Бернар Вербер
Върховната тайна (56)

56.

Тя удря по прозорчето с нарастваща сила.

— Ей, Никой! Никой!

Стаята се облива в светлина, екранът — също.

„Решихте ли най-сетне да говорите?“

— Открих кой сте. Вие сте компютър. Затова разговаряте посредством екрана. Всъщност не съществувате истински. Вие сте само една машина, която повтаря предварително въведени думи.

„Не.“

— Покажете се тогава. Освен ако сте прекалено чудовищен, за да ми се представите. Сигурна съм, че не сте човешко същество, впрочем не се изразявате като човек. Мислите като машина.

Нападението е най-добрата защита. Дори затворена в шумоизолирана стая, дори изправела пред компютър, тя не забравя, че всъщност са два мислещи интелекта, и е решила, каквото и да се случи, да не бъде губеща.

— Вие сте машина. Доказателството е, че ако бяхте човек, щяхте да почувствате моя чар.

Казвайки това, тя леко се навежда към камерата, за да се види бюстът й, подчертан от сутиен с подплънки.

Да видим как реагира на седмата мотивация.

„Наистина сте много хубава.“

Изглежда започваше да се оправдава. Като че се страхуваше да не го вземат за Дийп Блу IV.

— Вие сте жалка купчина желязо, натъпкана с твърди дискове, с платки, с транзистори. Силицият е лишен от либидо!

„Аз съм човек.“

— Вие сте Никой. Вече ми го казахте.

„Аз съм Никой… но все още съм човек.“

— Добре тогава, покажете се да ви видя, да ви пипна. Ако дойдете да си поговорим очи в очи, ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Обещавам!

Тишина.

„Вие не сте в състояние да налагате условия.“

— Страх ви е, нали?

„Важното е не кой съм аз, а коя сте вие. Вие сте журналистка. Отначало се вмъкнахте тук тайно. Да събирате сведения за нас. Искам да разбера докъде сте стигнали и с кого сте разговаряли. Не бързам за никъде. Ако не искате да ни помогнете, ще останете тук дни, седмици, може би дори месеци. Има опасност да загубите разсъдъка си.“

Тя долепя лице до стъклото, като че ли иска да види обектива на камерата, която я следи.

— Така или иначе, не съм особено разсъдлива. Мисля, че ако пресметнем, ще се окаже, че съм на 12% самовлюбена, на 27% тревожна, на 18% шизоидна, на 29% комедиантка, на 14% пасивно-агресивна, а и отскоро отново пропуших.

Тя издишва по посока на обектива, стъклото на прозорчето се изпотява и става матово.

„Поздравявам ви, че успявате да се шегувате в това положение. Не вярвам обаче, че ако ви подържим затворена тук за по-дълго време, ще сте толкова нагла. Оставям на вас да изберете.“

Тя се провиква:

— Хей, Дийп Блу IV, каква е мотивацията ти?

Светлината угасва. Никаква картина. Никакъв звук. Само лека миризма на пот. Нейната собствена.