Бернар Вербер
Върховната тайна (25)

25.

„Харон“ навлиза в малък ръкав, водещ до пристанище, издълбано във варовиковата скала под укреплението. Капитан Умберто акостира до дървено мостче.

— Ще ви чакам тук.

Вместо довиждане хваща ръката на Люкрес, погалва я и я целува, след което мушка в нея някакъв лек предмет.

Тя поглежда какво има в ръката си — вижда пакет цигари и казва:

— Вече не пуша.

— Вземете я все пак. Нещо като парола, за да ви отворят вратата.

Люкрес свива рамене и прибира пакетчето. Доволна е да крачи отново по земята. Вътрешните й уши все още не са успели да преодолеят шока и коленете й се подгъват.

Изидор я прикрепя.

— Дишайте дълбоко, Люкрес, дишайте дълбоко.

Умберто отваря една голяма стоманена врата и ги въвежда в болницата. След това затваря вратата отвън. Двамата неволно потръпват. Страхът от психиатричните болници.

Не съм луда, казва си Люкрес.

Не съм луд, казва си Изидор.

Шум от двойно превъртане в огромната ключалка. Ами ако трябва да доказвам, че съм с ума си, притеснява се Изидор.

Двамата журналисти се оглеждат. В скалата са зациментирани големи камъни. Изкачват се по стъпалата с усилие.

На горния край на стълбите, с ръце на кръста, стои пълен мъж с брада, с вид на учител, навлякъл груб памучен пуловер.

— Ей вие, какво правите тук!

— Журналисти сме — обяснява Люкрес.

След кратко колебание мъжът се представя:

— Доктор Робер.

Повежда ги към стръмно стълбище, което излиза на широка площадка.

— Мога да ви разведа набързо, но ще ви помоля за дискретност и никакъв контакт с болните.

Вече са вътре в самата болница. Наоколо се разхождат хора в градско облекло, които приказват помежду си. Дочуват разговор между двама пациенти.

— Аз да съм параноик? Не сте добре, някой е пуснал този слух…

Други са насядали, играят шах или четат вестници. В един ъгъл ритат футбол, малко по-нататък играят бадминтон.

— Знам, че изглежда чудно за външни хора. Финшер е забранил на болните да ходят по цял ден с пижами, както и на персонала да носи бели престилки. Така се премахва дистанцията между лекувани и лекуващи.

— Не е ли малко объркващо? — осведомява се Изидор.

— И аз отначало се обърквах. Но това ви задължава да сте по-внимателен. Доктор Финшер дойде при нас от една известна парижка болница. Беше работил при доктор Анри Гривоа, който въведе във Франция новите канадски методи за психиатрично лечение.

Доктор Робер ги повежда към здание с надпис „Салвадор Дали“.

Вътре, вместо в традиционното за болниците бяло, стените и таваните са изцяло покрити с рисунки.

— Голямата идея на Финшер беше да внуши на всеки болен, че може да превърне болестта си в предимство. Искаше пациентите да съумеят да подчинят така наречената си слабост и да я превърнат в силна карта, да я използват като коз. Всяко помещение носи името на художник, който е преуспял именно защото е бил различен.

Влизат в спалнята на „Салвадор Дали“. Изидор и Люкрес разглеждат стените. Това не са просто рисунки, напомнящи творчеството на Дали, а съвършени репродукции на най-известните му картини.

Доктор Робер повежда журналистите към друга сграда.

— За параноиците: Мориц Корнелис Ешер^[1].

По стените са изрисувани невъобразими геометрични плетеници.

— Тази болница е истински музей. Стенописите са великолепни. Кой ги е рисувал?

— За да се получи такава прилика с оригиналните творби, се обърнахме към маниаците от сградата „Ван Гог“ и смея да твърдя, че тези копия са верни с оригинала. Също като Ван Гог, който, търсейки съвършеното жълто, е изрисувал хиляди слънчогледи в най-тънките нюанси на жълтия цвят, тукашните болни влагат неограничено време, докато получат желания от тях колорит. Изключителни перфекционисти.

Посещението продължава.

— За шизофрениците — фламандският майстор Йеронимус Бош^[2]. Шизофрениците са много чувствителни. Те долавят и най-слабите вълни и вибрации, което им носи страдание, но и ги прави гениални.

