Бернар Вербер
Върховната тайна (31)

31.

Люкрес напразно натиска ключа за лампата.

Сигурно е изгорял някой бушон.

Светят само зелената и бялата лампичка над надписа EXIT. Те се захранват от самостоятелен генератор. Младата жена вижда кутия кибрит до бунзеновата горелка и пали една клечка.

Влиза в помещението с рентгена. Съдебният лекар с бяла престилка седи в едно кресло с гръб към нея.

— Доктор Джордано?

Пред него е поставена стъкленицата с етикет „Самюел Финшер“. Люкрес забелязва, че сега мозъкът е разрязан на две като ябълка.

— Доктор Джордано…

Докосва го по ръката. Съдебният лекар не помръдва. Завърта креслото, за да го погледне в очите. Слабата светлина на клечката осветява лицето на лекаря, застинало в гримаса на абсолютен ужас. Сякаш е видял нещо отвратително. Устата му е още отворена.

Тя сдържа вика си и изпуска клечката. Бързо запалва друга.

Зад нея едно от телата помръдва. Другите са с боси крака и етикет, закачен на палеца. Изпод чаршафа на мръдналото тяло се подава чифт обувки.

След като се съвзема, Люкрес Немрод доближава клечката до лицето на лекаря и го разглежда.

Изпод чаршафа се протяга ръка, която опипва масичката на колелца, намира скалпел, взима го и изрязва плата на нивото на очите си. После замята чаршафа на главата си и си прави маска.

Люкрес е все така с гръб към него. Мери пулса на Джордано. Човекът с чаршафа на главата държи скалпела като кама.

Клечката й изгаря пръстите, Люкрес я пуска и отново се озовава в пълна тъмнина. Трескаво рови в кибритената кутия.

Когато запалва нова клечка, човекът с чаршафа на главата се е приближил до нея. Но тя все още не знае, че е там. Разглежда документите на бюрото.

Клечката угасва.

Тя драсва друга, но в бързината я счупва. А тази е била последната. Чува шум и рязко се обръща.

— Има ли някой там?

Клечката гори ноктите й, но тя се опитва все пак да разгледа документите на бюрото.

Клечката гори пръстите й.

— Да му се не знае! — казва тя.

Долавя зад себе си шумолене на плат.

Пипнешком сваля апарата от рамото си и прави снимка със светкавицата в посока към шума. Ако клечката кибрит осветява дълго една малка зона, то светкавицата осветява за част от секундата цялото помещение с всичките му подробности.

Люкрес ясно различава човека с чаршафа на главата и със скалпела в ръка. Бързо се отдръпва и се скрива зад една маса. Иска отново да използва светкавицата, но й трябва време, за да презареди. Затова примирено изчаква червената светлинка да стане зелена.

Готово, зелена е.

Щрак. Люкрес установява, че човекът я търси по-вдясно. Светлината го е заслепила. Така печели няколко ценни секунди. Само че сега той е разбрал откъде идва проблясването и се втурва към нея. Тя едва успява отново да се скрие.

Всеки дебне другия в тъмното.

На тъмно съм безпомощна. Трябва да изляза оттук.

Вратата е затворена. Люкрес разтърсва дръжката. Човекът се хвърля отгоре й и я просва на земята. След това, стъпил с крак на врата й, насочва към нея острието на скалпела.

Приток на адреналин изпълва кръвоносните й съдове, стига до края им и стопля мускулите й. Тя се опитва да се освободи.

Различава острието в полумрака, към който ретините й бавно са се нагодили.

Страх. Всичката кръв се стича в мускулите на ръцете й, за да им помогне да отблъснат крака, който смазва врата й.

Силен трясък изненадва и двамата. Страхотен удар с рамо разбива вратата. Светлината на електрически фенер заслепява и нападателя, и нападнатата. Агресорът се поколебава, после освобождава жертвата си и избягва.

С глух глас Люкрес произнася с мъка:

— Изидор! Не го оставяйте да избяга!

Дебелият журналист се опитва да блокира изхода. Но непознатият е по-пъргав от него. Отблъсква го и избягва, без да изпуска скалпела си. Люкрес малко по малко си поема дъх.

Изидор внимателно разглежда врата на съдебния лекар.

— Никаква рана. Скалпелът със сигурност не го е докосвал. Джордано е умрял от страх при вида му.

Изидор продължава да го опипва.

— Чудно. Живял е непрекъснато със смъртта на другите, а е превъртял от страх, щом самият той се е оказал в опасност!

— Само не започвайте с вашите „Господине, трябваше да ме послушате“!

— Нищо не съм казал.

Изидор намира електрическото табло и пуска тока. Младата жена примигва, после вади бележника си.

— Джордано сигурно е страдал от фобия — отбелязва тя. — Той изпитваше болезнен страх от смъртта. Когато е видял скалпела, мозъкът му е предпочел да се самоунищожи.

Тя сяда изтощена и загризва нокътя си.

— Аха, разбрах. По един или друг начин убиецът успява да научи каква фобия има жертвата му.

— Когато човек има фобия към нещо, истинската опасност увеличава размерите си, докато предизвика панически страх, а паническият страх може да причини смърт. В една енциклопедия прочетох следната история: един моряк, затворен в хладилен контейнер, умира от студ, защото си мисли, че му е студено. Описва агонията си, като пише по стените с парче стъкло. Съобщава например, че усеща как крайниците му се вкочанясват. Когато обаче откриват трупа, установяват, че хладилната система не е била включена. Морякът е мислил, че му е студено, и това убеждение е било достатъчно, за да го убие.

— Хм… Силата на мисълта, способността да си самовнушаваш.

Люкрес препрочита бележките си.

— Ако открием фобията на Финшер, ще разберем как е бил убит.

Изидор разглежда брадичката на Джордано.

— С една малка разлика… — добавя той.

— Каква, Шерлок Холмс?

— Лицето на Джордано е застинало в израз на абсолютен ужас, докато при Финшер става дума по-скоро за абсолютен екстаз.