Бернар Вербер
Върховната тайна (144)

144.

Внезапно зазвучава пронизителният писък на алармената система. Някой е проникнал в болницата.

Червените предупредителни лампички примигват. Объркана, доктор Черненко застива.

Жан-Луи Мартен изписва на екрана: „Продължавайте!“

Бормашината отново забръмчава и се доближава още повече до черепа на Изидор Каценберг. Допира се до кожата точно когато вратата се отваря с трясък и се появява Умберто с пистолет в ръка, насочен към присъстващите.

— Идвам тъкмо навреме! — възкликва морякът от „Харон“.

Той набързо развързва Изидор, който се втурва светкавично към партньорката си, за да я отвърже. Тя е бясна, а от залепената й с анкерпласт уста излизат неразбираеми звуци. За да разбере какво казва, той рязко го дръпва.

— Какво се опитвахте да ми кажете? — обръща се той към нея.

— Мъчех се да ви предупредя да не отлепвате рязко анкерпласта, защото ужасно боли — отвръща тя раздразнено.

Капитанът на „Харон“ прави знак на Наташа и майка й да отстъпят.

„Умберто, колко съм щастлив да ви видя пак“ — се изписва на екрана на Жан-Луи Мартен.

— Вие знаете как се казвам? Никога не съм ви срещал! — чуди се морякът, размахвайки оръжието.

„Напротив. Спомнете си. Една зимна вечер. Бяхте на волана на един автомобил. Вероятно си бяхте пийнали. Или бяхте задрямали за момент.“

Умберто бърчи дебелите си вежди.

„Изгубихте контрол над колата и покосихте един пешеходец.“

Морякът гледа объркано.

„Пешеходецът бях аз. И ако сега съм в това състояние, то е по ваша вина. Ако не бяхте нахлули в моя живот, сега щях да съм със семейството си, с приятелите си и да си живея нормално.“

Капитан Умберто смаян гледа живия труп, внезапно рухнал от угризения и от чувство за вина. Люкрес си казва наум, че ще трябва да допълни списъка си — силата на вината.

— Аз… аз… — пелтечи Умберто и за малко да изпусне пистолета. — Не. Не е възможно. Онзи, дето го блъснах, не помръдна повече. Ударът беше толкова силен, че мъжът сигурно е останал на място.

Екранът пише, докато червеното око го фиксира: „Периферната нервна система е напълно извън строя, но мозъкът продължава да действа. Това състояние се нарича LIS — Locked-In-Syndrome. Сигурно сте запознат с това заболяване, докторе. Във Франция го наричат синдром на живия зазидан.“

Умберто прави крачка назад.

— Как открихте, че бях аз?

„Когато човек не може да се движи, започва да се отегчава. И когато се отегчава много, си намира занимание. Аз си намерих купища занимания. Между другото, исках да открия на кого дължа този «инцидент». И открих. Дължа го на вас, скъпи Умберто. В онзи момент ми се прииска да ви убия. Превъзмогнах го. Отмъщението заливаше мозъка ми като разяждаща киселина. Сетне, след като научих, че сте се пропили, си казах, че животът е отмъстил за мен много по-успешно, отколкото бих могъл да го сторя аз. Аз поне бях запазил достойнството си. Докато вие… Радвах се да ви гледам в онова състояние. Толкова ви мразех! Накрая обаче пожелах да превъзмогна омразата. Помолих Финшер да ви наеме да управлявате корабчето-совалка между града и болницата. Вие сте палачът, спасен от жертвата си. Вече знаете.“

В главата на Умберто цари невероятен хаос. Той е разкъсван от чувство за вина, от признателност, от съжаление. Другите не смеят да се намесят. Умберто сменя изражението си и решително се обръща към Изидор и Люкрес.

— Оставете го на мира! — вика той гръмогласно. — Той е изстрадал достатъчно. Давате ли си сметка за голготата на този човек?

— Умберто, мислете за Финшер — опитва се да му повлияе Изидор. — Той е убил Финшер — човека, комуто дължите всичко.

Бившият неврохирург се обръща бавно към тях.

— Той е помолил Финшер да ме спаси! Аз разсипах живота му. Той не само ми прости, но ме и спаси. Не мога отново да му причиня зло.

Благодаря ти, Атина, не можех да си представя, че ще видя с очите си силата на прошката. Ти си права, прошката е сила… на бъдещето.

Умберто сваля револвера. Мотивациите в ума му се боричкат неистово — симпатията към Изидор и Люкрес, състраданието към Жан-Луи Мартен, когото е превърнал в инвалид и който в отплата го е спасил от деградиране. Битката е жестока.

— Не мога да реша! Не мога да реша! — вика той.

Накрая сяда с празен поглед и не помръдва.

Люкрес му отнема револвера без колебание. Изидор се навежда.

— Какво му стана?

Доктор Черненко го наблюдава с интерес.

— Рядък случай — мотивациите в мозъка му са идеално уравновесени и сега не може да помръдне.

— Дълго ли ще остане в това състояние?

Тя преглежда зениците му.

— Тъй като не може да реши дилемата, той се е предал. Избягал е от тялото си.

Възползвайки се от момента, Наташа се хвърля върху Люкрес и я обезоръжава. Двете се бият. Много по-висока от журналистката, Наташа компенсира с ръста си неумението си да се бие. Удря на съперничката си шамари, драска я, рита я в глезените, тръска вихрено глава. Истинска фурия! Неподготвена за подобно развитие на нещата, Люкрес понася няколко удара, после минава зад Наташа и извива ръката й, за да я укроти. Безчувствена на болка, Наташа се извърта и успява да се освободи.

