Бернар Вербер
Върховната тайна (149)

149.

Една ръка гали лицето й. Сънува ли? Отваря очи.

Изидор. От плът и кръв.

— Стана полунощ. Не е първият ден. Вторият е — казва той с усмивка.

Тя го гледа с огромните си изумруденозелени очи и на свой ред се усмихва съзаклятнически.

Той мълчаливо я хваща за брадичката и я целува.

Бавно, с треперещи пръсти разкопчава коприненото сако… и съзерцава младата жена.

Зад окото — оптичен нерв, тилно зрително поле, мозъчна кора. Активирани неврони. По цялото им протежение се спускат микроскопични токови удари. Раждат се бързи и ярки мисли, които препускат, същински обезумели мишлета, из огромния лабиринт на мозъка.

Няколко минути по-късно и двамата са съвсем голи, потните им тела са плътно прилепени.

Хипофизата в мозъка на Изидор е свръхвъзбудена. Тя отделя тестостерон над нормата, а той ускорява ритъма на сърцето, което изпраща кръв навсякъде, където има нужда от нея.

Хипоталамусът в мозъка на Люкрес отделя естроген над нормата, предизвиквайки повишено отделяне на млечни хормони, от които чувства гъдел в корема, в зърната на гърдите и я избива на плач.

Той попива всеки неин образ. Ако можеше да премине на ускорен режим на запаметяване! Да накара мотора на камерата да се върти по-бързо, за да заснеме повече от двайсет и пет кадъра в секунда, да стигне до сто, до двеста, които по-късно да може да забавя, да спира, когато му се прииска да си спомни момента.

Вълните на лулиберина, естрогена и тестостерона се смесват в артериите, вените и капилярите. Хормоните плуват обратно на артериалните течения като разгневени сьомги.

Сърцата ускоряват ритъма си. Дишането — също.

Нещо приижда, издига се.

Телата им танцуват. Скъпоценният миг се изживява на множество нива. Гледани отдалеч, двамата приличат на странно двуглаво животно с осем крайника, някакъв розов октопод, който подскача и се извива.

По-отблизо, на нивото на кожата, се е развихрил истински пожар. Половите им органи — слепени, плътно проникнали един в друг, омекотени от природната си окосменост — са оста, превърнала ги в неразделени сиамски близнаци.

Отдолу, под кожата, мускулите изискват повече захар и кислород, за да се покажат на нужната висота. Таламусите в мозъка се стараят да координират дейността на клетките.

Хипоталамусът контролира всичко.

Най-сетне горе, в кортексите, се заражда мисълта.

Обичам я, мисли той.

Обича ме, мисли тя.

Двамата мислят, после вече не мислят.

Пълно затъмнение.

Струва му се, че ще умре. Сърцето спира… Като насън му се явяват двете енергии — на олимпийските богове Ерос и Танатос, обвити в мъгла гиганти, вкопчени един в друг. Втора секунда сърцето е неподвижно. Той затваря очи. Червена завеса. Кафява завеса. Черна завеса. Бяла завеса.

Слетите им тела се превръщат в електрическа батерия, излъчваща осемхерцово „човешко електричество“. Честотата на сърдечния ритъм е също осем херца. Двете полукълба са в пълен синхрон — мозъчната вълна е изравнена със сърдечната, а тя на свой ред — със сексуалната.

Активираната пинеална жлеза отделя ендорфин, кортизон, мелатонин и естествен диметилтриптамин.

Микроскопичната точица, наречена от Финшер и Мартен „Върховна тайна“, на свой ред е стимулирана. В този миг усещането е десетократно по-силно.

Така откриват съществуването на трите вида любов, описани от древните гърци:

— Ерос: плътската любов, сексът;

— Агапи: любовта на чувствата, на сърцето;

— Филия: любовта на ума, на мозъка.

Когато трите се слеят, се получава нитроглицеринов взрив, който се разпространява на вълни с честота осем херца.

Любовта с главно „Л“, за която се разказва в легендите и която се опитват да пресъздадат творците. Сексът, сърцето, мозъкът — в неразривна хармония.

Чакра 2, чакра 4, чакра 6.

Осемхерцовата вълна, създадена от тези три предавателя, тръгва от мозъка, преминава през материята и се разпространява наоколо. Вълна от любов. Те не са просто сливаща се двойка, те са малък енергиен предавател на космическа енергия с честота осем херца.

В мозъка им съзнанието е леко променено.

Вече не съществувам.

За миг пред Изидор се разкриват някои тайни на света.

Кой съм аз, за да заслужа това, което ми се случва?

За миг пред Люкрес се разкриват други тайни на света.

Да не бълнувам?

Долавя, че вселената е прорязана от дълги фини нишки, както и че мозъкът е изграден около едно влакнесто ядро.

Арфа.

Навсякъде линии, които водят от една точка до друга и се преплитат в здрава тъкан.

Космически нишки. Във вселената съществуват нишки, които трептят като струни на арфи. Струните трептят с честота осем херца и от тях се сипят звезди, напомнящи прашинки.

Нишки, влакна, възли. Вселената е тъкан. Платно. Картина. Образите се размиват и се променят. Вселената е мислена рисунка.

