Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пролом (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Breach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Патрик Лий

Проломът

 

Американска, първо издание

 

Patrick Lee

The Breach

Copyright © 2009 by Patrick Lee

 

© Венцислав Божилов, превод, 2009

© „Megachrom“, оформление на корица, 2009

 

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-074-3

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

Формат 84/108/32

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

20.

Външно — в буквалния смисъл на думата — Бордър Таун бе невзрачно място. Представляваше хамбар с олющена червена боя и купчина ръждиви автомобилни части покрай задната стена. Имотът бе очертан от няколко напукани килнати стълба, навремето част от ограда. Чакълест път, едва видим в равнината, простираща се до хоризонта във всички посоки, се губеше в пустошта на югозапад.

Но това беше само привидно. Запустялото място вероятно съдържаше достатъчно огнева мощ, за да отблъсне военно нападение. Дори нападение на американската армия.

Травис стоеше край отворените порти на хангара заедно с Пейдж и петнадесет други, които съставляваха по-голяма версия на екипите, които бе видял в Аляска. Вече бе научил правилните им имена — наричаха се „отделения“, а членовете им бяха „оператори“. В момента бяха облечени цивилно, оръжията и броните лежаха в зелени пластмасови касети, но телата и израженията им показваха, че са калени и добре тренирани хора. Пейдж имаше същия вид. Нямаше съмнение, че е излязла от техните редици, макар че вече бе ясно, че е по-висшестояща от всеки присъстващ.

Нещо проблесна в светлосиньото небе на запад и след малко Травис видя, че е точно това, което беше очаквал — необозначен бял „Боинг 747“.

Ескортираха го два F-16. Когато боингът започна захода си, изтребителите се отделиха и закръжиха високо над пустинята. Травис си помисли, че подобни ескорти сигурно вече са стандартна процедура за полетите на Тангента след случилото се с Хвърчилото.

Минута по-късно голямата машина се приземи на половин километър от тях на необозначен на пръв поглед участък. Травис и останалите отидоха до самолета на три електромобила с гуми за висока проходимост. На подобно нещо го бяха качили и когато беше с качулка на главата. Едва когато се озоваха на петнайсетина метра от самолета, земята под тях стана неестествено равна и Травис осъзна, че пистата е била пред очите му през цялото време. Асфалтът бе с някакъв примес, така че идеално се сливаше с местността; върху него дори бяха изрисувани сенки и зеленикави петна. За всеки самолет или сателит пистата щеше да бъде невидима по всяко време на денонощието. Запита се как ли се ориентират кацащите пилоти и откри отговора — от двете й страни имаше малки лампи с пластмасови похлупаци — груби и с цвета на околния терен. Не светеха. Не бяха светили и преди малко. Най-вероятно бяха ултравиолетови и можеха да се видят единствено с подходящо оборудване.

В сянката на крилото се отвори врата, най-вероятно към багажното отделение. Травис различи зад човека от екипажа вътрешната стълба, която водеше към горното ниво. Ако беше обиколил Хвърчилото по-подробно, сигурно щеше да открие същото разположение.

Пейдж и останалите започнаха да товарят багажа си. Травис им помагаше. Сред касетите забеляза две, които се различаваха от другите — черни вместо зелени. Нямаше нужда да пита за предназначението им.

 

 

След няколко минути вече набираха височина и двата F-16 отново се пристроиха до крилете на голямата машина. Самолетът зави на североизток и пое към Швейцария по най-краткия възможен път.

Вътрешното разположение бе същото като на Хвърчилото. Травис седеше в голямо кресло срещу Пейдж в съответствието на стаята, в която бе открил мъртвата Елън Гарнър. Навън Уайоминг се простираше на изток към Небраска, огромен, кафяв и пуст.

— Наистина ли никога не се питаш? — попита Травис.

Пейдж го погледна.

— Моля?

— Говоря за Пролома. Каза, че дори не се опитвате да отгатнете какво има от другата страна. Направо не мога да повярвам.

Тя се замисли за момент.

— Всички се питаме. Но след като няма начин да проверим предположенията си и да ги сравним, всички те се свеждат до едно. Просто не знаем.

— Който и да е от другата страна, тунелът би трябвало да се отваря и при тях, нали? — каза Травис. — Нормално е да си помислиш, че са го забелязали. И как минават през него всички тези предмети? Дали някой не ги праща по три-четири пъти на ден?

