Бернар Вербер
Върховната тайна (45)

45.

През следващите седмици Мартен се зарови в историята на психиатрията, като в същото време се опитваше да анализира собственото си положение. Зае се да прави схеми, диаграми, изчисления. След като взе под внимание съпротивата на администрацията, включи в уравнението инерцията на болните. Смятани от обществото за неудачници, те имаха окаяна представа за себе си. Жан-Луи Мартен съзнаваше, че трябва да се възстанови самоуважението им, да се повдигне стойността им и да им се предложи да станат автори на съдбата си. Отчете, че не всички ще се съгласят лесно да играят на тази игра, но за да приведе в изпълнение плана си, имаше нужда само от едно активно начално ядро. Знаеше, че след това щеше да е по-лесно.

Ще уважаваме свободния избор на болните. Енергията трябва да идва от тях.

Жан-Луи Мартен сподели размислите си с лекаря си.

Той може би е разрешил проблема ми, каза си Финшер. Прав е, лудостта е съзидателна енергия като всяка друга. И като всяка енергия е достатъчно да се канализира, за да завърти моторите.

Бяха успели да съживят идеята на Филип Пинел. През следващите седмици преминаха към фазата на практическото приложение. Самюел Финшер даде нареждания да се позволи на болните да се занимават с творчество. Началото бе поставено. Успяха да убедят няколко външни партньори.

След няколко месеца болницата разполагаше с достатъчно пари.

Тогава Самюел Финшер трябваше да изпълни обещанието, което бе дал на Жан-Луи Мартен. Той се свърза с американския екип от медицинския център на университета „Емори“ в Атланта. Благодарение на интернет и на видеокамерите, американските учени можаха да проследят етапите на операцията, която Самюел Финшер възложи на най-добрия неврохирург в болницата. Щом разбра инструкциите, последният с помощта на асистентите си най-напред прекара мозъка на Мартен на скенер, за да установи кои зони на мозъчната кора са най-активни, когато мисли. После, без да прави пълна трепанация на черепа, само през две малки дупчици имплантира два двумилиметрови конуса от кухо стъкло, всеки в една от активните зони, установени от скенера. Конусите съдържаха по един електрод, намазан с невротрофично вещество, взето от тялото на Мартен и позволяващо на тъканта да се възстанови и да привлече неврони.

Така съседните неврони, протягайки окончанията си в мозъка, срещаха и влизаха в контакт с двата електрода. Невроните приличаха на пълзящо растение, което търсеше къде да се закачи, да се свърже, да се обнови. След няколко дни срещата беше осъществена. Дендритите на невроните откриха електродите, съюзиха се с тях и скоро невроните се сляха с фината медна нишка. Около стъклените конуси се образува истински невронален храст. Учудваща симбиоза между органичната материя и електрониката.

Самите електроди бяха свързани с предавател, поставен между кожата и черепа, под скалпа. Преди това бе имплантирана свръхплоска батерия, която да захранва предавателя.

После хирургът монтира отвън един електромагнит, поддържащ батерията, и един радиоприемник, приемащ сигналите, излъчвани от мозъка. Последните се усилваха и превръщаха в разбираеми за компютър данни. Най-трудна беше стандартизацията. На всеки тип мисъл трябваше да отговаря движение на екрана на компютъра. След няколко дни Жан-Луи Мартен, с впит в екрана поглед, успя да постигне с мисълта си същата скорост на курсора както с окото си. Но не и да я задмине.

Самюел Финшер зададе въпроса на американския екип. Отговориха му, че трябва да се добавят още електроди. Колкото повече електроди имплантираха в активните зони на мозъчната кора, толкова повече се ускоряваше изразяването на мисълта. Кънингам имаше четири електрода. След няколко дни хирургът добави още два електрода, след още известно време — нови два. Сега мозъкът на Жан-Луи Мартен бе снабден с шест малки стъклени конуса. Мислите му се изразяваха все по-бързо и лесно.

„Става! — написа болният. — Би трябвало да се измисли нов глагол, за да се изрази това, което правя. Всичко, за което си мисля, автоматично се изписва на екрана, когато пожелая. Как би могло да се нарече това? Мислописане? Аз мислопиша, ти мислопишеш, той мислопише? Да, хубав неологизъм.“

След думите дойдоха и изреченията — все едно, че някой бе отворил крана и мислите бяха потекли в мощна струя.

Дори Самюел Финшер се учуди от успеха на експеримента.

Жан-Луи Мартен имаше чувството, че духът му бе излязъл от главата му по време на първото включване в компютъра, после — от болницата, когато се включи в интернет, а сега, благодарение на импланта, бе получил достъп до световната информационна мрежа.

Окото му, което вече не се изтощаваше в търсене на букви, можеше да се съсредоточи върху екрана. Мартен си помисли — и изречението почти моментално се появи на монитора: „Една малка стъпка в мозъка ми, една голяма стъпка за човечеството^[1], нали, докторе?“

— Да, несъмнено… — отговори Самюел Финшер.

В този миг, поразен от бързината, с която се изразяваше пациентът му, лекарят се запита дали не се е превърнал в някакъв доктор Франкенщайн и дали ще успее да запази контрола си над този учудващ неподвижен болен с толкова съзидателна мисъл.

„Смятам, че електрониката ще увеличи силата на мозъка, както инструментите са увеличили силата на ръката.“

В момента, когато казваше това, в черепа му дендритите на невроните продължаваха да се натрупват около конусите с електроди като пълзящи растения, открили водоем.