Бернар Вербер
Върховната тайна (6)

6.

— „… смърт от любов“.

На 954,6 км оттук звукът и картината са прихванати от параболична антена, която ги отвежда до екрана на един телевизор. Едно ухо и едно кафяво око са крайните приемници. Един пръст натиска бутона „стоп“ на видеото. Информационната новинарска емисия от дванайсет в полунощ е записана.

Собственикът на пръста застива за миг, за да осъзнае току-що видяното и чутото. След това с една ръка взема стар бележник, с другата вдига слушалката на телефона и нервно набира някакъв номер. За момент се колебае, прекъсва връзката, грабва палтото си и излиза.

Вали дъжд и нощта е станала по-хладна. Той насочва крачките си към светлините на някакво авеню. Една кола със светещ надпис на покрива бавно се приближава.

— Такси!

Чистачките шумно драскат предното стъкло. Огромен черен облак излива едри като топки за пинг-понг капки вода, които не отскачат, а тежко се разпръскват по паважа.

Мъжът слиза пред една къща в Монмартр, шибана от влажния вятър. Проверява адреса. Качва се нагоре, спира на една от площадките. Иззад вратата долавя шум от удари по боксова круша и звуци от синкопирана музика.

Натиска звънеца, над който е изписано името Люкрес Немрод. След малко музиката спира. Чува стъпки и дрънчене на ключове.

В пролуката на открехнатата врата се появява плувнало в пот лице на младо момиче.

— Изидор Каценберг…

Момичето го наблюдава учудено. Около обувките на мъжа се е образувала локва.

— Добър лен, Люкрес. Може ли да вляза?

Тя псе още не маха синджира и продължава да се взира в него с недоумяващ поглед, сякаш е изумена от късното посещение.

— Може ли да вляза? — пита отново той.

— Какво правите тук?

Прилича ни мишка.

— Вече си говорим на „ви“? Струва ми се, че последния път бяхме на „ти“.

— „Последния път“, както казвате, беше преди три години. Оттогава не съм получила никаква вест от вас. Станахме чужди един на друг. Следователно си говорим на „ви“. За какво става дума?

— За една работа.

Тя продължава да се колебае, накрая се решава да откачи синджира и кани мъжа да влезе.

Затваря вратата след него. Той окачва мокрото си пардесю на закачалката.

Изидор Каценберг разглежда с интерес апартамента. Открай време се е забавлявал с разнопосочните интереси на младата журналистка — автор на научни статии. По стените има филмови афиши, главно от американски и китайски екшъни. Боксовата круша заема центъра на хола, увиснала до ниска масичка, отрупана с женски списания.

Той сяда на фотьойла.

— Посещението ви наистина ме изненадва.

— Запазил съм отличен спомен от вашето разследване върху произхода на човечеството.

Люкрес клати глава.

— Аха. Е, и аз не съм забравила.

В паметта й изникват бързи спомени от предишното им разследване в Танзания по стъпките на първия човек. Наблюдава го с нарастващо внимание. Метър и деветдесет и пет, над сто кила — непохватен великан. Изглежда малко поотслабнал.

Нещо го тревожи, вероятно не му е било приятно да дойде.

Мъжът повдига фините си позлатени очила и също я наблюдава внимателно. С дългите си рижави чупливи коси, привързани с черна кадифена панделка, с изумруденозелените бадемови очи, с мъничките трапчинки и острата брадичка тя напомня нежните красавици от картините на Леонардо да Винчи. Вижда му се сладка. Не красива, а сладка. Може би заради младостта й. Минали са три години от онова разследване. Тогава тя беше на двайсет и пет, което значи, че сега трябва да е на двайсет и осем.

Променила се е. Вече не прилича толкова на момче в рокля, а повече на девойка. Но не още на жена.

Носи черно сако от китайска коприна с офицерска яка, която скрива врата, но за сметка на това открива закръглените й рамене. На гърба на сакото се извива огромен тигър.

— Е, да видим каква „работа“ ми предлагате.

Изидор Каценберг обхожда с поглед стаята, търсейки нещо. Открива видеото, отива до него, слага касетата, която държи в ръка и натиска един бутон.

Заедно гледат новината за смъртта на Финшер, така както са я съобщили в последните за деня телевизионни новини. Касетата се извъртява докрай и на екрана шумно се излива дъжд, доста сходен с времето навън.

— За да ми покажете новините ли дойдохте в един след полунощ?

— По моему, човек не може да „умре от любов“.

— Хайде сега, скъпи Изидор, отлично знам, че никога не сте били романтичен.

— Напротив, твърдя, че любовта не убива, а спасява.

Тя се замисля.

— В края на краищата, намирам за чудесно, че този мъж е „умрял от любов“. Бих искала някой ден да уморя някой мъж от удоволствие. Най-прекрасната естествена смърт.

— Само че според мен не става дума за естествена смърт, а за убийство.

Мъжът кашля.

— Да не сте настинали? — осведомява се тя. — Сигурно е от дъжда. Ще ви направя чай от бергамот с малко мед.