— Доста хора смятат, че сме се закачили към съществуваща мрежа от тунели. Към някакъв извънземен еквивалент на пневматичните тръби, които се използват в банките. Може да е куриерска система, ограничена за неживи пратки. Нали? А може би не. „Може би“ е често срещано съчетание в Бордър Таун.

— Може би сте се закачили за някоя боклукчийска шахта — каза Травис. — Може всички тези изумителни неща да са само отпадъци.

Тя се усмихна и като че ли се изненада на собствената си реакция. Това бе първата усмивка, която Травис виждаше на лицето й. Помисли си, че целият полет си струва само заради нея.

— Това не го бях чувала.

— Свеж поглед — каза Травис.

Помълчаха известно време.

— Защо никой не може да мине през тунела? — попита накрая Травис.

— Има съпротивление, непосредствено на входа. Когато опиташ да пъхнеш нещо през него, съпротивлението го отблъсква, отначало със сила горе-долу колкото силата на гравитацията. Но съпротивлението се удвоява на всеки три сантиметра навътре, така че не можеш да стигнеш много надалеч. Жената, с която се разминахме в коридора, онази с червената коса, е доктор Фейгън. Тя проведе повечето изследвания на силата на съпротивлението. Иска да я преодолее, да намери начин да установи контакт с онези от другата страна на Пролома.

По някакъв начин думите й въздействаха на Травис по-дълбоко от всичко, за което бяха говорили досега. Реален контакт с онези същества — или неща — от другата страна.

Видя разбиране в очите на Пейдж, сякаш бе очевидно за какво си мисли. Може би беше. Може би тази идея поразяваше всеки по един и същи начин, когато я чуе за първи път.

— Малко вероятно е да се получи — каза тя. — Дори Фейгън го приема. Ако успееш да преодолееш първоначалната бариера, математиката пак ще е против теб. Попадаш в наистина шантава територия — Айнщайн, обща теория на относителността, забавяне на времето — все неща, които можем да изчислим, но не и да разберем всъщност. Както и да е, всичко води до едно и също заключение — каквото и да пратиш през Пролома, то просто ще се върне, преди да е стигнало до другия му край. Може да се върне месеци или години по-късно, или — и това е не само предположение — да се появи преди да си го пратил. Може би много по-рано.

Изгледа го и добави:

— Както казах, в Бордър Таун има много „може би“.

Травис кимна и се загледа към земята, отдалечаваща се все повече и повече под тях. Долу се виждаше магистрала в посока изток — запад, но без никакво движение по нея.

— И какво точно има на Театерщрасе номер седем? — попита той накрая.

Пейдж помълча, после въздъхна.

— Въпросът е не какво има там, а какво представлява самата сграда.

— И какво представлява?

Отново тишина. После:

— Оръжие.

Травис се извърна и я погледна. Зачака я да продължи.

— Театерщрасе седем е мястото, където ще се реши всичко — каза тя. — Това е запушалката в центъра на всичко, което планира врагът ни. Ако победим там, печелят всички. А ако загубим… — Млъкна, явно не искаше да каже останалото или може би дори да си помисли за него.

След малко продължи:

— Нищо от това няма да има смисъл, освен ако не започна от самото начало. Или поне ако не спомена най-важното.

Замисли се как най-добре да го направи, след което започна разказа си.

През пролетта на 1978 г. се случили две странни неща. Първото — на сто и петдесет метра под Уайоминг, а второто — на сто и петдесет метра южно от Пенсилвания Авеню. Най-мощната администрация на света, разполагаща с най-важното преимущество в историята на човечеството, решила да ограничи собственото си влияние.

През седмиците след катастрофалния провал на Свръхголемия йонен колайдър в Уинд Крийк президентът на Съединените щати и повечето от членовете на кабинета му били запознати с подробностите от пристигналите на място инспектори. Озовалите се долу представители на Министерството на енергетиката били хоспитализирани и освободени; освен декларациите за неразгласяване на случилото се им били осигурени консултации с психотерапевт, някои от които може би щели да продължат дълго време. Рубън Уорд останал в кома; бил откаран в „Джонс Хопкинс“ без промяна в състоянието.

На 3 април първият научен екип слязъл в СТЙК. Открили над деветдесет предмета, събрали се под Пролома — това название вече било общоприето. И ако някой от участниците все още се съмнявал, че към ситуацията трябва да се подхожда много внимателно, откритията на екипа били повече от красноречиви. В състоящия се от осемдесет и седем страници доклад за първия оглед думата „опасен“ се срещала повече от двеста пъти.