Връщат се в двора и се смесват с пациентите, повечето от които учтиво ги поздравяват. Някои разговарят на висок глас с въображаеми събеседници.

Доктор Робер обяснява:

— Най-объркващото е, че всички нас ни тревожи едно и също, разликата е единствено в степента. Вижте този мъж — той непрекъснато носи на главата си каска на мотоциклетист, защото има фобия от излъчванията на мобилните телефони. Но кой от нас не се е запитвал за възможната вреда от тях?

Група маниаци ретушират една рисунка. Доктор Робер изглежда удовлетворен.

— Финшер е новатор във всички области, включително и в труда. Той наблюдаваше болните както никой друг досега. Със смирение. Без предубеждение. Вместо да ги възприема като същества, които пречат на околните и чиито разрушителна способност трябва да бъде потисната, той се опита да извади най-доброто от тях и да го засили. Затова им показа най-красивото, създадено от човека — живописта, а също така музиката, киното, компютрите. Даде им свобода на действие. Напълно естествено те избраха изкуството, чрез което изразяват своите тревоги и грижи. Вместо да ги държи затворени, той ги наблюдаваше. Вместо да им говори за болестта им, той им говореше за красотата. И тогава някои пожелаха на свой ред да творят.

— Лесно ли се получи?

— Много трудно. Параноиците недолюбват шизофрениците, презират истериците, които им отвръщат със същото. В края на краищата, изкуството се оказа неутралният терен, на който бих казал, че взаимно се допълваха. Финшер имаше една хубава мисъл: „Когато другите ви упрекват, те ви насочват към това, което може да се превърне във ваша сила.“

Една възрастна дама се приближава забързано към тях и се втренчва в часовника на младата журналистка.

Младата жена забелязва, че дамата също носи часовник на китката си. Но трепери така силно, че не съумява да фокусира погледа си.

— Часът е шестнайсет и двайсет — съобщава й Люкрес.

Но дамата вече е поела на бегом в друга посока. Доктор Робер обяснява шепнешком:

— Паркинсон. Обикновено в началото това заболяване се лекува с допамин. В нашата болница лекуваме не само смущенията в психиката, но и болестите на нервната система: Алцхаймер, епилепсия, Паркинсон.

Към него идва болен, който гримасничи и размахва някаква линийка.

— Какво е това? — пита Изидор.

— Болкомер. Нещо като измервател на степента на болката. Когато някой болен казва, че го боли, ни е много трудно да преценим дали да му предпишем морфин или не. Затова сме им казали да степенуват болката си от едно до двайсет. По този начин показват колко силно ги боли.

Двама работника поставят възпоменателна плоча с лика на Финшер. Отдолу е гравиран неговият девиз: „Мотивираният човек не познава граници.“

Волните се скупчват пред плочата. Някои са силно развълнувани. Десетина души аплодират.

— Всички го харесваха — продължава брадатият. — Когато Финшер игра срещу Дийп Блу IV, инсталирахме голям телевизионен екран в централния двор и, вярвайте ми, обстановката напомняше едно към едно футболен мач. До един крещяха: „Хайде, Сами! Давай, Сами!“ Наричаха го по име.

Доктор Робер отваря вратата на постройка с надпис „Вивариум“. Вътре на етажерки са подредени стотици клетки с мишки.

— Интересува ли ви?

Люкрес се приближава към клетките и забелязва, че повечето от гризачите са с обръснат череп и от главичките им стърчат електрически жици.

— Това са опитни мишки. Предизвикваме епилептични припадъци и наблюдаваме как лекарствата пресичат кризите, Финшер не беше просто директор на болница, той беше и си остана учен-експериментатор. Заедно със своя екип провеждаше опити и търсеше нови методи.

Мишките са заинтригувани от посетителите и ги душат през решетките на клетките си.

— Като че ли искат да ни кажат нещо — отбелязва хитро Люкрес.

— Тези са с над средно ниво на интелигентност. Родителите им са циркови мишки и от раждането си са приучени да бъдат подлагани на опити. След обучението ги поставяме в клетки с лабиринти и с игри, за да проверим дали интелектът им се е променил.

Двамата журналисти наблюдават как две мишки се бият, удряйки се с мъничките си лапички. Боят свършва с разкървавената муцуна на една от побойничките.

