Бернар Вербер
Върховната тайна (121)

121.

Слънцето препича. Птичките пеят сред бухналите в цвят мимози край националния път№7. Моторът гълта километрите, като задминава камионите и се провира между автомобилите. Изидор придържа с ръка каската си, която вятърът заплашва да отнесе. Леко приведена напред, с разрошени рижави коси, Люкрес увеличава скоростта. Задминават някакви руини от римско време, после други, още по-стари…

Американската компютърна компания, произвела Дийп Блу IV, е решила да установи своето представителство в Европа във Валорис — градчето на грънчарите в околностите на Кан. Ултрамодерните помещения сполучливо се вписват сред старите реставрирани сгради наоколо.

Люкрес привързва предното колело на мотора към стълб със знак „Паркирането забранено“.

Един истински технократ — със съвършено скроен зелен костюм, бежова риза и подстрижка „канадска ливада“, ги посреща със заучен ентусиазъм, открит поглед и изкуствено предразполагащо поведение, усвоени в скъпите мениджърски училища.

— Крис Мак Инли — обявява той с протегната за „добре дошли“ суха ръка, която стиска доста силно. — Щастливи сме да посрещнем парижката преса в провансалския ни офис, но най-добрия съвет, който бихме моли да ви дадем, е да отидете до Орландо, във Флорида, за да посетите централата ни и да я опишете на вашите читатели.

Люкрес тръска рижите си бухлати коси.

— Тук сме не за да говорим за вашата фирма, а за един от служителите й.

— Да не би някой да се е провинил? Как се казва?

— Име: Дийп. Презиме: Блу IV. Един куб с мощен процесор и с посребрено чело.

Крис Мак Инли ги повежда към кабинета си. Стените са покрити с големи екрани с течни кристали, през които преминават залите на Лувъра и показват по една картина на всеки пет секунди. Над фотьойла са залепени афишите от турнирите на Дийп Блу — първия игрален компютър, предизвикал на дуел прочутите гросмайстори на шахмата. Вляво — афиш на наследника му Дийпър Блу, или Дийп Блу II, победил Гари Каспаров, и отдолу, поставена на етажерка — купата с надпис Световен шампион по шахмат. После идва ред на Дийп Блу III, който е играл срещу Леонид Камински, и купата, доказваща победата на компютъра.

— Седнете. Дийп Блу IV е уволнен. Той загуби. Зле представи работодателите си. При нас нещата са като при коридата. Губещият няма право на втори шанс.

— При коридата, ако победителят е бикът, и на него не се дава втори шанс — напомня Изидор.

Мак Инли машинално им подава посребрената си и релефно отпечатана визитна картичка.

— Правилно. Дийп Блу IV ни направи за смях пред целия свят. Ръководителят на проекта беше освободен, а ние се освободихме от машината. Едно от ръководните правила на компанията е: „Неудачниците намират причини. Успяващите намират начини.“

Девизът наистина е окачен над бюрото му.

— Всъщност това не беше отговорно „същество“ в истинския смисъл на думата.

Американският технократ прави лека гримаса.

— При всички положения, дори да беше спечелил, пак щеше да бъде изхвърлен. Информатиката се развива с такива бързи темпове, че едва приключил партията, Дийп Блу IV щеше вече да е остарял. В момента приключваме с последните настройки на Дийп Блу V, който, както вероятно сте узнали от вестниците, скоро ще се изправи пред настоящия световен шампион. Той е нашият последен гладиатор.

Той подава на двамата журналисти рекламна брошура на плътна гланцова хартия.

— До каква степен тези машини са способни да мислят? — осведомява се лукаво Изидор.

Мак Инли пуска личния си компютър с широк плосък екран, като че иска да провери пощата си, докато разговаря с двамата журналисти. Влиза в една информационна банка, откъдето може да получи сведения за своите събеседници. Открива, че мъжът е пенсиониран журналист, а девойката — обикновена нещатна сътрудничка. Единствено заради нея решава да се постарае. Изпъва се назад във фотьойла си и заявява с професорски тон:

— Тези неща са относителни. Колкото и да са сложни, компютрите все още не могат да мислят като нас. Според вас, ако обединим всички електронни апаратури, компютри и всякаква друга подобна техника по целия свят, на колко човешки мозъка ще съответстват те?

— На десет милиона? На сто милиона?

— Не. На един.

Двамата журналисти се опитват да схванат.

— Да, така е… Един човешки мозък разполага с толкова връзки, с колкото разполагат всички машини на планетата. Предполага се, че в един-единствен човешки мозък има двеста милиарда неврони, тоест, точно толкова, колкото звезди наброява Млечният път. Всеки неврон може да има до хиляда връзки.

Разяснението кара двамата журналисти да се замислят.

— Следователно хората са непобедими.

— Не е толкова просто. Ние мислим бавно. Един нервен импулс се придвижва с триста километра в час. Един компютърен сигнал хвърчи хиляда пъти по-бързо.

Люкрес вади бележника си и записва цифрата.

— Значи компютрите са по-силни от нас…

— Не е толкова просто. Ние компенсираме относителната „бавност“ на мисълта ни с „множественост“. Извършваме стотици операции в секунда, докато компютърът извършва в най-добрия случай едва десетина.

Люкрес задрасква цифрата.

— Значи те са по-слаби от нас.

Мак Инли отваря на екрана пред себе си творческата биография на младата жена и немалко снимки, които изважда от различни административни служби.

— Би могло да се каже. Но при нас броят на връзките се увеличава от знанията. Колкото повече храним мозъка, толкова по-силен става той.