След запознаването с доклада президентът и старшите му съветници започнали дискусията в предвидима посока. Какво трябва да бъде нивото на секретност около проекта? До каква степен трябва да знае Конгресът за него? Кои военни контрактори да се привлекат и каква трябва да бъде ролята им в използването на този нов и непознат ресурс? Естествено, най-щедрите по време на предизборната кампания щели да бъдат първите кандидати, но колко други трябва да има зад тях? Две компании? Или може би три?

Няколко часа след започването на първата среща президентът се обърнал към човека, който до този момент не бил казал нищо — Питър Камбъл, професор от МТИ, тридесет и три годишен, най-младия член на Научния съвет.

— Май не сте съгласен — казал президентът.

— Не съм.

— Тогава кажете какво мислите.

Камбъл подбрал внимателно думите си.

— Нима някой в тази стая наистина вярва, че можем да запазим това в тайна? — Замълчал за няколко секунди в очакване на отговор. Отговор не последвал. — Вземете данните от Проекта Манхатън. Ако изобщо е имало какво да се пази в тайна. Колко време успяхме да издържим? Две години. Руската атомна програма е била в ход най-малко две години след това. Помислете си за количеството информация, която е трябвало да получат от нас, за да успеят, а след това си помислете, че този път им трябва да научат само две неща — че Проломът съществува и че е създаден от ускорителя. Това е всичко, което им трябва. Спецификациите на Свръхголемия йонен колайдър бяха публикувани в „Сайънтифик Америкън“ пет години преди завършването му.

— Съмнително е, че Русия разработва свой собствен Пролом, но… — започнал президентът.

— Русия, Китай, Индия, Северна и Южна Корея, Израел, Германия, Франция, Великобритания, Япония, Саудитска Арабия — поправил го Камбъл. — Може да съм пропуснал някого. Бъдете сигурни, че всяка от тези страни ще си има свои Проломи в рамките на следващите десет години. За построяването на нашия ускорител бе нужно едно десетилетие с финансиране от Министерството на енергетиката. Министерството на отбраната би могло да се справи два пъти по-бързо и следва да очакваме, че в тези страни ще бързат. — Размахал своето копие на доклада. — Нима искате всички техни щедри военни контрактори да се ебават с такива неща?

Дори години по-късно Камбъл щял да лежи буден нощем и да се пита дали навременното използване на глагола „ебавам се“ не е спасило света. Определено нещо в думите му е дръпнало правилната струна, защото след изказването му разговорът тръгнал в тази насока и не се върнал назад. Просто той успял да се прицели в страховете им. И улучил.

Накрая президентът задал на Камбъл неизбежния въпрос. Каква алтернатива предлага?

Камбъл разполагал с отговор. Да се отнеме стимулът за всяка страна да пилее ресурси за създаването на свой собствен Пролом. Да се сподели този с тях. Да се проведе тайна среща с лидерите на тези държави и с най-уважаваните им учени, не само с военнопромишлените магнати. Да бъдат честни. Откровени. Да осъществят единствената политика, имаща шанс да избегне хаоса — Проломът трябва да бъде под опеката на една-единствена организация, вярна на света като цяло, а не на някоя конкретна нация. Нека тази група се състои от хора с безупречно минало в науката и етиката — истинска етика на човешките нужди и отговорности, а не ограничения религиозен морал на една или друга култура. Да не се допуска никой, който активно иска да участва в нея; на никой, жадуващ за подобна отговорност, не бива да се има доверие. Вместо това да се идентифицират най-добрите кандидати и да бъдат привлечени. Страните членки трябва да защитават и финансират тази група, но никой не бива да я контролира. Дори и Америка.

— Но Проломът е на наша територия — казал секретарят на отбраната. — И ние сме платили за създаването му.

— Което само ще направи позицията ни по-легитимна — отвърнал Камбъл. — Разберете, започнем ли да предявяваме каквито и да било претенции върху това нещо, само даваме повод на някоя свръхсила да каже: „Е, тогава ще си направим наш“. А направи ли го една, ще я последват и другите. Единственият начин да предотвратим това е да сме равнопоставени. Помислете си — нямаше ли да сме благодарни, ако някоя от тях направи същото, при положение че някой техен изследователски център беше създал това нещо?

— Не вярвам, че някоя друга страна би го направила — казал президентът.