— Смятате ли, че някой тук би могло да го е яд на него? — пита Люкрес.

— Наркоманите. Те единствени не играят по правилата. Подиграват се с всичко, дори и с Финшер. Веднъж го бяха ударили. Нищо не може да ги вразуми. Способни са на всичко само и само да се докопат до проклетата си дрога.

— Готови са да убият?

Доктор Робер се улавя за брадичката.

— Те единствени не оценяваха методите на Финшер. Впрочем той реши да се освободи постепенно от най-своенравните.

— Според вас какъв начин би избрал един наркоман, за да нападне Финшер? — пита Изидор.

— Като сложи някакво вещество със забавено действие в храната му например — отвръща доктор Робер.

— Съдебният лекар не е открил никаква отрова.

— Някои са неоткриваеми. В нашата химическа лаборатория разполагаме с много фини вещества. Те действат изключително бързо и също толкова бързо се разграждат.

Люкрес вписва новата версия. Заговор на наркомани, които прибягват до трудно откриваема отрова.

— Може ли да видим кабинета на Финшер?

— Изключено.

Тогава Изидор проявява съобразителност. Вади пакета цигари от джоба на съучастничката си и си взема една.

Мъжът на бърза ръка я грабва.

— Забранено е да се внасят цигари, но не е забранено да се пуши тайно. Проблемът е, че ние спим тук и нямаме често възможност да прескачаме до пазара в града. Благодаря.

Доктор Робер пали цигарата и притваря блажено очи. Вдишва и издишва учестено, за да поеме колкото може по-бързо никотина.

— Странно — отбелязва Изидор. — Лудница, в която няма цигари. Във всички други психиатрични клиники, които съм посещавал, съм виждал болните да пушат…

— Финшер пушеше по време на партията срещу Дийп Блу IV, поне с такова впечатление съм останала — добавя Люкрес.

— Изключението потвърждава правилото. Той е бил изключително нервен по време на мача. Може да не е издържал на напрежението.

Люкрес изважда бележника си и набързо надрасква: осма мотивация: тютюнът?

Надвесен над рамото й, Изидор чете бележката и шепне:

— Не, би трябвало да се отбележи нещо по-общо. Например тютюн, алкохол, кокаин. Да кажем: вещества, към които се привиква — наркотици. Карайте направо: 5) дългът; 6) гневът; 7) сексът; 8) наркотиците.

Доктор Робер изпитва върховно удоволствие да замърсява кръвта си с тревата на господин Нико^[3]. За нещастие димът е задействал димния сензор и се разнася звуков сигнал. Разтревожен, лекарят на бърза ръка изгасява цигарата.

В този миг отнякъде изниква мнимата възрастна дама, болна от Паркинсон, придружена от двама яки мъжаги, които сграбчват доктор Робер. Чувствайки се разобличен, той жадно дърпа за последно от вече угасналия фас.

— Хайде, Робер, пак си се правил на много хитър!

Фасът е изтръгнат и запратен на пода. Възрастната дама оглежда двойката.

— Робер ви е изиграл! Много го бива. Хващам се на бас, че се е представил за лекар. Всъщност наистина е лекар, но и наистина е болен. Едното не пречи на другото. Робер е човек с много личности. Това да ви е за урок — не се доверявайте нито на външния вид, нито на титлите.

Тя прави знак на болния да изчезне. Той избягва посрамен. Възрастната дама се обръща към Люкрес и Изидор.

— Всъщност вие не сте от болницата. Кои сте вие и какво правите тук?

Нужно им е време, за да осъзнаят, че са били измамени.

— Ами… журналисти сме — продумва Люкрес.

Възрастната дама изпада в ярост.

— Какво! Журналисти! Нямаме нужда от журналисти тук! Вероятно Умберто ви е довел! Този път ще получи последно предупреждение, но ако още веднъж доведе чужди хора, ще бъде изхвърлен!

— Може ли да ви зададем един въпрос?

— Съжалявам, нямаме време. Тук е болница. Оставете ни да си вършим работата.

Тя вече си е тръгнала и един мъж от персонала ги придружава до мостчето.

В този миг Изидор си казва, че се надява никога да не полудее, но че ако един ден това му се случи, би желал лекуващият лекар да е някой като Финшер.