Бернар Вербер
Върховната тайна (122)

122.

В малката зала на любителския шахклуб в Кан, любезно преотстъпена от общинското училище „Мишел Колучи“, обичайните посетители бяха наобиколили една маса, на която играеше новоприетият член.

Разправяха, че щяло да бъде фантастична партия. От съседния Младежки дом на културата бяха изоставили заниманията си по плетене на дантели, грънчарство и кошничарство, за да проследят как ще се развият нещата.

Дори най-силните играчи, включени в класациите, не бяха виждали подобно чудо.

Мъжът с очила с рогови рамки беше наистина впечатляващ. Не само победи с лекота всичките си противници, ами започна партията срещу най-добрия от клуба с напълно непознат ход — с пешка, поставена пред тура.

Най-интересният ход за начало на партия. Беше наредил фигурите си странично, придвижвайки ги като челюсти на клещи, които постепенно затваряха противниковите войски в средата на дъската.

Буквално обсаждаше седящия насреща му, като непрекъснато правеше пробиви в защитата му.

Играеше рисково, даваше превес на изненадата. Готов беше да пожертва важни фигури, само за да попречи на противника си да изиграе предвидения ход. И успяваше.

В центъра на шахматната дъска бяха останали само царят и една напълно обкръжена пешка.

Най-добрият клубен играч — възрастен българин с непроизносимо име, бивш шампион в родината си, положи царя си в знак на капитулация.

— Как се казвате? — попита той.

— Финшер. Самюел Финшер.

— Отдавна ли играете?

— Започнах да се занимавам сериозно преди три месеца…

Мъжът го изгледа невярващо.

— … но по професия съм невропсихиатър в болницата „Света Маргарита“ — додаде той, като че ли това обясняваше победата му.

Възрастният шахматист се мъчеше да отгатне.

— Затова ли правехте такива „луди“ ходове?

Играта на думи разведри обстановката и двамата си стиснаха ръцете. Българинът го прегърна и го потупа силно по гърба. Както го държеше за лактите, той го огледа и забеляза белега на челото му. Прокара пръст по него и попита:

— От войната ли е?