— Аз също — отвърнал Камбъл. — Поради което и ще бъдете запомнени с добро от историята.

Дебатът не приключил този ден, но през пролетта и лятото на същата година почти всяко решение било взето съгласно мнението на Камбъл. Групата, която трябвало да се грижи за Пролома, била наречена Тангента. Целите й били прости — да организира и изучава всичко, появяващо се от тунела; да вади научни заключения (ако е възможно) от тези наблюдения и да развива човешкото познание; да не допуска Проломът да стане кокал на раздора между опоненти.

И планът проработил.

За известно време.

— Най-силният съюзник на баща ми в битката за създаването на Тангента се казвал Арън Пилгрим — продължи Пейдж. — Той бил главен научен съветник на президента и един от основателите на първоначалния проект на ускорителя. Подобно на баща ми, станал един от най-високопоставените членове на Тангента и бил смятан за най-умния човек в организацията. Изключително добър в установяване на предназначението на странните и уникални единици, излизащи от Пролома. Навремето като правило те били носени именно на него.

Пейдж замълча и се загледа към окъпаната от ярката светлина равнина.

— Шепот се появил през лятото на осемдесет и девета. Отначало имал добавка, която го държала отделно от ключа му. Но дори и изключен, той е ужасно опасен. Ключът включва единствено интелекта му. Саморазрушителният аспект на обекта е винаги активен. Първият, който го държал с голи ръце, убил двама лаборанти, след което си разкъсал гърлото с химикалка. А интелектът задейства същия убийствен и самоубийствен импулс, но в глобален мащаб.

Травис се помъчи да си спомни как нещото го беше обсебило. Не успя. Спомените му, които бяха смътни по време на разпитите само преди няколко часа, вече бяха съвсем изчезнали. Помнеше само собственото си описание на преживяното, но дори това си отиваше.

Пейдж забеляза изражението му и каза:

— Никой не запомня нищо. След още няколко часа ще забравиш, че изобщо си го държал, ако някой не ти напомни. Нямаме представа защо го прави.

— Но защо предметът спаси живота ми? — попита Травис. — От убиеца с костюма?

— Доколкото сме наясно с модела на поведението му, Шепот работи по следния начин: първо отговаря на някаква потребност от страна на онзи, който го ползва. Колкото по-отчаяна е тази потребност, толкова по-добре. Затова ти е помогнал да убиеш нападателя. А след това — тук вече гадая малко — ти е дал способността да прочетеш надписа, който видя на стената в кабинета ми, защото това също е потребност, ако искаме да предотвратим онова, което предстои.

— Но това моя потребност ли е, или ваша?

— Вече е на всеки.

Начинът, по който го каза, не оставяше място за съмнения.

— И после какво? — попита той. — Когато отговори на нуждите на ползващия, се заема със своите собствени, така ли?

— Нещо такова. Може да си поиграе известно време с човека. Да открие някой болезнен спомен, да отвори стара рана, такива работи. Може би именно затова използва глас от миналото, на човек със силно емоционално въздействие. Но иначе си прав, след това доста бързо се заема със собствените си цели, а те винаги са едни и същи — да причини колкото се може повече и по-бързо беди на света.

— Страхотно.

— Още от самото начало разбрахме всичко това за него. Опасността е толкова очевидна, че смятахме да го заключим и изобщо да не се заемаме с изучаването му. Но и потенциалът за добро бе твърде голям, за да бъде подминат. Шепот знае всичко. И всичко за всичко. Знае колко тревички растат в момента в Канзас, знае дължината, наклона и извивката на всяка една и как точно ще се огъне, ако скоростта на вятъра се увеличи с осемстотин метра в час. Знае как да се излекува рак. Знае лек за всяка болест.

— Значи сте го питали.

— Питахме го. Заведохме му болни от рак във финална фаза и им го дадохме да го държат. Би трябвало да проработи, нали? Но не стана така. Или Шепот не е сметнал потребността им за достатъчно убедителна, или… — Пейдж се поколеба дали да продължи, после въздъхна. — Или просто не иска да ни казва такива неща.

Травис я чакаше да продължи. Тя погледна отново навън, може би за да потисне тревогата, насаждана през годините от онова нещо у нея.

— Сигурно не си спомняш — каза тя, — но когато превключи от режим на помощ в режим „убий света“, светлината се променя.

Не го помнеше, но й повярва.

