Бернар Вербер
Върховната тайна (50)

50.

Когато отваря очи, Люкрес Немрод забелязва един крак в обувка.

От хлороформа устата й е пресъхнала, езикът — надебелял. Оглежда се и забелязва, че е стегната в усмирителна риза, с ръце в прекалено дълги ръкави, завързани на гърба.

Мишката е в капана.

Мъчи се да се освободи. Оглежда обувката и погледът й се плъзва нагоре по крака, отбелязвайки, че принадлежи на капитан Умберто и че следователно се намира на корабчето „Харон“.

— Умберто! Веднага ме развържете!

Напразно се мята напред-назад, завързана е много здраво.

— Доста се потрудих, докато открия това архаично приспособление в болницата, предприела поход срещу архаизма — въздиша примирено Умберто, поглеждайки я най-сетне в лицето. — Наложи се да пообиколя битпазарите. Много е практично, не намирате ли?

Люкрес хвърля поглед през илюминатора и вижда, че са поели курс към Леринските острови. Отново прави опити да се освободи.

— Пуснете ме!

Блъска с рамо стената.

— Успокойте се или ще бъда принуден да ви направя успокоителна инжекция. Отиваме в болницата и всичко ще се оправи.

— Аз не съм луда.

— Знам. Всички го твърдите. Питам се дали именно това твърдение не позволява веднага да бъдат разкрити душевноболните.

Той се разсмива.

— Лудият сте вие! Незабавно ме върнете обратно в Кан. Давате ли си сметка какво правите?

— Мъдрецът ли сънува, че е пеперуда, или пеперудата сънува, че е мъдрец?

Бившият неврохирург запалва лулата си и пуска няколко гъсти облачета дим.

— Освободете ме! — заповядва тя.

— Свободата е само представата, която си създаваме за нея.

Той пришпорва двигателя на „Харон“, за да стигнат по-бързо на остров Света Маргарита, който се очертава на хоризонта.

— Умберто! Вие ме нападнахте в моргата, нали?

Морякът не отговаря.

— Понякога Харон стъпва на брега в качеството си на представител на единия свят в другия.

— Митичният Харон е изисквал една златна монета, за да ви преведе през Ахерон. Какво ще кажете за хиляда евро, за да ме върнете на пристанището?

— Съществуват по-силни мотивации от парите. Забравяте, че бях лекар, преди да изпадна до бездомник.

— Ако не ме освободите незабавно, ще подам оплакване и рискувате да си навлечете неприятности със съдебните власти.

— За да го направите, ще трябва първо да се свържете с адвоката си. Съжалявам, номерът с моркова не минава, номерът със сопата — също.

— Нямате право да ме отвличате. Аз съм журналистка. Не знам дали си давате сметка…

— Не, госпожице Немрод, не си давам сметка. Галантността, изисканите маниери, страхът от чуждото мнение и какво ще пишат за мен в пресата — никак не ми пука за тия неща. Не знаете какво е да си бездомник.

— Длъжни сте да ме върнете обратно! — заповядва тя с глас, нетърпящ възражение.

Приканване, заповед, създаване на чувство за вина, трябва да пробия предпазните му механизми.

— Това е ваш дълг!

Той прехвърля голямата си лула от морска пяна в другия ъгъл на устата си.

— Спомням си един експеримент, свързан с „дълга“, за който току-що споменахте, проведен през 50-те години от професор Стенли Милгръм^[1]. Той подбрал група доброволци сред студентите. Разрешено им било да подлагат на токови удари друг доброволец, когато дава грешен отговор на най-обикновени въпроси, свързани с имената на столици и реки. Имали право да увеличават силата на тока при няколко последователни грешни отговора. Експериментът целял да установи докъде може да стигне обикновеният човек в измъчването на ближния си, когато то му е позволено от официална инстанция. Всъщност токовите удари не били истински, били ангажирали актьори, които да имитират болка. Тъй или инак, осемдесет на сто от доброволците приложили токови удари с мощност, стигаща до четиристотин и петдесет волта, което е смъртоносно за човешкия организъм. Ето защо не желая да ми говорите за „дълг“. Не изпитвам никакво чувство за дълг нито към родината си, нито към семейството си, нито към когото и да било.

Да опитам отново. Как да го накарам да се ядоса?

Рови из паметта си, за да си припомни нещо от биографията му.

Бил е неврохирург. Оперирал е майка си. Неуспешно. Създал си е чувство за вина. Създали са му чувство за вина. Колегите.

— Подиграваха ли ви се в болницата след неуспешната операция?

— И този номер няма да мине. Не тая никакво лошо чувство към персонала на болницата. Нека да ви припомня, че те ми осигуриха работа.

— Ясно. Ще ме изнасилите.

Той свива рамене.

— Много ми харесвате, безспорно, но съществуват по-силни мотивации от секса.

— Алкохолът, наркотиците?

— За какъв ме вземате, госпожице Немрод? Бивш алкохолик, който пак може да се пропие? Мотивацията ми е по-силна от алкохола. Колкото до наркотиците, тревата не ми допада, а се страхувам от инжекции.

— В такъв случай, какво ви мотивира?

— „Върховната тайна“.

— Нищо не ми говори. Някаква нова дрога?

Той взема лулата си и започва да я върти в ръце.

— Много повече! Това е нещото, към което всеки човек се стреми, без дори да се осмели да го изрази пред себе си. Най-силното, най-чудесното, най-голямото от всички преживявания, дадени на човека. По-добро от парите, по-добро от секса, по-добро от наркотиците.

Люкрес напразно се мъчи да отгатне за какво става дума.

— Кой дава „Върховната тайна“?

Той я поглежда загадъчно и прошепва:

— Никой…

И избухва в гръмогласен смях.