Бернар Вербер
Върховната тайна (135)

135.

Силен удар. Вратата отхвръква от пантите, избита от Канибала и Удушвача, въоръжени с желязна пейка вместо таран. Те правят път на някого зад гърба им. Една възрастна госпожа. Тя заповядва на грубияните да се омитат.

Люкрес я разпознава. Възрастната дама, болна от Паркинсон, която я питаше за часа при първото им посещение.

— Доктор Черненко, предполагам — подхвърля Изидор.

— Познавате ме? — чуди се тя.

Жената крие треперещите си ръце в джобовете.

— По репутация. Май вече предпочитате въздуха на Лазурния бряг пред този на Центъра за изследване на мозъка в Санкт Петербург. Освен ако не намирате за по-интересно да държите хората в робство чрез новата дрога — така наречената „Върховна тайна“, вместо да ги спасите от старата — хероина.

В джобовете ръцете треперят още по-неудържимо.

— Откъде знаете тези неща?

— При това доктор Джеймс Олдс беше предупредил, че ефектът ще е прекалено голям. Че никой няма да успее да овладее желанието си за достъп до Върховната тайна. И че, разбира се, ако попадне в лоши ръце, тя би могла да доведе до катастрофа с неизмерими последствия.

Доктор Черненко изглежда дълбоко засегната. Но все пак намира отговор.

— Затова съм толкова предпазлива. Още повече, че тук сме на остров, охраняван от мотивирани хора.

— Параноиците ли?

— Точно така. Ние можем да опазим Върховната тайна. Болницата наброява хиляда и двеста пациента и съм убедена, че никой няма да я издаде.

— Но ние сме тук и самият факт на присъствието ни доказва, че и други могат да пристигнат — отвръща Люкрес Немрод.

Възрастната дама стиска челюсти.

— Умберто! По дяволите, дните на тоя глупак са преброени.

— Предател винаги ще се намери. Вие предадохте Олдс, Умберто — вас. Съвсем сигурно ще дойде времето, когато Върховната тайна няма да бъде опазена. Малко по малко тайните изплуват…

Изидор неусетно се придвижва наляво, за да застане в гръб на старата дама.

— Единствено аз имам координатите на Върховната тайна. Ако не разполагате с тях, предавателят е безполезен. А мястото е точно определено, до милиметър.

Журналистът продължава да се придвижва. Старата дама изважда от джоба си автоматичен пистолет.

— Само още една крачка и ще ви направя мигновена трепанация, при това без анестезия и без скалпел.

— Вие треперите — отбелязва Изидор, който продължава да напредва въпреки заплахата.

Изражението на жената е решително.

— Нищо не може да спре науката. Да не би да сте от онези мракобесници, които предпочитат невежеството и спокойствието пред знанието и риска?

— Знание без съзнание води само до унищожаване на душата, е казал Рабле.

— А съзнание без знание не служи за нищо — отвръща тя.

— Но погледнете се, вие треперите.

С лявата си ръка тя се мъчи да овладее треперенето на дясната, която държи пистолета.

— Не приближавайте!

— Треперите все по-силно — повтаря Изидор с тон на хипнотизатор.

Жената поглежда ръката си, която не е в състояние да го държи повече на мушка. Сега Изидор е до нея и се готви да я обезвреди.

— Хайде, докторе. Тези игри не са вече за вашата възраст. Треперите, треперите толкова силно, че не сте в състояние да натиснете спусъка.

Една млада жена, скрита зад нея, излиза от сянката, грабва пистолета и ги взема на прицел с повече решителност.

— Тя не. Но аз — да. Остави на мен, мамо.