— Целта на изследването ни, на изследването на Арън Пилгрим, било да разберем как да продължим първата част. По възможност до безкрайност. Как да го контролираме като потребители и да не му позволяваме да се променя. Пилгрим бил единственият, постигнал някакъв напредък в тази насока. Успял благодарение на някаква комбинация от съсредоточеност и… кой знае? Самият той казвал, че няма представа. Просто стигал до точката, в която можел да го контролира и да го кара да му говори толкова, колкото му се иска.

— Но не му е казал какво е лекарството против рак — отбеляза Травис.

Пейдж замълча за момент, после каза:

— Нямаме представа какво всъщност му е казвал.

Травис разбра накъде отива историята.

— Станало без никакво предупреждение. Никой не заподозрял, че нещо не е наред с него. Направи хода си през деветдесет и пета, след шест години работа върху Шепот. Изключил защитната система на Бордър Таун и убил осем души от охраната, за да се измъкне. Взел със себе си три единици. Едната е невидимият костюм, който си върнахме днес сутринта благодарение на теб. Също и Шепот. За последната ще ти разкажа по-нататък. Важна е. Все още не се знае нищо за нея и със сигурност е част от плана му.

— От плана да поеме контрол над Бордър Таун ли?

Пейдж кимна.

— По начин, който би бил немислим през деветдесет и пета. Посветил последните четиринадесет години на създаването на своя собствена организация. Можеш да мислиш за нея като за тъмен близнак на Тангента.

Погледите им се срещнаха. Тя изглеждаше по-ужасно и от времето, когато умираше.

— В Бордър Таун се пазят неща, в сравнение с които и най-модерната армия на тази планета изглежда като виц. Пилгрим знае как да ги използва. Смятай, че хората му също знаят. Ако успее да ги вкара вътре, ако установят контрол над това място дори за половин час, това означава край на всички възможности да ги спрем. Ще държат света в ръцете си. И какъвто и да е шибаният им план, шест и половина милиарда хора ще са зависими от него.

Само преди няколко дни Травис не би повярвал на нито дума от това. Но сега вярваше.

— Арън Пилгрим станал най-търсеният човек в историята — каза Пейдж. — Разузнавателните служби на всяка страна, финансираща Тангента, обединили усилията си, знанията си, средствата. Не получили нищо. В продължение на години. Колкото повече време минаваше, без Пилгрим да предприеме своя ход, толкова повече се изнервяха всички. Явно цели нещо голямо, нали? Разполагал с Шепот, който да му помага. Разполагал с цялата нужна му информация, а като се има предвид, че знанието е власт, имал на разположение и всички пари и влияние, които му били нужни. Имал всичко, но въпреки това му трябвали години, за да организира онова, което е замислил. Можеш да си представиш колко ни е уплашило това. Сякаш някой е застанал зад теб с прашка и колкото повече се бави със стрелбата, толкова повече опъва ластика. След пет години чакане разузнавателните служби да открият нещо Тангента решила, че прекалено дълго е стояла със скръстени ръце.

— И се включила в лова — каза Травис.

Ново кимане.

— Аз пък се включих горе-долу по това време. Бях на двайсет. Баща ми искаше да се огранича с изследователска работа, на сигурно място в Бордър Таун. Аз исках същото. Но разбирах колко е важна новата програма и исках да допринеса за нея. Моделирахме я по образеца на Оперативния отдел на ЦРУ, като при всяка възможност използвахме технологии от Пролома. Пилгрим изобщо не предполагаше, че ще се задействаме по такъв начин, а дори Шепот да му е казал, това не е било достатъчно, за да му помогне.

— Защо мислиш така?

— Защото успяхме. Успяхме да намерим следите му. Елиминирахме някои от хората му, дори успяхме да заловим някои живи. Накарахме ги да говорят. Получихме още следи. И тъй нататък.

— Да не искаш да кажеш, че Пилгрим просто седи и чака? — попита Травис и в същото време сам разбра отговора. — О!