Звучи нотата „си“…

Някой сънува нашия свят, а ние си въобразяваме, че той наистина съществува. Времето е част от този сън. То също е илюзия, но ако се осмелим да помислим, че не е непрекъснато, то тогава ще престанем да възприемаме хората и събитията с тяхното начало, среда и край. Аз ще се видя едновременно като зародиш, млада жена и дребна старица. Или в по-широки граници — като сперматозоид в семенната торбичка на баща ми и труп, погребан в гробищата с надпис върху плочата: „Люкрес Немрод“. Или в още по-широки граници — като желание в главата на майка ми и спомен в главата на тези, които са ме обичали.

Люкрес се чувства прекрасно.

Аз съм много повече от едно „аз“.

Двамата продължават да се издигат. Без никакъв страх. Достигнали едно ниво, сърцата им престават да бият.

Какво става? — се пита той.

Какво става? — се пита тя.

Усещането трае няколко секунди, които обаче им се струват години.

После всичко поема по обратния път. Сърцето се изключва от мозъка и отново забива.

Докато се приземяват, постепенно забравят. Щастието отлита, познанието се разсейва в пространството — още им е прекалено рано да се докоснат до него. Всичко се разпада.

Преминали са отвъд, макар и за кратко. Сега са като замаяни. Знаят, че никога няма да могат да изразят това усещане, защото не съществува дума, способна да го опише в пълната му сила.

Споглеждат се и избухват в смях.

Напрежението отслабва. Смеят се на изблици, на вълни, които прииждат и се оттеглят. Смеят се, за да се убедят взаимно, че всичко е подигравка. Смеят се, за да осмеят трагичното. Смеят се, защото в този миг не се страхуват от смъртта. Смеят се, защото в този миг са се изключили от заобикалящата ги човешка драма.

Смеят се на смеха си.

После се приземяват. Смехът им изхърква още няколко пъти, като стар задавен самолетен двигател.

— Какво ни подтикна към това? — шепне Люкрес.

— При мен става дума за четиринайсетата потребност — да обичам Люкрес Немрод.

— „Да обичам“ ли казахте?

— Не, мисля, че не.

Тя се смее още малко и тръска дългата си рижава, ситно накъдрена коса, мокра от потта. Големите й изумруденозелени очи с форма на бадем са станали златистожълти. Цялото й тяло е горещо и изпотено. На лицето й е изписан абсолютен покой, сякаш всички мускули под кожата й са напълно отпуснати.

Люкрес разбира сдържаността на приятеля си.

— За пръв път изпитвам подобно усещане.

— И аз. Като че ли откривах нещо съвсем ново, някакъв напълно непознат свят.

— Досега най-силното изживяване стигаше, да кажем… до шестнайсет по двайсетобалната система.

— А сега?

— Бих казала, осем хиляди пак по двайсетобалната.

— Четиринайсетата потребност, така ли беше?

— Мисля, че успяхме да стимулираме докрай Върховната тайна, при това без да прибягваме до трепанация и до имплантиране на предавател в мазолестото тяло. Успяхме ето така — казва той, целувайки отново хладната кожа на младата жена.

Люкрес се усмихва и иска един лакрицов бонбон за успокоение. Той бърка в джоба на смокинга си и й подава пакетчето.

— Не знам дали някога ще възпроизведем този „номер“, но признавам, че бях изненадана! — отвръща тя, надъхвайки в устата си няколко бонбона наведнъж.

Двамата дълго време лежат мълчаливо, опитвайки се още малко да задържат спомена за изживяното. Най-после Люкрес продумва:

— Мислите ли, че може да има още нещо, някаква петнайсета мотивация?

Той не отговаря веднага.

— Да.

— Коя е тя?

— Преди малко имах странно усещане, през мен премина вълна на чисто сладострастие. Непосредствено след това, като обратен ефект, изпитах друго чувство. На абсолютна пълнота, последвана от световъртеж, сякаш бях способен да обхвана с мисълта си безкрайността на вселената. Сякаш, достигнал нова точка на наблюдение, откривах, че имам невярна представа за измерението на нещата.

Както аз по отношение на времето. Той е доловил в пространството това, което аз долових във времето, си казва Люкрес.

Изидор Каценберг се опитва да опише по-точно усещането си.

— Като че ли всичко е много по-обхватно, отколкото изглежда. Ние не сме високи само един и седемдесет. Земята не е просто само една планета. Всичко сияе и се простира в безкрая. В действителност, всичко е пространство.

Всичко е време, мисли тя.

Взема последната си цигара, запалва я, вдишва дълбоко дима и го изпуска, чертаейки във въздуха кръгчета, после осмици, после пръстени на Мьобиус.

— А сега на въпроса: какво ни подтиква да действаме? Какъв е вашият отговор?

Той заговаря с обичайния си тон:

— Бихме могли да наречем новата мотивация „разширяване на съзнанието“. Тя е може би по-силна от всички предходни мотивации. Точно затова „успяхме“. Това понятие е доста сложно, трудно е да се обясни с думи.

Тя напрегнато се взира в него.

— Опитайте все пак.

— Може би съзнанието ни се разширява, когато осъзнаем, че океанът може да прелее от една-единствена капка вода в повече…