Бернар Вербер
Върховната тайна (133)

133.

Двамата журналисти се прокрадват зад дъбовете и елите на Алеп. Една полска мишка се стрелва в тревата. Неподвижните градински джуджета оглеждат гъсталака.

Люкрес забелязва една последна сграда, която не са разгледали, тъй като е прикрита от дърветата. На входа се мъдрят три букви: ОТБ. Изидор знае значението на съкращението: Отделение за трудни болни. „Трудни“ е евфемизъм за тези, които никой не иска да приеме, нито класическите психиатрични клиники, нито затворите. Психопати и психотици, убийци-рецидивисти, най-страшните случаи с психически отклонения. От тях се страхуват дори болните.

Пиратите криели съкровищата си в средата на змиярника, за да обезкуражат мераклиите.

Страхливо пристъпват в бялата сграда. Няма легла. Мястото напомня по-скоро на изследователски център.

— Личната лаборатория на доктор Финшер?

Малки клетки с гризачи са наредени на етажерките и на всяка една е написано името на изследовател на човешкия ум: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински.

— Значи това са опасните луди от страховитото отделение на отписаните?

Люкрес взема в ръка мишката, наречена Куе, и я пуска в един изпитателен лабиринт.

— Емил Куе беше измислил метода на Куе, нали?

— Точно така. Той твърдеше, че ако някой си повтори хиляда пъти израза: „Ще победя“, в края на краищата побеждава. Методът му е в основата на самовнушението, следователно — и на хипнозата.

Малката мишка преминава през лабиринта, стига до лоста и силно го натиска.

Люкрес и Изидор вземат друга мишка и я поставят пред заключалка с код.

Няколко секунди и вратичката се отваря.

— Умберто беше прав. Тези мишки са много над средното умствено ниво.

— Супермишки…

— Малки „Финшери“…

Мишките преодоляват препятствията, като се превръщат в акробати, промушват се през прозрачни тръби, плуват, скачат, намират най-прекия път. Двамата журналисти са изумени от находчивостта и интелекта на опитните животинчета.

Изидор посочва една врата. Люкрес вади шперца и я отваря. Друга зала. Прилича на операционна. Зад гърба им се появяват две сенки, изникнали незнайно откъде.

— Разглеждаме? — осведомява се ясен баритон.

Люкрес се обръща и веднага разпознава физиономията.

— Хм, този отдясно е Такаши Токукага, по прякор Японеца-Канибал… — казва тя.

В потвърждение на думите й той рови в джобовете си и вади един кухненски нож.

— Онзи отляво не е толкова известен, но е също толкова страшен — уточнява Изидор. — Пат Удушвача.

В знак на одобрение, мъжът пляска шумно с широка кожена лента, която държи за двата края.

— Показват ги по телевизията, но после се налага да ги приберат някъде — отбелязва Люкрес. — Нямаме късмет, взели са ги тук…

— Сцила и Харибда, последните две чудовища, с които трябваше да се пребори Одисей.

Изидор грабва един стол, за да държи Канибала и Удушвача на разстояние. От своя страна Люкрес се опитва да отвори вратата в дъното.

— Легни, долу, легни! — провиква се Изидор, докато Люкрес обработва ключалката.

Най-сетне езичето се дръпва. Двамата журналисти побягват, затръшват зад гърба си блиндираната врата и пускат резетата. От другата страна двамата мъже блъскат с всичка сила.

— Не се тревожете, вратата ще издържи. Изглежда дяволски солидна.

Разглеждат новата стая, която прилича на работен кабинет. Люкрес отваря чекмеджетата. Изидор се обръща към стените, украсени с огромна фреска, вдъхновена от произведение на Салвадор Дали. На нея пише: „Апотеоз на Омир“. Вдясно — гола жена, камък с изсечени думи на иврит, тромпет, език, ключ, ухо, залепено за кошница; в центъра — мъж с камшик в ръка изкарва три коня от водата; вляво — скулптура на Омир. От една цепнатина на челото му изпълзяват мравки.

— Тази картина е невероятна, толкова е сложна — казва Изидор.

— Отново Одисей. Омир. Дали… Трябва да има някаква връзка.

— Може би някоя мотивация, която сме забравили. Основополагащите митове, големите архетипи на човешката история.

Люкрес изважда бележника си.

— Основополагащите митове… Да го добавя ли?

— Не. Тази мотивация често пъти е включена в религията.

— Одисей… Някой е харесал този мит и е успял да вкара реалността в легендата. Умът създава реалното.

Изидор прокарва ръка по рисунката на стената. Натиска детското лице, което изпълва устата на Омир, опипва картината с пръсти, натиска надписа на иврит, изсечен в камъка. После се премества към ключа. Без резултат.

Проумяла целта на колегата си, Люкрес натиска пукнатината в мозъка на Омир.

— Прекалено лесно — прошепва Изидор.

Продължават да се разхождат по огромния стенопис.

— Смятате, че зад някой фрагмент се крие таен механизъм? — пита младата жена, като натиска зърното на гръдта на Омир.

— Кой знае? — отвръща Изидор.

Пръстът му проследява контура на тромпета и разкрива рисунъка на едно лице. Люкрес опипва всеки детайл от фреската.

Нищо не се случва. Вниманието на Изидор е привлечено от нещо; прекършени крила — горе вляво, на някакъв остров.

— Крилете на Икар — отбелязва той замечтано. — Приближил се е прекалено близо до слънцето и е паднал… Дали е предчувствал края си?

Дебелият журналист докосва перата на крилете. Чува се някакво ръмжене. Открива се малък отвор. Вътре има кутия, в която е сложена кутийка за бижута от червено кадифе, а в нея — половинсантиметрова ампула, свързана с жица за пластинка с приблизително същата ширина.

— Върховната тайна…

Люкрес доближава фенерчето си. Предметът прилича на малко насекомо без крачка, но те знаят, че това е електрическият предавател, който се вкарва в мозъка, за да може притежателят му да познае абсолютното удоволствие.

— Страхотна миниатюризация!

Изидор го взема предпазливо и го поставя върху показалеца си.

— Ето какво е открил Джордано, като е отворил мозъка на Финшер.

— И това му е коствало живота.

Двамата наблюдават миниатюрното предавателче, почти уплашени от мощта, която се крие в него.