Двете жени заедно се добират до пистолета. Другите се хвърлят на пода.

Двубоят е безмилостен.

Люкрес се сеща, че не копието убива бизона, а волята на ловеца. Бизонът приема смъртта, а копието е само официалният й приносител и доказателството за неговото съгласие да умре. От мига, в който жертвата е приела загубата и ловецът е приел победата, копието може да бъде запратено където и да е — то непременно ще улучи целта. Определящо е намерението, не действието.

Внезапно се чува изстрел. Револверът пада на земята.

Люкрес и Наташа се споглеждат, после всяка опипва тялото си, за да види дали не е ранена…

Умберто продължава да стои неподвижно. Най-накрая болезнен стон ги насочва към ранения — доктор Черненко е уцелена в рамото.

Наташа се втурва към нея.

— Мамо!

Значи тя е приела куршума, мисли си Люкрес.

— Мамичко! НЕ! Какво направих!

Топмоделът се разплаква. После се разсмива.

— Мамо, най-сетне се случи, аз страдам! Оздравях и пак благодарение на теб!

Пипа се по бузата.

— Аз плача!

— Боли ме — казва доктор Черненко.

Възползвайки се от настъпилата паника, Люкрес вдига телефона в операционната и се свързва с Жером Бержерак.

— Ало, ако все още желаете да сте моят герой, изпратете Бърза помощ и кавалерията. Тук ви очаква истинско приключение.

В създалата се суматоха нещо продълговато незабелязано изпълзява изпод покритата с плат мебел, вдига револвера и го насочва към журналистите.

„Горе ръцете“ — се изписва на екрана на компютъра.

След моментно колебание двамата журналисти се подчиняват.

Повдигайки се, разгъващата се метална ръка повлича бялото платно и отдолу се показва голям куб, надписан с готически букви: „Дийп Блу IV“.

Ръката се доближава още повече до лицето на Изидор.

— Значи наистина вие сте убиецът… — казва той на Жан-Луи Мартен.

„Беше нещастен случай. Исках да възнаградя Самюел Финшер за победата му, както го правех винаги. Но той вече е бил в състояние на оргазъм. Не знаех. Свръхнатоварването с удоволствие е предизвикало късо съединение в мозъка му. И той е изключил.“

Журналистът се отдалечава от колежката си, за да предизвика ръката да се движи отляво надясно.

„Беше нещастен случай — повтаря Жан-Луи Мартен. — Оргазмът, плюс стимулирането на Върховната тайна, плюс умората от последната шахматна партия. Мозъкът е нещо много чувствително… Смъртта е настъпила вследствие на прекомерното му стимулиране.“

Изидор продължава да се движи наляво.

— Човешкият интелект се отличава със способността си да долавя само нюансите. Прекалената светлина води до ослепяване. Прекаленият шум до оглушаване. Прекаленото удоволствие се превръща в болка. И може дори да убие — подчертава Люкрес, отстъпвайки надясно.

Изидор допълва:

— Затова достъпът до Върховната тайна е открит твърде рано. Той ни води право към абсолютното усещане. А ние не сме подготвени за него. Трябва постепенно да се върви напред. Дайте на магарето моркова, към който не е спирало да се стреми, и то ще се запъне и няма да иска да продължи.

Екранът помръква.

„Нямах намерение, но сега вече реших — длъжен съм да ви убия. Аз спечелих, вие загубихте. Защо ли? Защото съм по-мотивиран. Вие сте умни и защитавате старите ценности. Аз съм обзет от неистовото желание да постигна това, което съм убеден, че е нещо ново и значимо за всички. От този миг нататък вашият живот е без значение“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.

Револверът се вдига, за да се насочи към челото на Изидор, което все още носи белезите от подготовката за трепанация.

„Няма да се справя“ — се изписва на екрана.

„Трябва, Одисей, сега вече не можем да отстъпим“ — се чете отдолу.

„Не, Атина. Това поведение не е достойно за човек на бъдещето.“

Личността му се раздвоява между човешката и електронната си половина, мисли Изидор.

„В Стария завет пише: «Не убивай!»“ — изписва Жан-Луи Мартен.

„Целта оправдава средствата — Макиавели.“

„Атина, в теб продължава да тлее малко от злобата на Дийп Блу IV.“

„Одисей, ти си запазил мъничко от дребната душица на бившия банков чиновник.“

Люкрес се възползва от смута в двете части на ума на Мартен-Дийп Блу IV и удря механичната ръка. Оръжието пада. Но ръката на Дийп Блу IV шиба въздуха със свити пръсти. Стоманената ръка е страховито оръжие. Люкрес избягва ударите и се мъчи да стигне до лакътната става. Не успява. С разранено чело, тя си дава сметка, че няма да е лесно да надвие машината, движена от нечия непозната воля.

На Изидор му хрумва да дръпне щепсела от контакта. Ръката се отпуска. Изидор държи щепсела с палеца и показалеца си, като че ли държи змия, а двете клеми са отровните й зъби.

Възхитена и същевременно засегната, Люкрес не се предава.

— Ако оставим болния тук, той ще продължи да експериментира — заявява тя, насочвайки към него пистолета така, сякаш се готви да му пусне един куршум. — Един ден някой ще намери резултатите от експериментите и ще ги приложи. Тогава нищо няма да може да спре развитието на нещата. Разпространението на абсолютната дрога ще унищожи човечеството.

Затворът на револвера прещраква и тя насочва дулото му към червеното око на Мартен.

Изидор моли за минута размисъл и предлага:

— Може би имам по-добра идея.

В небето бръмчи хеликоптер. Жером Бержерак пристига с една полицейска рота. Бързо оглежда помещението.

— Идвам навреме, нали така?