Бернар Вербер
Върховната тайна (34)

34.

Разтри слепоочията си, за да се поотпусне. Не беше моментът да получава мигрена…

Доктор Самюел Финшер се ядосваше на себе си, че е допуснал един от болните му да страда и че е позволил да вилнеят в болницата му санитари, способни на такава жестокост. Налагаше се спешно да премести Жан-Луи Мартен.

— Ще бъдете на по-сигурно място в обща стая. А за да се развличате, ще наредя да ви донесат телевизор.

През следващия час го прехвърлиха в сградата на хебефрениците^[1]. В стаята му имаше шестима хебефреници, които се будеха от време на време и които хранеха чрез системи.

Самюел Финшер нареди да поставят телевизор пред здравото му око и даде на Жан-Луи Мартен слушалка, за да слуша, без да пречи на съседите си. Жан-Луи оцени срещата си с телевизията. Какво богатство от дразнители!

Тъкмо даваха „Платено или удвоено“. Притеснението на играча, който бе на път да загуби всичко, след като бе спечелил всичко, веднага прикова вниманието му и го успокои по причини, които не можеше да определи. Загубата на играча и разочарованият му вид го очароваха. Докато траеше предаването, забрави за себе си.

След това дойдоха новините. Днес в менюто предлагаха: президентът на Френската република, обвинен в корупция; гладът в Судан, поддържан от северните племена; убийството на кралското семейство в Непал; Франция печели футболен мач; свръхнадарените деца страдат в училища, неприспособени към талантите им; на борсата курсът се покачва; времето е променливо; установени са случаи на инфекции при пиърсинг и накрая — драмата на един баща, пребит, докато се опитвал да защити умствено недоразвития си син от група деца, които му се подигравали.

Най-после преставаше да мисли за себе си. Ако морфинът идеално обезболяваше плътта, то телевизията идеално обезболяваше душата.

В същия миг Финшер замислено вървеше по пустия коридор. Знаеше, че за да уволни двамата „несръчни“ санитари, ще трябва да се сблъска със собствената си администрация, без да говорим за профсъюзите на санитарите.

Страхът от промяна е вроден у човека. Той предпочита познатата опасност пред каквато и да е промяна в навиците му.

Доктор Финшер сметна все пак, че трябва да мисли за своята болница не като за администрация, подлежаща на управление, а като за утопично село.

Необходимо е нагонът към смъртта да се прогони от това място. Болните са толкова чувствителни! Всичко преувеличават. И последиците могат да бъдат неизмерими.

Зави в друг пуст коридор. И точно тогава иззад гърба му с крясък изскочи един пациент с протегнати напред ръце и го стисна за гърлото, явно с твърдото намерение да го удуши. Невропсихиатърът не успя да реагира, въздухът вече не стигаше до дробовете му.

Сега ще умра.

Болният стискаше шията му много силно. Погледът му беше разконцентриран, зениците му бяха разширени.

Финшер го позна. Елин наркоман, който не за пръв път му създаваше неприятности.

Дали хероинът, който разруши мозъка на баща ми, няма и мен непряко да унищожи?

Другият стискаше. Финшер вече се задушаваше, когато минаващи оттам пациенти скочиха върху лудия, за да освободят лекаря. Но наркоманът не пускаше плячката си. Бесът удвояваше силата му.

Настана истинско меле. Още болни се притекоха на помощ.

Страх ли ме е? Не. Мисля, че се безпокоя какво ще стане с тях, когато няма да съм тук.

Наркоманът разтърси главата му, сякаш искаше да му прекърши гръбнака.

Боли ме.

Най-после наркоманът не устоя на натиска на болните и отпусна хватката си.

Финшер си пое дъх, закашля се, изплю се.

Не бива да показвам, че това нападение ме е уплашило.

Дръпна надолу пуловера си и с подрезгавял глас изрече:

— Връщайте се по стаите си.

Четирима санитари повлякоха наркомана към изолационната.