Бернар Вербер
Върховната тайна (125)

125.

Час по-късно стоят пред купищата старо желязо в Голф-Жуан. Огромно гробище, в което се разхождат плъхове и ловуват гарвани, последен пристан за всички блага на съвременното потребление, далеч от упътването за употреба, което ги е придружавало в деня на създаването им. Докъдето поглед стига са струпани камари от ръждясали домакински електроуреди и автомобили — истинско полесражение, но с фатален изход за всички. Армии от стоножки пъплят сред изкривените ламарини.

Мястото е толкова зловещо, че дори няма пазач на входа — никой не изгаря от желание да се разхожда тук. Люкрес и Изидор предпазливо пристъпват сред железата.

Така свършват машините, живели в съприкосновение с хората. Автомобили-слуги, чиято единствена грешка е била, че са се оказали в ръцете на некадърни шофьори, блъснали ги в крайпътните чинари. Изтърбушени телевизионни приемници, които са забавлявали поколения деца, за да бъдат оставени на спокойствие родителите им. Чугунени готварски печки, фаянсови тоалетни чинии. Вляво — планина от плюшени мечета, любими утешители на бебета. Малко по-нататък — планина от обувки, предпазвали човешките крака от нараняване при съприкосновението им с грубата улична настилка.

Няма ли да се разбунтуват някой ден? — мисли Изидор. — Неодушевени предмети, няма ли да се одушевите някои ден? Не е ли Дийп Блу IV един Спартак, който се надига и казва: „Достатъчно!“?

Цяла камара телефони, някои още от времето на апаратите с циферблат. Ютии. Будилници. Люкрес и Изидор вървят с чувството, че е дошъл краят на света. Встрани горят запалени автомобилни гуми.

Един хеликоптер ръждясва, перките му са клюмнали, като увехнали листенца на цветя.

Дийп Блу IV, машината-гладиатор, която, подложена на публично оскърбление, е решила да си отмъсти. Най-напред да свърши нещо, със или без помощта на хората. А сетне… може би осъзнала необратимия упадък — гробището на машините. Сигурно го е видяла по интернет. Как се изрази Мак Инли? „Тя е овехтяла, ще я заменим с машини с органични части.“ Следователно сливането между органично вещество и електроника е в процес на осъществяване. И никой не го контролира, понеже никой не вярва, че някой ден машините ще започнат да мислят. Също като директорът на университета „София-Антиполис“: „Просто изчислителни машини“. Той не си дава сметка за какво става дума.

Недалеч от тях притичва един плъх, драскайки с нокти по метала.

Машините не страдат. Страданието е присъщо на съзнанието. Когато започнат да страдат, ще започнат и да си задават въпроси.

Стереоуредби с грамофони, магнетофони, пържолници, грилове, изтърбушени канапета с настръхнали пружини, велосипеди. Всичко изглежда съвършено изправно, като че ли е оставено тук в очакване да задоволи нуждите на други хора.

Един мъж рови в купчина ръждясали винтове.

— Къде са компютрите, моля? — пита Люкрес.

— Вижте при информатиката — отговаря той също като продавач в хипермаркет и им посочва една почти идеална пирамида от нахвърлени компютри, принтери, скенери, клавиатури, екрани и оплетени кабели.

Ето че към тях се приближава стар циганин с нарязано от дълбоки бръчки лице, с бяло кожено сако и черна риза, с пръсти, отрупани с позлатени пръстени.

— Аз съм началникът тук, какво ви интересува?

— Един компютър.

— Само един ли? Шегувате се, те тук са хиляди. Джобни, микро, мини и дори цели работни станции.

— Да, но този, който търсим, е специален.

Циганинът избухва в смях и разкрива златните си кучешки зъби.

— Има си екран, клавиатура, твърд диск и флопи, нали? Струва ми се, че съм виждал такава физиономия някъде наоколо.

Мъжът отива да избърше омазаните си с грес пръсти в един мръсен парцал.

— Мога да ви опиша как изглежда в общи линии — заявява Люкрес.

Вади бележника си и припомняйки си видеокадрите, които й е показал нейният партньор, рисува куб и изписва върху него с готически букви Дийп Блу IV.

— Много по-голям е от нормалното. Висок е някъде около метър.

Циганинът склонява да хвърли поглед на рисунката.

— Нямам идея — казва той.

— Истинска рядкост, уникален модел.

— Абе, нямам идея и това е.

Изведнъж на Изидор му хрумва нещо.

— Има разгъваща се механична ръка.

Циганинът сбърчва чело. Отива при своя компютър и започва да преглежда списъците си.

— Дийп Блу IV, така ли беше?

Управителят на сметището изглежда угрижен.

— Едно огромно блиндирано нещо с механична ръка. Да, спомних си, мина през нас. Само че вече го препродадохме.

— На кого?

— На някаква служба.

Мъжът рови в купчина смачкани хартии, които изважда от папка с надпис „фактури“.

— Ето. Вашият Дийп Блу IV е заминал за психиатричната клиника на остров Света Маргарита. Мдаа… Изживява старините си след преживените емоции. Това е бойна машина. Само че победена бойна машина. Знаете ли, че изгуби световната шахматна титла?

Чете от някакъв лист, закопчан с кламер, и добавя, че болницата сигурно е доволна от покупката, тъй като след това са му поръчали да достави още един компютър от същата гама. Той открил точно каквото му искали — не толкова мощен, но също толкова огромен.

— Информатиката е като всичко останало. Всеки иска повече. По-бързи машини, които знаят да правят повече неща. Това е стоката с най-кратък живот. Преди сменяха компютрите си на всеки шест години, сега на всеки шест месеца. Оня, другия компютър например, трябва да им го доставим утре. И той е свръхнадарен. Бил е на служба при метеоролозите. Прогнозите за времето са нещо изключително трудно. Човек трябва да отчита стотици фактори. Специалистите правят безброй изчисления и затова се оборудват с все по-сложни машини. Днес например предсказаха хубаво време и наистина е хубаво. Аз съм особено доволен, защото при нас ръждата е проблем номер едно.

Изпълнена с подозрение, Люкрес вдига поглед към небето.

— Вярвате ли, че времето ще е хубаво, Изидор?

Изидор застава до едно дърво. Разкъсва паяжината, оплетена между два клона.

— Какво правите?

— Ако паякът не се помръдне, значи ще имаме или дъжд, или вятър.

— Не виждам връзката.

— Когато усети, че времето се разваля, паякът не хаби напразно усилия да плете паяжина, защото лошото време ще я унищожи.

Известно време наблюдават разкъсаната паяжина. Паякът не помръдва.

— Ще вали — обявява Изидор.

— Може пък да се е уплашил от нас?

Веднага след като Люкрес изказва предположението си, небето притъмнява и започват да падат едри капки дъжд.