Бернар Вербер
Върховната тайна (35)

35.

В апартамента си в хотел „Екселсиор“ Изидор и Люкрес си почиват.

Двете половини на светлорозовия мозък на Финшер плуват в стъкленицата.

Люкрес е пъхнала по малко памук между пръстите на краката си и докато говори, с точна ръка лакира ноктите си в яркочервено. Сцената прилича на церемония, при която всеки пръст на свой ред пристъпва напред, за да получи мирото на лака.

Изидор придърпва към себе си нощната лампа, взима една лупа и една голяма книга.

— Този, който е убил Финшер и който се опита да ви убие, знае нещо за мозъка, което ние не знаем.

— Каква е тази книга?

— Беше на бюрото на Джордано. Четял я е, преди да умре.

Изидор Каценберг прелиства книгата, спира на една цветна илюстрация и сравнява рисунката с това, което вижда. Бърка в пакетче бонбони, за да достави гориво на собствения си мозъчен генератор.

Люкрес Немрод се приближава, вирнала пръстите на краката си, за да не докосват пода.

— То е нещо като новооткрита страна. Като непозната планета. Ще я посетим заедно. Имам чувството, че когато разберем как функционира мозъкът ни, ще разберем и кой е убиецът.

Тя прави гримаса на отвращение. Той продължава:

— 1450 кубически сантиметра сиво, бяло и розово вещество. Машината ни за мислене. Оттам тръгва всичко. Едно най-обикновено желание може да доведе до раждане на дете. Най-обикновено раздразнение може да предизвика война. Всички драми и цялата еволюция на човечеството се зачеват някъде в меандрите на това парче плът.

Люкрес на свой ред взима лупата и наблюдава по-отблизо. Съвсем се е приближила до мозъка и има чувството, че се намира на планета от розова гума, покрита с кратери и пукнатини.

— Тук, отзад — казва Изидор, — тази по-тъмна зона е малкият мозък. Там непрекъснато се анализират положението на тялото в пространството и хармонията на жестовете.

— И затова не падаме, като ходим?

— Вероятно. Ако продължим в посока към челото, ще стигнем до първичната зрителна зона, където се възприемат цветовете и движението. Зад нея е вторичната зона, където образите се тълкуват, като се сравняват с познатите образи.

— Каква разлика правите между първична и вторична зона?

— В първичната само възприемаме информацията, във вторичната й придаваме смисъл.

Журналистът се върти около стъкленицата.

— Да продължим напред, за да стигнем до сетивната зона. Тук е центърът на допира, на вкуса, на болката, тук разпознаваме температурата.

— Тоест, обработваме информацията на сетивата.

— Още по към челото се намира слуховата зона — възприемане и разпознаване на звуковете.

— Какво е това, тъмнорозовото?

— Мм… да не бързаме. Продължаваме нататък. Ето я зоната на късата памет. А ето и двигателната зона, която командва мускулите ни.

— А езикът къде е?

Изидор търси на картата си.

— Отстрани, ето тук, в теменния лоб.

Люкрес все по-внимателно се взира в мозъка на Финшер.

— А вътре?

Изидор обръща страницата.

— Отгоре е повърхностният пласт — кортексът, кората. Там се раждат мислите и езикът.

— Но това е само една тънка кожа…

— Тънка, но много нагъната. Кората е отговорна за всички висши функции на организма и човекът всъщност притежава най-дебелата кора от всички животни. Да влезем вътре в мозъка. Под кората се намира лимбичната система, където се раждат емоциите ни — страст и гняв, страх и радост. В тази книга я наричат също „нашият бозайнически мозък“ за разлика от кората, която била „нашият типично човешки мозък“.

Люкрес се навежда, за да разгледа по-добре лимбичната система.

— Значи тук е станало нещо странно и е причинило смъртта на Финшер.

— И може би също на Джордано. В лимбичната система се намира една по-малка структура, наречена хипокамп. В нея се съдържа пялото ни минало. Хипокампът сравнява всяко ново усещане с всички онези, които вече е запаметил.

Люкрес е очарована.

— Хубаво име, хипокамп — морско конче. Учените може би са го нарекли така, защото зоната прилича на тази подводна животинка…

Изидор обръща страниците на книгата, после пак се навежда към стъкленицата.

— Връзката между двете полукълба се осъществява от мазолестото тяло — онова белезникаво вещество, което позволява на логическата ни мисъл да се срещне с поетическата.

— Прилича на буца овнешка мас.

— Отдолу двете големи пурпурни топки са двата таламуса — контролният пост на цялата нервна система. А още по-надолу — хипоталамусът — контрольорът на контрольорите. Там се намира вътрешният ни биологически часовник, който регулира жизнения ни ритъм двайсет и четири часа в денонощието и следи за съдържанието на кислород и вода в кръвта. Именно хипоталамусът задвижва усещанията ни за глад, жажда или насита. При мъжете той е отговорен за настъпването на пубертета, а при жените регулира менструационния цикъл и оплождането.

Люкрес започва да вижда в стъкленицата нещо по-различно от парче месо и си казва, че по-скоро става дума за забележителен органичен компютър. В него има часовник, централен процесор, дънна платка, памет. Компютър от плът.

— И накрая, още по-надолу, е хипофизата — изпълнителката на желанията на хипоталамуса. Тази малка шест-милиметрова жлеза излива в кръвта по-голямата част от хормоните на емоциите, за да ни накара да реагираме на външните дразнители — положителни или отрицателни.

