Бернар Вербер
Върховната тайна (134)

134.

Свършено е.

Черният конник се беше промъкнал в цитаделата на белия цар, както конят на Одисей в Троя. Като видя, че не е останала никаква възможност за бягство, руският шахматист положи царя си — признаваше поражението си. Беше отслабнал с няколко килограма от началото на партията. Ризата му лепнеше от пот. Косата му беше мокра и от целия му вид се излъчваше унижение.

Това беше последната партия от една игра, завършила пет на едно за Финшер. Бившият световен шампион получи истински „урок“.

Шахматът е жестока игра, каза си Финшер. Цар Приам е победен от Одисей.

В очите на Леонид Камински се четеше безкрайно отчаяние.

Двамата си стиснаха ръцете.

Вяли ръкопляскания. Публиката не обича аутсайдерите.

Без значение. Самюел Финшер беше спечелил. Станал бе най-добрият шахматист на света.

Руснакът сдържаше сълзите си. Мениджърът му спортсменски се опита да го подкрепи, но накрая не издържа и го насоли на изпълнен с възклицания руски език.

При вълците победеният подлага глава под корема на победителя, за да му съобщи, че може да уринира отгоре му. В този случай тази работа я свърши съдружникът на победения — треньорът.

На невропсихиатъра му се прииска да го утеши.

Съжалявам, но се налага по-добрият от двама ни да се изправи пред машината.

Самюел Финшер се качи на естрадата и се облегна на ораторския пулт.

— Посвещавам този мач на Одисей — обърна се той към присъстващите, — човека, чиято хитрост ме вдъхновяваше, докато играех. И ще ви кажа още, че… (Не, още е много рано да се говори. По-нататък.) Не, нищо. Благодаря.

Фотоапаратите защракаха.

Предстоеше му да премери сили с Дийп Блу IV — най-добрия шахматист, в когото бе съсредоточен целият „интелект“ на планетата Земя.