— Значи човекът винаги ще превъзхожда компютъра.

Той изразява несъгласието си с жест.

— Не е толкова просто. Защото човешките знания се удвояват на всеки десет години, а мощността на компютрите се удвоява на всеки осемнайсет месеца. Интернет мрежата пък се удвоява всяка година.

— Значи времето играе за тях и накрая все пак ще ни победят — отбелязва Люкрес.

— Не е толкова просто. Понеже не могат да преценяват достатъчно добре значението на информацията, да я степенуват по важност, те събират повече информация от нас, но по-зле филтрират полезните данни. Губят много време да обмислят лишени от интерес неща, докато ние подбираме само важните елементи. При шахмата например компютърът опитва хиляди ненужни комбинации, докато човекът избира веднага трите най-добри.

— Значи… човекът… винаги ще…

— Не е толкова просто. И програмите се променят изключително бързо. Програмите са културата на компютъра. Програмите с изкуствен интелект от последно поколение са в състояние да променят собственото си програмиране в зависимост от това доколко са ефикасни. В зависимост от извоюваните победи и от новите партии, които играят в мрежата. Опит след опит, разговор след разговор с други компютри, те се научават да не губят време с дребни неща и да си създават способности за самоанализ.

— Значи…

Той долепва върховете на пръстите си.

— Всъщност дуелът е равностоен, тъй като никой вече не може да определи докъде са стигнали компютърният интелект и човешкият ум. Колкото повече напредваме, толкова по-ясно осъзнаваме невежеството си в тези две области. И ако беше само това…

Той посочва афиша зад гърба си.

— В края на краищата, шахматните турнири са единствените обективни критерии за нивото на човешкия мозък и за нивото на компютърния интелект.

— Говорим за интелект, обаче компютрите не притежават самосъзнание — отбелязва Изидор Каценберг.

Мак Инли оправя възела на връзката си.

Те са журналисти, на тях им трябват готови, сдъвкани формули, които да могат да препишат.

— Между нас, инженерите, е прието да се казва, че в момента нивото им на съзнание е колкото на шестгодишно дете.

— На „съзнание“?

— Разбира се. Новите програми не се наричат Изкуствен Интелект (ИИ), а Изкуствено Съзнание (ИС). Те позволяват на машината да разбере, че е машина.

— Дийп Блу IV знаеше ли, че е машина? — интересува се Изидор.

След кратко мълчание Мак Инли заявява:

— Да.

— Можеше ли да има друга амбиция, освен да победи човешко същество на шахмат? — пита Люкрес.

— Вероятно. Беше снабден с най-новите изчислителни системи, основани на така наречената „размита логика“^[1]. Тоест, разполагаше с известна свобода за вземане на „лични решения“, но смятам, че на определено ниво нещата толкова се усложняват, че дори и проектантът му вече не знае твърде на какво е способна машината. Защото Дийп Блу се самообразова. Той се „самопрограмира“. Какво е искал да научи? Не знаем. Влизайки в мрежата, той е имал достъп до всички медии и не можем да отгатнем „интересите“ му.

— Значи наистина вярвате, че машините имат зачатък на съзнание?

Мак Инли се усмихва широко.

— Това, което мога да ви кажа, е, че от известно време назначаваме психотерапевти в сервизната служба.

— Психотерапевти!

Инженерът-търговец се връща в интернет. Влиза в други сайтове.

Добре, да видим дали са любовници.

Отваря някакъв списък и вижда името на хотела, в който са отседнали — „Екселсиор“, апартамент 122. Две легла. Не може да направи никакъв извод. Тогава надниква в докладите на камериерките, които в този хотел се водят на отчет.

Оправили са две легла.

Усмихва се, развеселен, че е узнал толкова неща за непознати допреди пет минути хора.

— Защо психотерапевти, господин Мак Инли?

— За да успокояват машините, които се питат кои са всъщност — обяснява той и гръмко се разсмива. — Кой съм? Откъде идвам? Къде отивам? Човек си задава толкова въпроси, че по всяка вероятност несъзнателно е предал на машините своето екзистенциално безпокойство.

Изидор изважда джобния си компютър и започва да чука по клавиатурата, като че ли записва информацията. Всъщност тайно влиза в интернет, после в базата данни на компанията производител на Дийп Блу, където открива личното досие на събеседника им: „Крис Мак Инли. Образцов служител.“

Изидор затваря досието.

Променил е собственото си досие. Вероятно е ас на информатиката.

Мак Инли се привежда към тях и заявява, като че ли им съобщава голяма тайна:

— Дийп Блу V ще използва нова технология, с органични чипове. Тоест, вместо да са силициеви, чиповете ще са от жива материя. Засега от растителни белтъчини. На по-късен стадий ще преминем към животински. Това ще умножи стократно възможностите на компютрите, чиито неживи елементи са достигнали границата на своята миниатюризация. Дийп Блу V ще върне на машините титлата по шахмат, гарантирам ви.

Инженерът става, за да им намекне, че няма повече време за губене. Натиска едно копче, което отваря вратата, и повиква двама охранители, за да ги придружат.

— Къде се намира в момента самият Дийп Блу IV? — настоява Изидор.

Крис Мак Инли знае, че производителите все още имат нужда от пресата.

— Тази стара таратайка май ви е замаяла главата.

Прави знак на пазачите да изчакат. Рови из документацията и изважда един лист, на който пише, че Дийп Блу IV е дарен на университета „София-Антиполис“.

Като труп, дарен за нуждите на науката.