Налива вода в чайника и го включва.

— Какво ви кара да мислите, че е убийство?

— Доктор Самюел Финшер не е първият „умрял от любов“. През 1899 г. френският президент Феликс Фор бил намерен мъртъв в публичен дом. Твърди се, че когато пристигнали, полицаите попитали сводницата — съдържателка на дома, дали познава някого тук, на което тя отвърнала: „Познатата се измъкна през задната врата.“

Люкрес не се разсмива.

— Накъде биете?

— Полицията потулила работата, като съобщила, че президентът се е споминал от сърдечен удар. Едва по-късно нещата се разчули извън полицейските среди. „Похотливият“ елемент в смъртта на Феликс Фор попречил да се проведе истинско разследване. Да умреш в разгара на любовната игра в публичен дом поражда злобни усмивки. Затова никой не се наел сериозно да разследва случая.

— С изключение на вас.

— От чисто любопитство избрах този случай за тема на дипломната ми работа по криминология, когато бях студент. Открих документи, доказателства. Открих и причина, Феликс Фор е подготвял провеждането на антикорупционна кампания в средите на тайните служби.

Люкрес Немрод налива две големи чаши ароматен чай.

— Ако не греша, Наташа Андерсен е признала, че е убила Самюел Финшер.

Изидор си изгаря езика, бързайки да изпие чая си, след което започва да духа.

— Тя си въобразява, че го е убила.

За да прикрие смущението си, Изидор Каценберг моли за лъжичка и започва трескаво да разбърква течността, като че ли иска да изстуди чая с ефекта „пумпал“.

— Едно е сигурно, отсега нататък около нея ще се въртят легион ухажори…

— Мазохизъм? — пита Люкрес, напълно спокойно отпивайки от парещото питие.

— Любопитство. Привличане в резултатна комбинацията Ерос — бог на любовта, и Танатос — бог на смъртта. Освен това и архетипът на богомолката е силен. Никога ли не сте виждали тези женски насекоми, които убиват своя оплодител, като откъсват главата му по време на акта? Това ни харесва, защото ни напомня нещо дълбоко закодирано в нас…

— Страхът от любовта?

— Да кажем — от любовта, свързана със смъртта.

Тя изпива на един дъх все още парещия чай.

— Какво очаквате от мен. Изидор?

— Бих желал да работим отново заедно. Да разследваме убийството на доктор Самюел Финшер… Имам чувството, че трябва да продължим търсенията в областта на мозъка.

Люкрес Немрод потъва в дивана, свила крачка под малкото си дупе, и оставя настрана празната си чаша.

— Мозъкът ли? — повтаря тя замислено.

— Да, мозъкът. Той е ключът към този случай. Нима жертвата не беше смятана за „най-блестящия мозък на света“? А имаме и това. Ето, вижте.

Отива до видеото, превърта касетата, стига до изявлението „… дължа победата си на една тайна пружинка.“

Изидор Каценберг оставя все още пълната си чаша върху телевизора и натиска бутона „стопкадър“.

— Вижте как, точно когато произнася думата „мотивация“, погледът му направо заискрява. Учудващо, нали? Като че ли иска да ни подскаже насоката. Мотивацията. Аз също искам да ви попитам: каква е вашата мотивация в живота, Люкрес?

Тя не отговаря.

— Ще ми помогнете ли?

С едно движение младата жена откачва още влажната шапка на Изидор, палтото му, после се упътва към видеото и изважда касетата.

— Не вярвам в тезата за убийството. Просто нещастен случай. Сърдечна криза вследствие на претоварване и на стреса от шахматната партия. Колкото до мозъчните смущения, болният сте вие и болестта се нарича: ми-то-ма-ния. Лечима е. Достатъчно е да не ви се привиждат загадки навред около вас и да започнете да възприемате действителността такава, каквато е. Това е… благодаря за посещението.

Той бавно се надига, изненадан и разочарован.

В този миг тя застава неподвижно, като вцепенена, и слага ръка на бузата си.

— Проблем ли има?

Люкрес Немрод не отговаря. Хванала е с две ръце челюстта си, лицето й е сгърчено.

— Бързо, бързо, един аспирин! — стене тя.

Изидор препуска към банята, рови из шкафчето с лекарствата, открива бялата тубичка и изважда едно хапче, което й поднася с чаша вода. Тя трескаво го поглъща.

— Още едно. Бързо! Бързо!

Той се подчинява. Малко по-късно лекарството вече е подействало и главата й престава да пулсира. Люкрес бавно се окопитва. Поема дълбоко дъх.

— Омитайте се! Не виждате ли? Оня ден ми извадиха един мъдрец… Боли ме, ужасно ме боли, искам да остана сама. (Мразя да показвам слабост. Да си върви!) Отивайте си! Отивайте си!

Изидор отстъпва.

— Добре, вярвам, че току-що открихте първата мотивация на действията ни — отстраняване на болката.

Тя затръшва вратата под носа му.