Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключения в науката (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Ultime Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Lina Nicol (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Бернар Вербер. Върховната тайна

Френска, първо издание

Превод: Румяна Гецова

Редактор: Росица Ташева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Коректор: Евгения Рангелова

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 23,5

Печат: „Симолини“

ИК „Колибри“, 2006 г.

ISBN: 954-529-412-4

История

  1. — Добавяне

110.

— Още малко?

— Да, с удоволствие. Благодаря.

Жером Бержерак налива отново яркочервено вино в кристалните чаши. Ресторантът на МАЕС се изпълва с последователи и последователки на Епикур. Между масите се движи някакъв брадатко, който поздравява всекиго по име.

— Ах, това е Жером! Здравей, Жером! И очарователната госпожица също е тук. Толкова се бяхме притеснили, като изчезнахте!

— Остави ни за момент, Миша, имаме сериозен разговор, нали така? — отвръща Бержерак.

— О, при нас думата „сериозен“ не е на почит. А господинът кой е? — осведомява се домакинът, посочвайки Умберто.

Примирен, милиардерът става от масата и отвежда организатора встрани.

— Играем си на полицейско разследване, нали така?

— Аа, тогава ви оставям на спокойствие.

Умберто отново си налива щедро от скъпото „Мутон Ротшилд“, с надеждата виното да го насърчи да разкрие душата си.

Люкрес задържа Миша за ръкава.

— Да имате една цигара?

— Имам пури, ако желаете. Тук смятаме цигарите за нещо прекалено банално.

Тя приема пурата и вдишва дима, готова да му се наслади. Но започва да кашля.

Как може. Тенардие да пуши подобна гадост? Има неприятен вкус, от него те заболява глава и освен това вони.

Но й е нужен никотин и продължава да вдишва дима.

— Значи Финшер ви изненадва в лабораторията… — подхваща Изидор.

— Не бях ви казал, но когато го докарах сутринта, носеше шапка. „Каприз на учен“, си помислих. Но за огромно мое учудване и в лабораторията беше с шапка. Попита ме: „Какво правите тук, Умберто?“ Измънках нещо, но той веднага се досети, че бях разбрал. „Какво се е случило с тези мишки?“ — попитах. Отговори ми, че било тайна. Тогава му казах, че очевидно са били подложени на трепанация, че са им вкарали електроди в мозъка и че електродите се задействат от разстояние. Добавих, че според мен е открил някакво място в мозъка на мишките, което при стимулиране увеличава умствените им способности. Той се разсмя по странен начин. Почти злокобно. После само ми каза: „Браво!“ Тогава продължих. Обясних му, че според мен мишките поумняват, защото се стремят да получат едно приятно токово ударче в мозъка. Той стоеше все така в сянка и не различавах погледа му, скрит под периферията на шапката. Чувах само гласа му, едновременно уморен и напрегнат. Когато свърших, пристъпи напред и свали шапката си. Имаше превръзка върху обръснатия си череп и също като при мишките от темето му стърчеше малка антена. Ужасено отстъпих.

Люкрес преглътна.

— И тогава…

— Успях само да прошепна: „Опитът на Джеймс Олдс[1]?“ Той се усмихна, изненадан, че толкова бързо направих връзката с Олдс, и кимна с глава: „Да, опитът на Олдс, най-сетне приложен върху човек.“

Умберто поглежда празната си чаша и я напълва, за да си даде кураж.

— Какъв е този опит на Олдс? — пита Изидор, който е измъкнал джобния си компютър, за да запише името.

Люкрес вече е отворила тефтера си.

— Аа… опитът на Олдс. Това е легенда от малкия свят на неврологията, но легенда, основана на действителен случай. Всъщност всичко започва през 1954 г. Един американски неврофизиолог, същият този Джеймс Олдс, картографирал мозъка според реакциите на отделните зони на електрическите дразнения. Изследвал областта на мазолестото тяло — там, където е мостът, свързващ двете полукълба.

Умберто Роси вади химикалка и скицира един мозък на покривката.

— Така успява да идентифицира вентромедиалния хипоталамус, смятан за център на ситостта. Разрушаването на този център е причина за появата на булимията.

Умберто огражда съответната зона и я означава с една стрелка, над която написва инициалите й.

— Олдс открива и дорсолатералния хипоталамус, свързан с апетита. Разрушаването му е причина за появата на анорексия. И накрая попада на една странна зона, която наименува MFB — median forbrain bundle, или вътрешно предномозъчно снопче, и която отключва усещането за удоволствие.[2]

Бившият неврохирург отбелязва една точка в центъра на мозъка.

— Центърът на удоволствието ли е това?

— Свещеният Граал за мнозина невролози. Ей така, информативно, тази зона е точно до центъра на болката.

Впечатлен, Жером Бержерак промълвява:

— Дали заради тази близост някои хората объркват болката и удоволствието и стават садо-мазо?

Умберто свива рамене и продължава разпалено:

— Електродът, поставен в центъра на удоволствието на мишката и свързан с устройството, чрез което животинчето самичко включва тока, може да се задейства до осем хиляди пъти на час! Животното забравя всичко — храна, секс, сън.

Умберто си играе с кристалната чаша, като прекарва мокрия си пръст по ръба, изтръгвайки остър звук.

— Всички удоволствия в живота ни радват дотолкова, доколкото възбуждат тази зона.

Морякът не престава да натиска с върха на химикалката точката, която е определил като център на удоволствието. Накрая продупчва хартиената покривка.

— Тази точка ни подтиква да действаме. Тя е ключът към човешкото поведение. И Самюел Финшер я нарече „Върховната тайна“.

Бележки

[1] Джеймс Олдс (1922–1976) — американски неврофизиолог, изучавал функциите на отделните части на мозъка. — Б.пр.

[2] Олдс правил опити с мишки, в чиито мозък имплантирал електроди и им въздействал с електрически ток. При един от опитите забелязал, че мишката не бяга, а се връща към мястото на дразнението. Така открил центъра на удоволствието. — Б.пр.