Бернар Вербер
Върховната тайна (24)

24.

Бяха дошли всички. Жена му Изабел, дъщерите му, кучето Лукул, приятелят му Бертран Мулино, няколко колеги от службата.

Самюел Финшер видя, че от устата на Жан-Луи Мартен течаха лиги и деликатно избърса с кърпичката си крайчеца на устните му, преди да покани посетителите да влязат.

— Чува с лявото ухо и вижда с дясното око, но не може да се движи, нито да говори. Говорете му, докосвайте го по ръката, може да предизвикате емоционална реакция — обясни им той.

Старата немска овчарка Лукул, начело на шествието, се хвърли да ближе ръката му. Тази спонтанна проява на обич разведри обстановката.

Лукул. Моят Лукул.

Дъщерите му го целунаха.

Колко съм щастлив да ви видя! Скъпи мои! Скъпите ми малки обожавани момиченца!

— Как си, татко?

Не мога да говоря. Четете отговорите в окото ми. Обичам ви! Доволен съм, че избрах да живея, за да мога да ви гледам в този миг.

— Татко, ей, татко, отговори ни!

— Лекарят каза, че не може да говори — припомни им жена му Изабел и го целуна по бузата. — Не се тревожи, скъпи, ние сме тук. Няма да те изоставим.

Знаех си, че мога да разчитам на вас. Никога не съм се съмнявал.

Бертран Мулино и колегите от службата размахаха подаръците: цветя, шоколадови бонбони, портокали, книги. Всъщност никой от тях не бе разбрал истински какво означава този LIS. Мислеха си, че е някаква травма, която ще премине и ще бъде последвана от възстановяване, като при всички други травми.

Жан-Луи Мартен се мъчеше да придаде колкото може повече изразителност на единственото си око. Как му се искаше да ги успокои и да им покаже радостта си от това, че ги вижда.

Лицето ми сигурно прилича на мъртвешка маска… Откакто съм тук, не съм видял никакво огледало. Сигурно съм блед, мъртвешки блед, с разстроен вид. Сигурно съм грозен и уморен. Дори не мога да се усмихна.

Изабел сбърка ухото и се наведе към нечуващото.

— Толкова съм щастлива, че си…

Поколеба се за миг.

— … жив.

Доктор Финшер каза „ляво ухо“, но ляво за мен, а за вас, които седите отсреща, е дясното. Дясното!

За щастие чувствителността на здравото му ухо се бе увеличила много и дори когато шепнеха в мъртвото, пак успяваше да възприеме звуците.

Бертран бързо изрече в същото ухо:

— В банката всички много се радваме, че успя да отървеш кожата и те очакваме. Във всеки случай, аз те очаквам за партия шах — веднага след като се възстановиш. Почивай си, за да оздравееш бързо, нали, не се прави на много хитър и не се опитвай да се прибереш вкъщи преждевременно.

Няма такава опасност.

Тъй като не беше сигурен, че е бил правилно разбран, Бертран направи жест — все едно, че мести шахматна фигура и го потупа приятелски по ръката.

Жан-Луи Мартен се успокои. Най-важното бе, че не бяха го забравили.

Ах, приятели мои! Значи все още съществувам за вас. Колко важно е да знам това.

— Знам, че ще оздравееш — шепне Изабел до нечувствителното му ухо.

— Да, татко, връщай се бързо у дома — изрекоха трите момичета в същото ухо.

— Мисля, че си попаднал в най-доброто неврологично отделение в Европа — каза Бертран. — Този тип, дето ни въведе, с очилата и високото чело, казват, че бил голям капацитет.

Но ето че влезе доктор Финшер и им каза, че не бива да уморяват болния. За днес било достатъчно. Можели да дойдат утре. Корабчето-такси щяло да ги вземе в единайсет.

Не, оставете ги още да поседят с мен. Имам нужди от тяхното присъствие.

— Хайде, оздравявай бързо — каза Бертран.

Финшер застана точно пред здравото око на пациента си.

— Имате хубаво семейство. Браво, господин Мартен!

Болният от LIS затвори бавно клепач в знак на одобрение и на благодарност.

— Ухото и окото ви са изходната точка, от която смятам да възстановя цялата нервна система. Това е възможно.

Доктор Финшер му говореше с нарастваща убеденост:

— Всъщност всичко е във вашите ръце. Вие сте един изследовател. Ще изследвате непозната за вас територия. Собствения си мозък. Той е новото „Елдорадо“ на третото хилядолетие. След като овладя извънземното пространство, човекът трябва да се насочи към покоряването на мозъка си — най-сложната структура във вселената. Ние, учените, наблюдаваме отвън, а вие ще експериментирате отвътре.

На Жан-Луи Мартен му се прииска да повярва в тази възможност. Прииска му се да се превърне във водещ изследовател на човешката природа. В съвременен герой.

— Ще успеете, ако сте мотивиран. Мотивацията е ключов елемент в човешкото поведение. Непрекъснато го проверявам с болните си, а така също и с мишките в лабораторията, и мога да ви го повторя: „Да искаш, значи да можеш.“