо, за да изпревари първите пътници. Спря за момент при вратата на самолета, където стоеше стюардеса. Тя погледна право през него към коридора, видя, че още не идва никой, и се обърна да каже нещо на колегите си. Карл се промъкна тихомълком и отиде в задната част на салона.

В зависимост от конфигурацията най-доброто място за возене на „Боинг 737“ почти винаги бе в склада на кърмата. Малкото помещение бе празно през по-голямата част от полета и дори когато някой от екипажа дойдеше да вземе или върне количка, бе достатъчно просто да застане в ъгъла до машината за лед.

Естествено, слизането от самолета щеше да е по-лесно и от качването.

Седна на края на сянката, на метър и половина от голото момиче, което се печеше до басейна.

Едно от най-интересните неща при носенето на костюма бе възможността да изучава хората, когато си мислят, че са сами. Никога не му бе хрумвало каква уникална перспектива е това до първия път, когато се озова в такова положение. Понеже не можеш да си с някой, който е сам — просто по определение. Можеш да сложиш някъде скрита камера, но не е същото като да присъстваш лично.

Никой никога не показваше признаци на безпокойство, когато бе сам със себе си. Хората никога не се въртяха, не се изчервяваха, не правеха непохватни движения. Ама че странно откритие — всеки бе невероятно спокоен, когато наоколо нямаше друг, който да го преценява.

Момичето бе на двайсет и три и зашеметяващо красиво. Маслинена кожа, равномерна, без никакви разлики. Дълбоки кафяви очи и избеляла от слънцето коса. Беше под метър и шейсет и сигурно нямаше четиридесет и пет килограма с мокри дрехи. Не че имаше дрехи. Преди пет минути ги беше свалила и бе скочила в басейна. Сега карибското слънце я беше изсушило напълно. Той гледаше как последните капчици се изпаряват от кожата й в жегата.

Казваше се Лорън Кук. Карл беше научил това покрай всичко останало, което бе научил за баща й, Елис Кук.

В момента къщата бе само нейна — всичките хиляда и четиристотин квадратни метра с изглед към Бодън Бей и карибската шир на юг. Разбира се, имаше охрана — на всеки вход, готова да нахълта при първия вик за помощ. Бяха американци, при това професионалисти; Карл ги бе наблюдавал внимателно човек по човек и бе стигнал до заключението, че са бивши служители на нещо впечатляващо, много по-впечатляващо от полицията. Защитата на къщата се допълваше от термокамери и детектори на влага, които за Карл спокойно можеха да се сменят и с кухи играчки.

На бедрото на Лорън кацна жълта пеперуда. Тя трепна и я пропъди с ръка, после я видя и се усмихна, докато я гледаше как отлита. Пеперудата полетя зад Карл и случайно накара Лорън да го погледне за секунда право в очите. От невинния й поглед го побиха тръпки. После момичето отново се отпусна в шезлонга и затвори очи.

Зад нея двуетажната къща изпълваше полезрението на Карл и се простираше на двайсет метра в едната и в другата посока. Някои от прозорците на втория етаж бяха отворени над балкона, на който човек лесно можеше да се покатери. Карл вече го беше направил, беше обиколил стаите на къщата, бе проверил чекмеджетата и шкафчетата в спалнята на Елис и бе съставил плана си. Беше съвсем праволинеен, без място за грешки. Не се ебавай.

След няколко минути Лорън стана, събра дрехите си и влезе вътре, като заключи вратата на вътрешния двор. Карл отиде до парапета край басейна и се загледа към грижливо окосените ливади и яхтите, хвърлили котва в пристанището зад тях. Беше му кофти за момичето — то не заслужаваше онова, което предстоеше. Макар че тепърва трябваше да види как общува с други хора; беше красива и вероятно бе добро хлапе.

Но пък светът не е добро място.

Здрач над залива. Следобед беше паднала мъгла и сега хоризонтът беше размазана ивица между розовата вода и лилавото небе. Само най-ярките звезди светеха през нея.

Карл гледаше как Елис влиза в спалнята — мина покрай трите отворени широко към морето врати на балкона, без въобще да погледне през тях. Защо ли му беше изобщо да живее на това място?

Елис отиде до компютъра си, включи го и закрачи напред-назад, докато системата се зареди.

В ъгъла на бюрото имаше две снимки в рамки — на Лорън и на жената на Елис. Карл не бе забелязал никакви признаци от съпругата му в къщата. В предоставената от шефовете му информация се споменаваше за проблеми в брака.

Карл бръкна под пеша на костюма и докосна онова, което бе намерил в нощното шкафче на Елис.

На екрана на компютъра грейнаха икони.

Елис седна на стола.

Карл извади хромирания пистолет 45-и калибър, опря го в слепоочието му и стреля.

Моментално се чуха виковете на охраната отвън. Към тях се добавиха и писъците от стаята на Лорън. Оставаха му секунди да довърши работата.

Карл вдигна ръката на Елис, нагласи пистолета в нея и стреля отново, този път във фотографията на госпожа Кук. Вече със сигурност беше оставил следи от барут. Пусна ръката и пистолета да паднат. Няма и две секунди по-късно вратата почти излетя от пантите и четирима от охраната нахълтаха в стаята с вдигнати картечни пистолети МР5, покриващи всеки ъгъл.

— Стаята е чиста.

Двама се отделиха от формацията, единият отиде към банята, другият — към огромния дрешник.

— Банята е чиста.

— Дрешникът е чист.

Карл беше избрал най-широката част от стената, далеч от тях, и просто стоеше. Други от охраната задържаха в коридора пищящата и настояваща за отговори Лорън. Мъжете в стаята заговориха по микрофоните си с другите екипи отвън, отцепваха периметъра, но в погледите им нямаше кой знае какво безпокойство. Ясно беше какво се е случило.

Докато гледаше хаоса отстрани, Карл усети вибрирането на телефона. Беше длъжен да отговори, освен в краен случай. Този беше такъв.

След десет минути, в затишието между реакцията на охраната и пристигането на полицията, Карл отиде до балкона, прехвърли се през парапета и скочи в двора. Видя двама от охраната до вратата на дневната — едната беше жена — да седят с Лорън и да й говорят успокояващо.

Отиде до края на двора, скочи от метър и осемдесет и се озова на лекия склон към плажа.

На четиристотин метра нагоре по крайбрежния път намери празна пейка и седна. Извади телефона. Беше съобщение, точно както беше очаквал.

ВЪРНИ СЕ НА ЛЕТИЩЕТО, ПРЕКРАТИ МИСИЯТА, АКО СЕ НАЛАГА. ВЗЕМИ ПОЛЕТ 820 НА „ЮНАЙТЕД“ ДО ЧИКАГО, ПОСЛЕ ПОЛЕТ 71 ДО ФЕЪРБАНКС, АЛЯСКА. ОРЪЖИЯ/ИНСТРУКЦИИ ЩЕ ТЕ ЧАКАТ В ЖЪЛТ „ЛАНДРОУВЪР“ СЪС СТИКЕР НА „ГРИЙНПИЙС“, ПАРКИРАН НА ПАРКИНГ D. ТОВА ЩЕ Е ДИРЕКТНА АГРЕСИЯ СРЕЩУ ПЕРСОНАЛ НА ТАНГЕНТА.