— Театерщрасе номер седем — каза тя, щом видя, че се е сетил. — Изградил е целия си план около това място. Всъщност отдавна би трябвало да се сетим за Цюрих или най-малкото за Швейцария. Сигурност на информацията, каквато няма никъде другаде по света. Не можеш да намериш по-добро място, на което да скриеш едно сериозно и скъпо начинание. Локализирахме адреса на седемнайсети май две хиляди и пета и бяхме може би на около две минути от залавянето му. Измъкна се на косъм и се наложи да изостави Шепот. Заедно с някои от хората си. Прибрахме ги. И ги накарахме да говорят. Почти всичко, което знаем за онова място, го научихме от тях. Казаха ни, че заявената цел на Театерщрасе седем е, цитирам дословно, „завинаги да сложи край на ограничението на световната власт на Арън Пилгрим от страна на Тангента“. Освен това ни казаха, че това не било просто сграда. А оръжие. Оставали три часа, преди да го задейства, когато сме пристигнали.

Настъпи мълчание. Чуваше се единствено бученето на двигателите.

— Три часа — каза Травис.

— Три часа.

— Направо да не повярваш.

— Да — съгласи се Пейдж.

— Пристигнали сте в последния момент. Просто невероятно.

— Имаше някои фактори, които го направиха възможно. Хората му бяха станали много по-активни, сдобиваха се с важни неща на най-различни места, някои от тези неща са много трудни за намиране. Благодарение на това стана по-лесно да ги забележим. В същото време Пилгрим би трябвало да е знаел, че сме по петите му. Нормално е да се предположи, че е ускорил темпото и не е бил толкова внимателен, колкото би бил иначе. Всичко това ни помогна.

— Но все пак става въпрос за три часа — каза Травис. — Знам, че се случват гадости, но точно такива — почти никога.

— Алтернативата е от още по-невероятните. Че е искал да му цъфнем там, да го изкараме от леговището му, в което е прекарал десетилетие в подготовки, и да го оставим да избяга без Шепот, за който междувременно сигурно е започнал да мисли като за свой втори мозък. Предполагам, че би предпочел да изгуби очите си вместо това нещо.

Права беше.

— Значи Тангента контролира Театерщрасе седем през последните четири години — каза Травис. — Предполагам, че имате хора, които изучават какво е замислил Пилгрим там.

— Работят по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, откакто поехме сградата.

— И какво прави това оръжие?

— Точно тук е твоята роля — каза тя. — Защото дори хората на Пилгрим нямат представа. Да не говорим за нас.

Отново настъпи мълчание. Травис имаше основателни предположения за някои от въпросите в главата си, но не за всички.

— Причината да не знаем е очевидна — каза Пейдж. — Пилгрим не е проектирал оръжието сам. Накарал е Шепот да го създаде вместо него въз основа на онова, от което се нуждае. Накарал го е да ръководи работата му през всичките десет години, прекарани в създаването на това нещо, което заема всеки кубичен сантиметър от сградата — девететажна постройка на брега на реката. Това е извънземна технология, сглобена от произведени от хората компоненти. Хитър начин да построиш нещо, като използваш Шепот по такъв начин, но и със своите недостатъци, поне от гледната точка на Пилгрим.

— Проблемът с паметта — каза Травис.

Пейдж кимна.

— Невъзможно е да си спомниш какво точно ти е казал Шепот миналия път. Това прави адски трудна задачата да изпълняваш инструкциите му последователно. Затова Пилгрим е трябвало да си записва. Но това означава риск в сигурността, така че Шепот му осигурил език, който никой друг не е в състояние да чете.

Нещата вече започваха да се подреждат.

— Цялото онова място е покрито с такива надписи — каза Пейдж. — Мога да ти покажа няколко хиляди снимки още сега, но предпочитам да ги видиш лично и на място. Така, както ги е написал той.

— Надявате се, че мога да ви помогна да разберете това нещо — каза той. — За да успеете да го изключите.

— По-скоро се моля да си в състояние да ни помогнеш — отвърна тя. — Но иначе си прав.

— Мога ли да задам един наистина очевиден въпрос?

Пейдж го изпревари.

— Има причина просто да не изравним сградата със земята. Ще видиш със собствените си очи, когато стигнем. А в същото време не можем и да я защитаваме. Не и сега. Няма значение дали ще я отцепим с цяла танкова бригада. Пилгрим разполага с Шепот. А той е най-силният коз. По-силен е дори от другите единици, както сам научи в Аляска.

Пак беше права.

— Ако изобщо съществува някакъв начин да се постигне някакъв резултат, а начин винаги има, то Шепот ще знае как да го направи — каза тя. — Просто Шепот е най-силен от всички и всичко. Ако Пилгрим поиска да се върне на Театерщрасе седем и да задейства оръжието — а да предположим, че иска именно това, — то ще го направи. Освен ако не унищожим творението му преди това.