Люкрес препрочита списъка си с мотивации. Всъщност, казва си тя, първичните потребности са свързани с примитивния мозък, рептилоидния мозък, мозъка на оцеляването — да се спре болката, да се преодолее страхът, да се нахраниш, да се възпроизвеждаш, да се подслониш. Втората група мотивации са от компетенцията на по-висшия мозък — мозъка на бозайниците, който се занимава с емоциите, с гнева, дълга, сексуалността и пр. И накрая третият мозък — кортексът, типично човешкият мозък, задоволява третата група мотивации, произлезли от въображението ни — например потребността от някаква лична страст…

Двамата мълчаливо наблюдават мозъка на Самюел Финшер.

— Джордано е видял вътре нещо, което го е накарало да ни се обади…

Изидор пак взима лупата.

— Там има множество малки дупчици, които обсипват различните зони.

Внезапно събуден от собствения си вътрешен часовник, Изидор бързо поглежда ръчния си часовник, сякаш има неотложна среща, после включва телевизора, за да види новините.

— Извинявайте, време е.

— Ще гледате новините в разгара на разследването ни?

— Знаете, че това е единствената ми мания.

— Аз пък мислех, че са бонбоните.

— Едното не пречи на другото.

Изидор вече съсредоточено слуша новините.

Започват с националните вести. Падането на курса на борсата е предизвикало разправии между президента и министър-председателя. Изглежда, че в основата на срива стоят автоматичните реакции на компютри, програмирани да продават акции, когато курсът слезе до определен праг. Министър-председателят изисква строг контрол на програмите на тези компютри, за да престанат изкуствено да подсилват падането и качването на световните валутни курсове.

Парламентарни избори. Един политик от опозицията обявява: „Проблемът в тази страна е, че на хората им липсва мотивация. Всички мислят само за краткосрочното си лично удобство. Вече се борим не да бъдем първи, а да не бъдем последни.“ И добавя: „И ако беше само това! Предприемачите са демотивирани от таксите и бумащината, създателите на блага — от данъците, всичко в тази страна е уредено така, че до един да бъдем равни в поражението.“

Международни вести. Генералният секретар на ООН е поискал от Сирия да извади от учебниците по история текста, от който децата научават, че концентрационни лагери не е имало.

— Виждате ли, не само вие не помните. Цялото човечество страда от малки „загуби“ на паметта. Скоро ще определяме с гласуване дали Втората световна война е съществувала и може би ще пренапишем историята така, че да задоволи мнозинството.

— Да не помня сред поразени от амнезия — това не е никаква утеха.

Изидор изглежда изтощен.

— Какво ви е, колега?

Люкрес Немрод му подава книжна кърпичка, която той приема.

— Всичко взимам навътре — и жестокостта, и малодушието.

— Още ли не сте претръпнал? Но това е невероятно — вие, който успяхте да се справите с един безумен убиец, рухвате, като гледате новините!

— Извинете ме.

Той се изсеква.

— Е, какво пък! Щом изпадате в такива състояния, просто не гледайте новините! Нямам нищо против да ви бъдат наркотик, но само ако ви доставят поне малко удоволствие.

Тя изключва телевизора.

Той го включва отново.

— Искам да знам какво става.

— Понякога е по-добре да не знаете.

— Знанието е най-силният наркотик.

— Тогава заредете се с безразличие!

— Много бих искал.

— Пфу, и какво постигате, като се оплаквате пред телевизора? Шепне му на ухото:

— Ганди казваше: „Когато ме налегне отчаяние си спомням, че през цялата история гласът на истината и на любовта винаги е побеждавал. Има на този свят тирани и убийци, които понякога ни изглеждат непобедими. Но накрая те винаги падат.“

Журналистът не изглежда утешен.

— Да, но Ганди е бил убит. А тук и сега се говори само за симптоми за настъплението на национализма, на фанатизма, на тоталитаризма. Бих искал да съм безчувствен. Точният термин е „безгрижен“. В мозъка би трябвало да има хормон на безгрижието. Течност, която би ни помагала всичко да приемаме с леко сърце, да не се вълнуваме от чуждите драми. Би трябвало да го има…

— Този хормон се нарича „успокоително“. И ви позволява да не се притеснявате и да забравите реалността. 45% от населението са взимали успокоителни поне веднъж.

Подава му бонбоните.

— Много сте чувствителен, Изидор. Това ви прави… очарователен отначало, но труден за общуване впоследствие.

— За какво ни е да притежаваме най-развитата мозъчна кора в животинския свят, ако ще се държим по този начин? Това, което правим на другите човеци, никое животно не би направило дори на плячката си! Ако знаехте колко бих искал да бъда животно!

Тя съзерцава двете половини на мозъка, които плуват в прозрачната стъкленица.

Изидор увеличава звука на телевизора.

Светски живот: Били Ъндъруд, прочутата френска рокзвезда, се жени за шестнайсети път за своята щастлива избраница, по-млада от него с четирийсет години.

Люкрес забелязва, че оповестяването на тази недраматична новина (драматична може би само за бившата жена на звездата) пооправя настроението на Изидор.

Наука: открито е ново лекарство на базата на свински хормон, което удължава човешкия живот. Ако надеждите, свързани с продукта, се окажат основателни, учените се надяват да постигнат средна продължителност на човешкия живот от сто и двайсет години вместо сегашните осемдесет.

Люкрес се отдръпва от телевизора и отново се приближава до мозъка в стъкленицата. Усеща, че решението е в това парче бледа плът.

Накрая обявяват, че прочутият модел Наташа Андерсен, която се бе самообвинила в убийството на шампиона по шах Самюел Финшер, е била освободена, тъй като „любовта“ не фигурирала в Наказателния кодекс като оръжие от първа, втора или трета категория.