Бернар Вербер
Върховната тайна (63)

63.

Жан-Луи Мартен изпрати имейл до доктор Черненко в Санкт Петербург, в който обясняваше, че би желал да научи повече за опитите с мозъка.

Не получи отговор.

Изпрати факс. Атина му помогна да го напише. Никакъв резултат.

Тъй като болният от LIS не можеше да говори, а и защото знаеше, че няма да има никаква тежест в очите на някой истински учен, той се принуди да изложи проблема си пред Самюел Финшер.

Финшер се свърза лесно с руския си колега, който се оказа колежка, и проведе разговор с нея. Независимо че прояви любезност, тя отказа да му даде достъп до изследванията си.

Тогава Атина привлече вниманието им върху едно слабо място в живота на доктор Черненко. Не беше много хубаво от нейна страна, но в програмата й се съдържаше една от максимите на Макиавели: „Целта оправдава средствата.“

Благодарение на въпросното средство, френският учен успя да убеди рускинята да сътрудничи, като й обеща да използва Върховната тайна единствено за провеждане на ограничени и напълно контролирани експерименти.

Доктор Черненко се съгласи да им съобщи мястото, където се намираше Върховната тайна при мишките. То бе триизмерно и бе локализирано с точност до една десета от милиметъра. По имейла им изпрати карта на мозъка на мишка, на която една стрелка сочеше точното място, както и размерите му на височина, на ширина и на дълбочина.

„Ето, това е картата за откриването на съкровището“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.

Засъзерцаваха картата, сякаш ставаше дума за магическа формула.

— Намира се в мазолестото тяло! То е най-древният мозък. Първият орган на нервната система, който записва всичко преживяно от раждането до двегодишна възраст. След това отгоре се наслагват мозъчни пластове. Всеки пласт е с по-висока сложност, но най-важното си остава скрито в най-дълбинната ни част… Ти беше прав, Жан-Луи.

По време на следването си Самюел Финшер бе правил малки хирургични операции. Сега за целта избра мишка с черна главичка и бяло телце, представителка на един много схватлив вид, обикновено използван за циркови номера. Постави мишката върху коркова подложка, към която привърза лапичките й на кръст с гумени каишки.

После обръсна горната част на черепа, направи няколко замервания с милиметрова линийка и ги записа с флумастер на обръснатото място. Упои мишлето, за да предотврати болката, която би променила данните. Инсталира видеокамера, за да може болният да следи от разстояние хода на операцията.

С малък циркуляр за кости фино изряза горната част на черепа на животинчето, все едно че срязва горната част на черупката на сварено яйце. Пулсиращият мозък се появи на светлината на лампите. Лоботомия.

— Жан-Луи, чуваш ли ме?

„Да, чувам те, Самюел“ — се изписа на екрана, поставен над камерата.

— Гледаш ли?

„Да. Трябва да ти призная, че тъй като не съм свикнал на подобни гледки, това, което правиш, ми се струва доста отвратително. Но така или иначе, вече не съм способен да повръщам.“

Самюел Финшер бе свикнал да говори пред тази снабдена с екран камера, като че ли се обръща към приятел от плът и кръв.

— Сега вече си член на нашето братство, скъпи колега.

Обективът показа мишлето в едър план.

„Сигурен ли си, че няма да я умориш?“ — се изписа на екрана.

Доктор Финшер провери медицинските стойности.

— Пулсът е стабилен и всички жизнени функции са в нормалните граници.

„Страх ме е.“

Мишлето изглеждаше странно с изложения на показ открит мозък.

— Идеята беше твоя, Жан-Луи.

„При всички положения залогът е изключително важен, така че опитът е оправдан…“

В този миг Самюел Финшер доближи инструментите до оголения мозък.

Жан-Луи Мартен следеше притеснен хода на операцията.

Тя му напомняше за друг неврологичен експеримент с мишки, който бе наблюдавал в интернет, проведен от екипа на професор Вайсман^[1] от Станфордския университет. Учените присадиха в мозъците им неврони, взети от стволови клетки на човешки зародиши. Човешките неврони — по-млади и следователно по-жизнени — превзеха неврозоните на мишките, така че мишките се оказаха с истински човешки мозъци. Целта на учените бе да ги използват, за да помогнат на болните от Алцхаймер и от Паркинсон.

Болният от LIS се опита да си представи мишка с човешки мозък. Не ще и дума, бяха й присадени запаси от свежи нервни клетки, но си оставаше създание с неразвити способности за мислене.

Внезапно му се зави свят, реалността бе надминала научната фантастика. В зората на третото хилядолетие буквално всичко ставаше възможно — да дадеш човешки мозък на мишки или да се докоснеш до Върховната тайна.

Светът се променя, една най-обикновена идея, родена от нечие въображение, може да се окаже по-страшна от атомната бомба. Вече няма морал, има само експерименти. А ще се намери ли някой, който да се осмели да заговори за статута на мишките с „очовечен мозък“?

Наблюдаваше разпънатата на кръст мишка и гледката му напомняше картината на Салвадор Дали „Христос, наблюдаван от баща си“.

Ние сме всемогъщи. Ще ни е необходима повече съвест, за да преценяваме последствията от постъпките си. Подготвени ли сме?

А Самюел Финшер беше толкова съсредоточен в действията си, че не си задаваше никакви въпроси. Единствената му грижа бе да приключи успешно операцията и мишлето да се събуди невредимо.